Първи стъпки в Африканска Гамбия.

Посрещна ни Гамбия с крави. Много крави. Козите бяха на мода в Сенегал. Тук пък овце. Остригани. И много крави. И  почти като нашите бяха. Едри и внушителни. По едно се различаваха. Рогата. Носеха всички богати разклонени рога.

Започнахме Гамбия с пикник под едно дърво. Сякаш нарочно за целта малка скамейка до корените му бе изкована. Нали продукти за сандвичи си бяхме закупили от граничните магазинчета, намерихме най-доброто място да си ги похапнем.

Но преди това до тоалетна, някак, такова, но трябваше да отидем. А нямаше. Изобщо, някакво малко селце бяхме случили. И тръгнахме по Абду. Стигна той първата къща и любезно за тоалетна попита.

А, да! – съгласи се доманикът. Веднага един жълт чайник наля, връчи ни го и тъдява посочи. Гледах аз чайника и усещах накъде нещата отиваха. Но, право на избор нямахме. И правилно в обстановката се бях ориентирала. Външна бе. И не бе точно тоалетна, а жив нужник.

И, както и да е, да хапнем после седнахме. И добре че от на братините Мирини лешници си носех, та не се наложи шунко-пастета на хляба да мажа.

Хапнах набързо. И още по-набързо околността обиколих.

Джамия.

Няколко къщи.

И един мъничък прекрасник.

Мина покрай нас  мъж случаен. Веднага едно парче хлаб с пастет му връчи Абду. Улично коте нахрани. И седна накрай някакво дърво да бори. Поне така го възприех в началото. И след като го отвори, оказа се най-странната за мен мида. И най-голямата. А може и стрида да е било. Така и не правя особена разлика. И както се откри суровото мекотело отвътре, така го засмука Абду. И облиза се като доволен котарак. Много вкусно било. И много го обичал.

Е, добре бе, че се зарадва. Че много нерви похарчи, горкият, с тази граница.

И тръгнахме по пътя. И не знаехме още колко тепърва да харчи предстои.

Но, за сега над река красива минахме. Реката Гамбия.

И по странен път продължихме. Както и в Сенегал, от двете ни страни езера и блата. А ние по средата по твърд път се движехме. Хвала на инженерната мисъл!, успях само да си помисля.

А там, където сушаво вече бе, отново зеленина го  обграждаше от двете му страни.

Именно тя, може би, и създаваше усещането, че по-чисто някак бе. И,  всъщност, сякаш беше. Една идея сякаш по-чисто от Сенегал изглеждаше крайпътната обстановка.

Не можеше да се поддържа висока скорост. И за да гарантират спазването на ограниченията, на достатъчно много места парапети бяха поставили местните. И то така, че цялото платно преграждаха. И за да преминем, налагаше се до съвсем да спрем и насрещния да изчакаме.

То, скоростта, и по друга причина не можеше да се поддъража. Оказа се зад всяка подобна бариера по един полицай поставен. Всъщност, не. Редуваха се полицай с военен. И винаги едно и също. Спираше ни съответният униформен. И с мазен глас ни питаше как сме, дали сме добре. Пък накъде пътуваме, пък в Гамбия ли отиваме. Сякаш именно там и не бяхме. След това преминаваха на африкански.   Оказа се, че английският език бил официалният в Гамбия. Но хората по граничните райони достатъчно добре сенегалския език олаф говорили. Та, на този посочен език питали Абду дали няма да им даде нещо да ги почерпи. И им отговаряше неизменно Абду, че няма и че сенегалските полицаи така не правили. И за да съм честна, подобно поведение в Сенегал наистина не видях. Може като местен, да ги е заобикалял той. Но никъде не ни спряха. Още по-малко с подобен мазен глас да ни говорят.

