В памет на Мара Гинева. Почивай в мир, майка! Завинаги ще си в сърцата ни!
Така се случи преди няколко години, че към столицата тръгнах. Професионално да се доказвам. И интересни случки ми се наслучиха в София, града голема.
Тръгнах натам с увереността, че отивам на по-малко работа и на повече пари. То хубаво, не е лошо да си се заблуждава човек.
Отпочнах новото поприще в средата на месеца. И в следващите се две седмици де що постъпи работа, все аз я поемах. Как и защо така беше организирано, не разбрах. Но изминаха тези две седмици. А в тях единствено успявах да се прибирам за няколко часа сън и за по един душ. Да ми бяха забили един душ в служебната тоалетна, нямаше и да имам нужда да се прибирам. Хем парите за квартира щях да спестя. Та, увереността за по-малкото работа се разпадна като пролетна мараня по обед.
И дойде време за заплатата. И в този момент се разпадна и другата увереност. Не че не бяха повече парите. Но не и колкото очаквах. Пък и за тази луда работа вече хич не бях сигурна дали си заслужават.
Няма да забравя как седях отчаяна в едно общо помещение и безмълвно разсъждавах над въпроса каква точно глупост извърших и поради що. И се появи колега. Извършил процесуално следствено действие разпит на свидетели. А свидетелите елитни проститутки. Та зареди едни интересности. По 4500 евро на месец получавали. Че и по екзотични курортни ги водели….
Погледнах колегата и ми се отрони някак издълбоко от изстрадалата ми душа:
-Душка, ти телефона на сводника им сети ли се да поискаш?
Уверена бях, че няма как да не се припознае изреченото на шега.
Или беше по-наивен, или преуморен колегата. Та ме погледна на свой ред с честните си искрени очи и отговори:
-Билянче, нали разбираш, че ще се наложи да бъдеш и с мъже, които не харесваш?
Да се обидя ли? Брях! Хубав мъж смята, че на елитното поприще мога да се пласирам. Че то на жив комплимент си биеше. Не само не се обидих, ами приех, че още ставам.
И още след няколко дни получих потвърждение в това.
Обади се стар мой ухажор.
Разбрал си, казвам, че съм се преместила в София и затова ли ми звъниш?
А, не бил разбрал. Ама доста си мислел за мен напоследък, та решил да звънне.
Брях, замрях отново чак. Гледай ти какъв късмет! Сменям града, сменям работата и те ти и кандидат. Дето се вика, в две седмици си „оправих“ живота.
Как да не се съглася да пием кафе. Ще пием, разбира се. И капучино мога да ударя. Човекът си мисли за мен. Не е шега работа това!
А се бяхме запознали преди години. Ама не се получи някаква страшна химия тогава, та са разсъхна идеята.
И ето ме сега, подредена в един от дълбоките фотьойли на кафе“България“ в центъра на столицата.
И се започнаха едни такива предварително-проучвателни въпроси. Омъжена ли съм, имам ли приятел. Деца имам ли, а искам ли да имам. Че и смятам ли, че мога да имам.
Брях, на интервю скоро не се бях явявала. Ама нали „добре“ съм възпитана, отговарях чинно. Само че дори моето „добро“ възпитание не издържа. И на поредния въпрос така ми досади, та на свой ред зададох въпроса какво точно иска. Защото аз вече твърдо знаех, че единственото, което исках, е да си тръгна. Не напразно онова с химията преди години не се беше получило.
Откровен беше. Наследник много му се искало. Имотите му да наследи.
-Чудесно – рекох аз – Потърси си красива девойка и какъвто си и ти красив и с положение, само в щастие можете да си живеете.
Не било толкова лесно, защото бил в съжителство с жена.
Как да кажа, в онзи прекрасен житейски момент вече не ме хвърляха в недоумение подобни, да ги наречем, ситуации.
И просто му казах:
-Ами, още по-чудесно! Направете си с дамата на сърцето ти деца и в още по-голямо щастие ще потънете.
И това не можело. Голяма вече била, пък и проблеми в областта, за жалост, имала. А вече и дама на сърцето му не била.
Абе, от ситуационно в още по-ситуационно, ви казвам.
Нали тогава още се чувствах длъжна да помогна с непоискан съвет, та предложих да се разделят с мир и да си потърси желаното щастие.
И пак не можело, че много й дължал. Но наследник въпреки това му се искало.
Хареса ми причината. Не за детски усмивки и бъдеще някакво. То пак за бъдеще, ама все повтаряше как да му наследи имотите някой много държал.
След този преломен момент разговорът така абсурден се оформи, че само можех да седя във фотьойла на кафенето и безмълвно да се чудя аз дали наистина участвам. И случва ли се това изобщо. Че и да проклинам пустото си възпитание, дето не ми позволяваше да стана и да си тръгна по живота.
Наместо това седях и слушах.
