Град Джанджанбуре в Гамбия, Африка

Не започна Гамбия добре предишния ни ден. И не продължи така, за жалост. Единственото, което установих, след като добре се наспах бе, че перденцата на прозорците на стаята  нищо не прикривали.

Излязох сутринта в ресторанта. И се оплака домакинът ни на нашия водач, как снощи искал из околностите да ме изведе, но аз цяла вечер на компютъра си бях провела. А, разбиращо отвърна и Абду, и тази сутрин бе така.

Ясно. Скритите ми стайни занимания само в моето съзнание скрити бяха останали. Е, не бях дошла в Афика за дребнавости някакви да се притеснявам. Усмихнах се широко и подминах ситуацията.

А домакинът ни бе особен с името си. Ламин се нарече. Така се нарекоха всички мъже, с които през деня се разговорих. И имаха навика местните отпървом добре ли съм да попитат. След това за името ми да се поинтересуват. И накрая своето да кажат. И разговорливи бяха. Не остана спирка без да се повтори изпитания сценарий.  И неизменно заговарящите ме мъже наричаха себе си Ламин. И тъкмо си помислих, че парола ще да е това за разните му там туристки. Обясни ми домакинът ни среднощен, че това било и най-разпростаненото име тук. И ако бяха искрени всичките предложили ми имената си, така и трябваше да бъде.

И се събудихме ние в град Джанджанбуре (Janjanbureh). Известен до някога като Джорджтаун. От колонизаторския му период. Основан бил градът през 1832 г. на остров остров Маккарти (MacCarthy) в река Гамбия. И го нарекли колонизаторите  Джорджтаун. Преименуван бил градът през 1995 г.  Преименуван бил и островът. И носят днес екзотичното наименование Джанджанбуре.

И попитах поредния Ламин по пътя си на какво ли името на града се дължи. И  разказа ми той как някога в града мъж и жена живеели. Джан и Муре. И се оженили те. И станали основатели на бъдещия град. Така го и кръстили, обединили имената си.

И представляваше днес „градът“ едно прашно и неугледно село. А бе вторият по големина град в страната с населението около 130 000 души.

Градът бил най-известен като дом на главния затвор на Гамбия. Друга, по-важна забележителност имало наблизо. Прословутите каменни кръгове Васу. Намирали се те на 22 км северозападно от Ламин Кото, на северния бряг срещу Джанджанбуре. До тях трябваше по програма да отидем с лодка, но не изпълниха тази част от програмата агентите ни, за жалост.

И в града със сложното име си останахме. Лодката да чакаме. Която така и не дойде.

И така явно рядко тук превозно средство минаваше, че по никакъв начин с подобни навлеци местните овце не бяха свикнали. И както козите на гръцкия остров Самотраки, дори не поглеждаха в наша  посока. А си лижаха спокойно на пътното платно. И наша бе грижата да ги заобикаляме.

И неприветливи бяха жителите му. Държаха да не ги снимаме. И скандали шумни вдигаха. Но искаха до сергиите им да отидем и парите си туристически да оставим.

А градът като повечето в Африка. Малки схлупени барачки. Ниски къщи. Пясък и прах по улиците.

Нейсе, сутринта още свежа бях. Пък и докато часове чакахме на кея лодката ни по програма, и закуска във вид на банани, и кафе трябваше да си купим. Та, поне околностите снимах.

И малката кафепродавница. Това бе обичайното кафе за хората от Гамбия. Пакетчета нес кафе. Термос с гореща вода. И много бучки захар.

.

Продаваха до нея дървени въглища. Именно това най-често срещаното средство за приготвяне на храна си беше.

А направо срещу хотела и училището се намираше. На методистката църква. И влизаха през вратата му униформените ученици. И по някоя коза, жадна за знания.

Достатъчно време в града изгубихме в очакване на несъществуващата лодка. Та, и в кря на учебните занятия учениците посрещнахме.

А животът течеше както почти навсякъде по света. Жените по сергиите работеха.

А мъжете под сянката на голямо дърво на кея се бяха изпружили. И докато жените шумни скадали при опит за снимане правеха, нищо против нямаха мъжете. И спокойствието си лежерно с охота на камерите ни предоставяха.

Почакахме до към следобеда лодката, на която 24 часа следваше да прекараме.  И минаха през това време през пристанището няколко ферибота. Големината им такава, че или две коли, или един камион можеха сал да натоварят.

А пътниците в обикновени лодки разполагаха. Гъстичко един до друг. И така към отсрещния бряг на голямата река Гамбия отправяха.

Почахаме, почакахме си ние обещаната лодка по програма, послушахме от местните, че такава лодка отдавна не било имало, па се качихме на автомобила и към Тендаба потеглихме. Там трябваше да е последната й спирка на таз мистична лодка. Там и се надявахме ний да я ловим.