Отнемаше известно време в разговор отказът. Неизменно водеше до проверка на документи. На няколко пъти и да слезе от автомобила  го приканиха. И настрани отново почерпка му искали. Но твърд бе нашият Абду. И само на някои  даде, на които не можел да откаже. И пускаха ни неизменно. И само след няколко километра отново бариера. И отново то ли полицай, то ли военен. Същият мазен глас. Пък добре ли сме, пък как сме. На поредния така уморена бях, че и му казах. „Не не съм добре. Уморена съм“. „Защо ли така?“- измазни се той. Абе, можеше и да му отговоря,но пое Абду и поредния удар отби. И поредното време изгубихме. И така едни по-малко от 200 километра за цял ден ги разтеглихме.

И говорехме си после с Франк и Инга, че толкова много постовете бяха, че ако наистина на всеки по нещичко да бяхме дали, доста скъпи тези 200 км щяха да ни излязат.

Скъпи не ни излязоха. Но дълги във времето определено.

И гледах вече с уморени очи околната действителност. А тя досущ като в Сенегал. Малки, схлупени постройки. И хора от тях излизаха. На места малко по-големи. И от твърд материал. Но същата беднотия и мизерия.

А някак по-поносима бе. И може би защото твърде по-малки населените места бяха. На места буквално като махали няколко къщи се струпваха. И като я нямаше гмежта на голямото населено място, и мизерийката по-поносимо изглеждаше.

И след много полицейско-военни „Как сте?“ и „ Няма ли да почерпите?“ пристигнахме най-отпосле до мястото ни за настаняване. Романтичното наименование „Къмпинг Баоболонг“ ни отведе в средата на нищото. По пясъчен път тръгнахме. И не след дълго пушечни изстрели заслушахме. Смути се леко Абду. И окопити се почти веднага. А, ловци стреляли. Нали далеч от града бяхме, в самата дива природа. Замолих се случаен рикоширал куршум да не ни отнесе насред Гамбия.

Живи, слава Богу, пристигнахме. И къмпинга слязохме да разгледаме. Започна той обещаващо. Отново кръгли къщички със сламените покриви.

Разставихме багажа по стаите и в ресторанта се събрахме. Да обсъдим искаме ли вечеря и изобщо, как ще  я караме нататък. И тъкмо обсъждането отпочнахме, и токът спря. Извиниха се домакините ни и заработи то ли генератор. Половин час по-късно слънцето залезе и настана мрак. Към 19.00 ч. се мръкваше тъдява. И ето че веке единствено мракът ни обгръщаше. Че нямаше да имаме интернет и климатик се съгласихме. Но и че без ток ще останем, вече вповече ни беше. И тъкмо с възпитаните норвежци съвсем плахо заобсъждахме дали пък за преместване на друго място да помолим, появи се Абду като Радецки на кон и заяви, че се местим. Нямало изгледи скоро токът да дойде. А то и нямало. Заради нас някакъв генератор опитали да пуснат, но не проработил. И да се чудиш защо ли нашите агенти точно тук нощувка ни бяха предвидили.

С благодарност в тъмното изнесохме куфарите. Натоварихме се отново на автомобила и за пореден път към Джанджанбуре тръгнахме. Не стихваха куршумните изстрели наоколо. И още по-силно се замолих в тъмнината вече някой да не ни улучи.

Слава Богу, добрахме се до бившия Джорджтаун. След много лутане и питане, стигнахме все пак до някакъв хотел. Е, интернет и климатик отново нямаше. Но ток поне имаше. И вечеря явно нямаше да има. Спомниха си Франк и Инга за лешниците от обяда и тихичко попитаха дали пък нямам… И с радост българските лешници и бадеми наизвадих. Раздадох по едно пакетче на всеки. Може да не беше много, но поне хранително и истинско. До закуска все щяхме да издаяним.

И така по стаите отидохме. Да спим.

Не започна Гамбия обещаващо. Но винаги съм изповядвала старата народна поговорка как утрото по-мъдро от вечерта е. И на утрешния ден изводите си оставих.