След пазара се отправихме към Къщата Зинат-ол-Молк( Zinat ol Molk House)
Построена в типичния персийски стил. Огромен двор с много зеленина и портокалови дръвчета. Красива къща с изрисувана фасада. Водоем пред къщата. За разхлаждане на въздуха и отмора на очите. Кули на вятъра за осигуряване на прохлада на вътрешните помещения.
Кой е бил стопанинът на дома, в който туристически навлязохме?
Саадат Хасан Манто (роден на 11 май 1912г. и починал на 18 януари 1955г.) Пакистански писател, драматург и автор, роден в Лудхиана, британски Индия. Пишейки основно на урдуски език, той създава 22 сборника с разкази, роман, пет серии радио пиеси, три сборника есета и две колекции от лични скици.
Роден в стара Индия, най-известен остава с разказите си за разделението на Индия. След дадената й независимостта от Британия през 1947 г., Индия бива разделена на Индия и Пакестан. Принципът е бил единствено религиозен. Управляващите тогава британци решили, че обществата на индусите и мюсулманите не ще могат да живеят мирно и независимо. И, оставяйки Индия на себе си, я разделят на две държави. Териториите, населявани от мюсулмани, обединяват в съвременната държава Пакистан. А индуистките територии оставят в съвременната държава Инидя.
Манто бурно се е противопоставял на това разделение. И е бил съден за неприлично поведение цели шест пъти. Три пъти преди 1947 г. в Британска Индия и три пъти след независимостта през 1947 г., вече в Пакистан, където остава. Нито едно от делата му не е довело до осъждането му.
В творбите си Манто хронифицира хаоса, който надделява по време на и след разделението на Индия през 1947 г. Поетичната му душа приема това разделение като „непреодолима трагедия“ и „безумно безсмислие“.
А започва литературната си кариера, извършвайки преводи ва произведения на Виктор Юго, Оскар Уайлд, Антон Чехов и Максим Горки. И именно от тях са повлияни първите му произведения.
По-късните му стават доста тежки и на моменти цинични. В тях той изобразява тъмнината на човешката психика, лишена от хуманистичните ценности. Именно това се случва след разделението на Индия.
Заради тази болка оставя той вечните си слова:
„ Писателят взима своята писалка само, когато чувствителността му е наранена. “
Тази болка от колективната лудост в социалния климат, която вижда през живота си след разделението на Индия, а и собствените му финансови борби, са отразени в последните му произведения. И ги превръщат в произведения на сатирата, изградена върху тъмната комедия.
Заобикалящата го действителност и многобройните му съдебни дела и обществени изобличения, задълбочават циничният му възглед за обществото. Чувстващ се изолиран от него, свободно разказва в произведенията си за най-интимните и тъмни страни от човешкото съществуване в индо – пакистанското общество. В неговите разкази са историите за проститутки и сводници, за подривното сексуално робство на жените от своето време. Ежедневните и нелицеприятни истории на разгневения народ.
Самият той казва за произведенията си:
„Ако намерите моите истории мръсни, обществото, в което живеете, е мръсно. С моите истории излагам само истината“.
На фона на мрака, лъхащ от поезията и прозата му, къщата в Шихаз удивява с изящността и красивата си украса. Може пък в нея да е намирал онова търсено спокойствие, нужно за осигуряване на собственото си равновесие?!
А напредването на вечерта ни подсети за настъпващият глад. И плавно ни доведе до уличната кухня. Любезният продавач изгаси цигарата си и ни предостави пред погледа ястията си. Не успяхме да ги опитаме. Определено вкусно изглеждаха. Но Али ни напомни за предстоящата след малко вечеря. Та, с гледането си останахме.
А преди вечеря се отправихме към Мавзолея на Хафез ( `Tomb of Hafez).
Знаменитият персийски поет е роден в Шираз в 1315 г. Тук е и починал на 75 годишна възраст. И въпреки че в родния си Шираз Хафез заемал длъжността на придворен поет, неговите стихове знаели наизуст даже простите иранци.
