Царствените градове приключиха. И тръгнахме към селата на пустинята. На сливащите се със земята постройки.
Пътьом минахме през едно от тях. Съвсем за малко ни пусна Али. И дори не разбрах каква му е историята.
Но пък имаше работилничка за керамични изделия. Вкопана в земята. И издълбана в стената пещ.
От него хванахме посоката на табелата и се отправихме с автобуса в дълъг път.
И тъй като си беше време за хапване, спретнахме си една българска закуска с ирански материали. Докато има хляб и сиренце, българинът няма да се затрие. Можеше и малко лютеничка, евентуално. Но, да не бъдем нахални. Все пак, в пустинята сме. Много домати и пипер тук не виреят.
А зад автобусното стъкло отново запрепускаха пустинните пейзажи.
Всъщност, този път те бяха планински. Но тук и планината беше с цвета на пръстта. И някак в съзнанието ми все пустиня оставаше. Много взиране в планинските хребети ми отнемаше, докато осъзная, че планина е това. Не пустиня. Планината Каркас.
И все червено продължи. Заради тези червени стени и къщи било наречено селото от нашего брата туриста червеното село.
А историята му беше дълга и добра. Само дето вървеше нещо на приключване.
Когато арабите нахлули в Персия през 7 век, много последователи на зороастрийската религия тръгнали да бягат в околните планини и пустини, за да избегнат насилствено помохамеданчване. Спасявайки се от новия нашественик, зороастрийците основали низ от села в дългата и тясна долина в планината Каркас, северно от Исфахан. И едно от тях било Абианех. Много от тях били изоставени в течение на вековете. А Абианех било едно от последните, оцелели в долината. Само дето и то опустяло напоследък. Изоставили го старите му жители. Тръгнали да търсят прехрана и по-добър живот в големите градове.
И то останало самотно и червено. Като паметник на миналото. И екзотичен декор на филм, сякаш за друго време и за други хора.
А червеното идва от съдържащите се железни окиси в почвата около Абианех. Те й придават червеникав цвят. И тъй като от тази почва е направен кирпича, служил за построяване на къщите, и те придобили същия този червен цвят на скалата над селото и на почвата под тях.
Тръгнахме ние по тесните улички. Удивително беше селото. Нереално. Измислено сякаш. Толкова кукленски и нестабилни бяха къщите му. Никак не можех да си представя, че в тях до скоро е кипял живот.
Като нахвъряни от дете-великан бяха постройките. С неумели детски ръце слепени и просто разхвърляни наоколо. И сякаш неуспели да се закрепят, създаваха усещането, че всеки момент ще се килнат и ще паднат от невъзможно стръмните и криви улици.
Истинска детска бъркотия беше това село. И ние като деца затичахме по него. Тръгвахме по всяка уличка, завирахме се във всеки ъгъл.
А мястото беше уплътнено до невъзможност. Наместо улица – тунел. И над тунела къща.
Особено занимателни ми бяха стълбищата и терасите. Разбирам, че ги виждах в изоставен вид. И че в момента на активното им ползване по-здрави са били. И все пак. Повечето тераси се държаха на по две талпи. Как са ги ползвали? Как са смеели да излизат на тях? Имах чувството, че мястото е омагьосано. От добра фея, която вдъхнала някаква магическа сила и издръжливост на неустойчивите постройки. И само на тази магия се крепяха много от тях.
Не по-малко странни на фона на рушащите се постройки стояха уредите за отчитане на газта. Във времето на живото село, жителите му ползвали този природен ресурс за домакинските си нужди. Явно важно е било заплащането му. Та, отчетните устройства здраво са направени. Може къщата да падне, но устройството ще е сигурно на своето си място. И може би дори ще отчита.
Както си тичахме като щастливи деца в детски център, срещнахме този достолепен жител на древното село. От уважение към годините му намалихме темпа и шума на радостното си припърхване. Да не го смутим. Оказа се, че нас чакал. Стана и ни поведе към къщите. И ни заобяснява нещо. На неговия си древноперсийски език, останал от времето на дедите му. Именно той се бил запазил сред жителите на червеното село.
За жалост, недостъпна остана информацията, която ни сподели. По жестовете и описанието на къщите с ръце, явно за строежа им нещо ще ни е обяснявал.
Дали не допускаше, че някой може и да не знае езика му, дали въпреки всичко имаше нужда да обясни, но много плам въплъти в монолога си.
Изслушахме го. Възпитани сме в уважение към възрастните. А и той така миличък беше. Как ли се чувстваше сам сред къщите, по които до преди време са тичали деца, а от прозорците им са се разнасяли аромати на вкусни гозби?!
