Дойде времето от Сенегал в Гамбия да отидем. И започна нашият Абду подготовка за преминаването на граница да ни извършва. Не че не бяхме минавали досега, но гамбийците особени били. Само за пари мислели. И подкупи им били все в устата. Подготвил се бе да даде по 7,50 евро (5000 сенегалски пари) на паспорт за преминаването. Такъв бил обичайният подкуп.
Другото, за което ни подготви, бяха лекарствата. И по-точно необходимостта от рецепта за всяко носено хапче. И тук видяхме проблем. Първо, и тримата бяхме взели все лекарства, за които не трябва рецепта. И второ, нямахме такава. В такъв случай, каза ни Абду, ще ни ги вземат. Или ще трябва да заплатим немислимо излишна сума. Ха, добра изненада си беше това. Хайде, аз бях взела лекарства за всеки случай. И ако ми ги вземеха, просто щях да се надявам този случай да не настъпи. Но спътниците ми възрастни бяха. Имаха си наложителни хапчета, хората. И живо си се притесниха.
Като стар криминалист, попитах веднага дали не можем в багажа си някак да ги укрием. И увери ни Абду, че щели да го ровят парцалче по парцалче. Единствено в джобовете евентуално нямало да гледат и в портфейлите, ако им кажем, че са нашите пари. Брей, притесних се аз от такова ровене. И натъпкахме важните лекарства по джобове и портфейли. Разделихме ги на партиди. Че едната ако изгори, поне другата да остане. И като върл престъпник се почувствах. Чак си запредставях последиците ако ме хванат. И едва много по-късно осъзнах, че нищо нередно и не правим. Слава Богу, дали Абду бе преувеличил, или просто така се случи, до подобно ровене в търсене на лекарства не се стигна. Стигна се до друго. Но, първо с границата да започна.
Разбрахме, че до граница наближаваме по указателната за това табела. И по хората. Носеха на главите си дамите вече освен целия останал товар, и куфари.
Пристигнахме към границата по обедно време. И гладни си бяхме. Само дето никакви заведения не се очертаваха тъдява. В смисъл, то заведения си имаше. Онези, уличните, с тенджерата върху газовия котлон и пейките пред нея. Само дето не рекохме да рискуваме. И сурови овце се разхождаха, наистина, но към тях никакъв ищях нямахме.
И твърде странно бе преминаването през нея. Наредихме се заедно с всички на дълга опашка. И за щастие, изключително бързо се движеше тя. А причината бе, че само с лични карти сенегалци пътуваха до съседите. И само ги поглеждаше митничарят и пускаше ги да си ходят. И всичко беше много хубаво, но те не преминаваха, а обратно от където са дошли се връщаха. И на добра воля същинската граница пеша минаваха. В смисъл, никакъв документ за извършената им паспортна проверка не носеха. И никой не се интересуваше от тях повече. Така че напълно на доброволни начала се оказа паспортната проверка. Хайде, на нас поне печати ни сложиха. И отпечатъци от пръстите ни взеха. Че и физиономията на памет ни снеха. А след това и ние, като останалите, обратно се върнахме. И сами през границата си преминахме.
До тук всичко бе перфектно. Усещахме как ще похапваме съвсем след малко. Само че, оказа се една идея по-трудно. Това бе само сенегалската граница. Предстоеше ни онази, гамбийската, да борим. При която и много подкупи искали. Паркира пред сградата Абду. Събра ни паспортите и каза, че ще опита без нас паспортната проверка да мине. До сега минавало. Срещу онези 7 евро и половина. Равняващи се на 5 000 сенегалски пари. Не ги поиска от нас, та явно в цената на пътуването ни бяха калкулирани.