А знаменит направила Хафез неговата любовна лирика. И страстните редове, в които отстоявал справедливостта към простия народ. За популярността му изиграло роля и членството му в ордена на суфистите.
Доста след смъртта му, по времето на Карим-хан, през 1773 г., на северния бряг на сезонно пресъхващата рекичка в градините Мусалла бил съграден този внушителен мавзолей на Хафез. Първоначално бил поддържан от четири централни колони. По-късно сградата било съществено разширена и към нея били добавени още 16 колони, образуващи дълга веранда. А стените й били украсени с врязани стихове на Хафез.
Газели
С песен и сърдечно слово – пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово – пак, и пак, и пак отново!
С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново – пак, и пак, и пак отново!
Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово – пак, и пак, и пак отново!
Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово – пак, и пак, и пак отново!
Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово – пак, и пак, и пак отново!
* * *
Безброй момичета са влюбени – ти си единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета – единствен съм и аз, разбрах.
Не срещнах никакво различие и в двата свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си остава – прах.
Все пак на алчните кажете „За всеки краят е един!“
Не трупайте пари, печалбата и загубата носят крах!“
Безкрайно обожавам хората, съединили в любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня им изгорях.
Хафез, за миг склони главата пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.
* * *
Знай, Юсуф ще дойде рано или късно – не тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана – не тъжи!
Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш – не тъжи!
Знаеш ли какво те чака зад завесата – нали
могат радости да дойдат с топли длани – не тъжи!
Ден след ден танцуват тихо в неизменен кръговрат,
И какво е вечно? Само … ураганът. Не тъжи!
Твоят път щом ти се струва дълъг, като че без край –
все ще свърши той със радост тихо в хана – не тъжи!
Все по много ни раздава благосклонната съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна – не тъжи!
Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в нощта –
надалеч от шум и злоба разпиляна – не тъжи!
* * *
Благословена тишина. От друго – няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго – няма нужда.
Измъчена от скръб душа, ти както нямаш нужда
от Бог – кога ще промълвиш: „Вий нямате ли нужда?“
Хей, ангел бях на хубостта, за бога, изгоряхме –
ти спри поне един бедняк: „Вий нямате ли нужда?“
Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси –
великодушният човек от милост – няма нужда.
Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи – няма нужда!
И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него – няма нужда.
Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Приятели са само тук, от други – няма нужда.
О, няма нужда от война – душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои – да молиш – няма нужда!
Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля – няма нужда.
Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва – няма нужда.
* * *
Вятърът ще се разбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее – пак сред радости ще бъде.
Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето – неспокоен пак ще бъде.
Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.
Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.
Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде?
О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!
Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
не повтаряй вече тъжно: „Тъй било е и ще бъде!“
Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено –
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.
Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая.
Като започнах да описвам следващата снимка, реших, че е поредната група от иранци, с които се снимах по време на пътуването ми. И като се загледах… ма то ние, бе. Цялата ни група. Така се бяхме маскирали с тези шалове, че на сущи иранци го докарвахме.
Означава името на джамията буквално „Царят на светлината“. Такова е било прозвището на Шах Чераг.
След като влязохме разбрахме, че не би могло да се измисли по-подходящо име. Безброй малки огледалца покриваха всеки сантиметър от вътрешните й зали, пречупвайки светлината от всеки ъгъл. А наредените до тях мозайки от парченца разноцветни стъкла блестяха под светлините на лампите в зелено, жълто, червено и синьо.
Толкова блясък и такава красота не бях дори си представяла. В следващите дни щяхме да видим още такива зашеметяващи джамии. Но в този първи досег с една от тях буквало останах безмълвна. Трябваха ми няколко минути, за да осъзная къде се намирам. След като се размърдах и огледах, видях и останалите членове на групата ни, застинали с високо вдигнати към огледалните тавани глави.
По-късно четох, че според много от посетителите, мавзолеят-джамия е място, което може да накара дъха на човек да спре. Не знам дали ни спря дъхът. Не помня дали дишахме. Помня само, че поемахме светлината и красотата с всяко едно от сетивата си.
Не напразно днес Шах Чераг било едно от най-важните места за поклонение в града.