Благодарихме му с усмивки и поклони, и продължихме напред. Всъщност, напред е доста условно за тези криволичещи улички.
И се покачих върху една … веранда? – може би. За да покажа старата Кула на ветровете. Нали такава имала всяка къща в Иран. Да улавя вятъра и да праща разхладата му в горещата стая.
Лека грешка се оказа тази моя дейност. Не се бях и нагласила за снимка, и „верандата“ предателски пропука.
С бърз туристически скок напуснах местопроизшествието. Да не ме вписват в историята на разрушителите.
Оказа се, все пак малка част от жителите на селото са останали. Около 250 човека. Предимно възрастни. Съдбата на много от световните села.
И странно, както и всичко в това село, съжителстваха обитаемите и значително по-здрави къщи с оставените на милостта на ветровете свои събратя. На моменти това съжителство беше така непосредствено, че имах чувството, че рушащата се и по-здравата къща ще се обединят е разрушителна прегръдка.
С много мисъл са изградили селото древните пазители на вярата. Като всички изгнанници, избрали са усойно и закътано убежище. А планината, освен закрила, предлагала и зими с минусови температури, силни и опасни зимни бури. Затова прогонените от родните си места зороастрийци построили кирпичените си къщи с източно изложение към живописната долина. За да получават максималното от лъчите на Слънцето.
Изолацията на селото е съхранила културата и традициите на основателите му. Много от възрастните жители днес говорят език, който е изчезнал преди няколко века в останалата част на Иран.
Различно е и облеклото на местните. Както в древни времена, жените покриват косите си с бял дълъг шал, изрисуван с цветя, и го пускат свободно да пада по гърба им. За да удовлетворят нуждата си от веселост в тежките планински условия.
Мъжете пък все още носят дълги и много широки панталони, подобни на пола.
През зимата и мъже, и жени, добавяли към облеклата си по една кадифена жилетка.
Невероятна и магична среща преживяхме. Благодарихме на местните. Купихме си малко сухо сирене от малкото магазинче. И изпратени от останките на древната кирпичена крепост на отсрещния хълм, потеглихме към съвременността.
С населението си от 304 500 души, селището съществува още от протоеламската епоха. Въпреки непретенциозния си вид сега, Кашан бил един от най-популярните археологически градове в Иран. Оказа се, че е изграден като красив, оазисен град в покрайнините на пустинята Деще Кевир преди 7 000 г.
Наричан от много историци и пътешественици „портата към световната цивилизация“, Кашан процъфтява през епохата на Селджуците и Сефевидите. Дори е бил любим град на шах Абас I Велики. И след като допълнително разкрасява града, пожелал след смъртта си да бъде погребан в него.
Името на града пък дало наименованието на произвежданите в него керамични плочки -„каши“. Днес местните се занимават също с производство на килими и коприна.
И с друго ни изненада Кашан. Свикнали да сме уникални с рози и розовото си масло, се бяхме заговорили с хората от групата как никой не се беше сетил да вземе едно малко сувенирно гюмче с розова вода. Изключително ценен подарък щеше да бъде за нашия грижовен Али.
И те ти изненада. Оказа се, че покрай Кашан растат розовите полета на Гамсар. И в града се произвежда розова вода. Наречена Голаб.
На Кашан Али отреди разглеждане на една от типичните за по-богатото население съвременни къщи.
Богата беше наистина. Много стаи, много вътрешни дворове. И, разбира се, водоем за разхлаждане на въздуха. И цветя и портокалови дръвчета за прекрасен аромат. И Кула на вятъра за разхлаждане на вътрешните помещения.
А в самата къща се влизаше през стабилен монолитен тунел. За защита от външната шумотевица и топлина.
И от частната персийска градина в къщата на някого, Али ни поведе към обществената, по-голяма персийска градина – Градината Фин.
Завършена през 1590 г., градината Фин се оказа най-старата съществуваща в Иран. А сегашният си вид градината придобила при управлението на Персия от шах Абас I Велики.
Както всяка персийска градина. Много зеленина. Много водоеми. Истински оазис насред сухия, негостоприемен пейзаж извън стените й.
Разположена на цели 2,3 хектара, градината е заобиколена от укрепления с четири кръгли кули.
А водните й съоръжения били захранвани от извор, разположен на хълм зад градината. Фонтаните й пък функционирали успешно без използването на механични помпи.
Планът на Фин приличал на персийски килим. Подобно на шарките на килим били сътворени всички елементи на градината. И като килим били подредени множеството канали, овощни градини, цветя и беседки.
В син фаянс пък били облицовани всички канали. За да изглежда водата ярка и чиста, когато се влива в един от по-големите басейни.