Позабави се той. И тъкмо си мислехме, че добър ще е резултатът, влезе в колата ядосан. И започна на шефа си да звъни. От моята страна пък застана митничар в униформа и подканяше ни да го последваме. Обмениха остри реплики. И ни каза Абду, че 10 000 сенегалски пари поискали този път на калпак. Тоест, по 15 евро. И не ги харесваше той по принцип, но това преляло бе вече търпението му. И ни каза да отидем и да им кажем, че сме звъняли в посолствата си и оттам са ни казали, че не дължим подобни пари за преминаване. Замислих се за миг какво ли щеше да бъде да звънна наистина в някое българско посолство. И за колко точно секунди щяха да ме отсвирят. Но нямаше време за негативизъм. Заехме сериозни пози и влязохме. Зад гишето на паспортна проверка ни поведоха. И направо в кабинета на митничарите ни въведоха. Цели три бройки митничари се бяха набройкали. Седяха разпищолени зад бюрата си и самочуствие на власт излъчваха. Взе средният първия паспорт. Поразгледа го, поразлисти го. Тропна го на масата и с остър тон отсече: “10 000!“. Случи се този паспорт на Франк. И обясни той кротко как от посолството му казали… и така заучената песен. Интересно, но се впечатлиха митничарите. Прехвърли средният франковия папорт на следващия митничар и зае се с този на Инга. Там пък друга игра заигра. Разгледа го обстойно и отсече, че това паспорт не било. Е, тук вече Франк малко повече неща им наговори. По същия ред паспорта на Инга към следващия пое. И настана ред на моя паспорт. „А България….“ леко, всъщност не много леко, подигравателно отсече. Но твърда бях аз. И с гордост отвърнах „Да“. „А не трябва ли виза за българите? Къде е тази България?“ Погледна ме и каза :“35 000!“
Е не, не трябваше. И започна да звъни по телефона, гледайки ме нагло в очите, и взе да пита някого. Отговорих, че в Европейския съюз е тази България. Цялата при това. И да плащаме за виза не трябваше. Да му покажа документ поиска. Те ти, булка, Спасовден! Да доказвам отрицателен факт с наличен документ си бе истинско юридическо предизвикателство. И то на хора, които бивало да са дължни да го знаят. Слава Богу, научили ме бяха годините емоциите за себе си да пазя. Извадих листа с програмата. И там, на „практическа информация“ бе записано, че гражданите на ЕС имат право на безплатни визи за влизане в Гамбия. Поиска го митничарят. Прочете го на глас. И не знам защо, но за професията ми попита. Казах му я. Пак попита. Пак му я казах. Поиска да му кажа по букви. Казах му я по букви. И все така излизаше. Припоти се леко, за да бъда честна. Прехвърча някакъв разговор на езика им. И изведнъж някак спряхме за пари да си говорим. Наби три печата, подписа нещо и извика свой колега. И на него нещо каза. Взе паспортите ни повиканият и ни покани официално вече зад гишето за паспортен контрол да застанем. Застанах този път първа аз. Забравих, че турист съм и извиках на лицето си цялата сериозна професионална физиономия. Започна, милият, опити паспорта ми да сканира. Мъчи, мъчи, кабелите оправя. Но не рачи машината да сработи. Предаде се накрай. Би отбой и пети колега повика. И долетя мигом този, петият. Портативно някакво машинче извади. И в ръцете си го държеше. И там, пред нас и паспортите сканира, и отпечатъци ни взе, че чак ни и снима. И набързо ни пожела всичко хубаво. И с усмивка ни изпрати.
Бре, можело значи! Ама вълшебната думичка трябвало да кажа.
Притеснен ни чакаша Абду. Не повярва, че нищо не сме платили. За първи път му било. Е, винаги има първи път. Пък дано да се и замислеха малко господата с парите.
Качихме се ние доволни и потеглихме. И пак не се оказа всичко. След няколкостотин метра отново ни спряха. Пак някаква проверка. Този път само документите на Абду провериха. И пак ни спряха, и пак ни спряха. Толкова дълга граница за преминаване, не бях виждала.
И така изтощени вече в Гамбия влязохме, че се заформи в умореното ми съзнание въпросът наистина ли държа всички африкански държави да посетя. И дали изобщо бе разумно да се посещава по повече от една наведнъж. Май не беше. Или поне по сухопътните им граници.
Но, нейсе. Нали влязохме. И парите си спестихме. Че и медикаментите опазихме. След фарса на паспортната проверка повече никой за нищо не посмя да ни закачи. И поехме ние по гамбийските пътища.
И за да е триумфът пълен, за французите виза платена се изискваше. Отмъщаваха както можеха на бившите колонизатори.