Та, като ме гледал, явно нямало да си намеря мъж. Пък не съм и първа младост, та време било и за сътворяване на дете да помисля, че то и последния влак не е късно да изпусна. И като нямам и няма и да имам мъж, то сега на кого да се моля за съучастие в този процес. Пък и то не се знаело на какъв ще попадна. Дали здрав ще бъде. Че то за гените на бъдещия наследник си е много важно. А и здрав случайно да го намеря ( то почти невъзможно в моя изоставен случай, ама всичко се случвало), не се знаело дали с психиката нещо няма да има. Пък и при него да няма, то не се знае дали при някой далечен роднина не се крие проблем. Че то нали тези работи и през много поколения можели да се проявят. А то да намериш психически нормален мъж си било направо чудо в днешни дни. И ето го него, здрав и от към психика и от към тяло, сам ми се предлага.
Слушах аз и не вярвах на късмета си. Единственият със здрава психика в цялата голяма Вселена ми говори насреща. И аз какво ли толкова се дърпам.
Не се дърпах аз. Сили нямах.
Няма да забравя как бях потънала в дълбочината на стария комунистически фотьойл. Вече не само възпитанието ми пречеше да си тръгна. Изпил ми беше енергията. Пък и взе да задобрява шоуто. Та, прослушах и продължението. Все така безучастно.
И, с цялата си добрина, ми предлагал той таз висша благост, заедно да сътворим неговия наследник. Наследникът на неговите имоти. Толкова пъти ги спомена тези имоти, че надделя женското ми любопитство над обзелата ме немощ и зададох един от трите въпроса, с които се изчерпа моето участие в създалото се „one man show“.
-Какви са ти имотите?
То такъв зор да си причиниш, че наследник да им търсиш, ще трябва да са цяло множество. И ценни все. Че разпиляването им по разни съребрени роднини да не се допуща.
А, имал имоти. Един апартамент 49 квадрата в квартал на София. И 300 кв. метра празно място някъде около някой си град. И без кола, приятели го возели, когато се наложило.
Мда, че 49 квадрата може да е жилище, до онзи момент не предполагах. И че 300 –те метра празно място можеха да бъдат наречени „Имението“, също. Да, добре, че единственият със здрава психика случих. То и с фантазията, виждам, всичко му беше наред.
За тези, които ще ме упрекнат, че не съм толерантна към по-малко имащите, искам просто да отбележа, че господинът с добрата фантазия беше на официално материално положение значително по-добро от моето. Пък и той пръв започна да се хвали с имотите си.
Добре, въпросът с безценните имоти изяснихме. Наистина, наследник си предполагаха. И преминахме вече към по-практическите въпроси. Все пак биологията не му беше избягала. И ясно стана, съзнаваше как следва да се сътвори тоз ми ти наследник от човешкия биологичен вид.
Само че тайно трябвало да бъде. Защото не искал да обижда жената, с която живее. Интересно, явно появата на наследника не го броеше за обида.
И като сме на темата, подчерта само още по-дебело, че дори в този бъдещ щастлив миг дамата-съжителка ще си остане негова съжителка. „Ще си остане, ама нея май не си попитал“, си помислих. Но не ми беше работа да разсъждавам. Отредено ми беше да слушам. И слушах.
И той си каза. То, в началото и появата на наследника ще трябва да пазим в тайна. И като ще е тайна, той няма как да участва и с грижи, и с финансови средства, та аз ще се наложи да поема тази две подробности. Защото няма как да го запази иначе в тайна, нали разбирам.
А, разбирах аз, как иначе.
Пък то така първите две години щяло да бъде. После, детето като поотрасне, то по баща си щяло да тръгне. И чак тогава вече дамата – съжителка ще трябва да научи. И ние тримата ще изградим едни интелигентни отношения. (Замислих се дали знае, че за изграждането им и тримата предполагаеми участници следва да сме интелигенти. Но пък му и признах, доста подробности беше обмислил. Замислих се. Дали си е правил записки и графики, или всичко в здравия си разум беше успял да сътвори?)
Недопустимо разсейване. Монологът продължаваше. Трябва повече да внимавам! И нищо да не подписвам!
Пък, като поотрасне детето насъвсем, дето се вика, ще си го вземе той. И ще ме освободи от този тегобен труд. И интелигентните отношения сами по себе си ще отпаднат. Моето участие също. И ще мога да си продължа безсмисления живот.
Шоуто съвсем беше задобряло и съвсем бездиханно ме беше оставило.
Слушайки продължаващия монолог схванах, че сме абстрахирали за сега от розовото бъдеще и сме се насочили към по-практическите подробности.
Значи, освен че тайно трябваше да бъде нашето дететворчество, и на мой терен трябваше да се развие, разбира се. (Защото може би и хотели нямаше в София.)
Явно, продължаващото ми мълчание за поредното съгласие беше приел, та преминахме към следващата точка.
Мястото, разбирам, го бяхме уточнили, оставаше времето. Кога били моите дни със служебна ангажираност, защото неговите били тези. И като си съчетаем графиците, ще го отпочваме. Биологичните графици явно нямаха значение в тази лудост. И правилно. Че то много графици ще се натрупат.
Поредното мълчаливо съгласие го тласна да премине и към още по-следващата точка.
Самото творчество.
И в тази връзка, да имам само изнапредвид, че той членувал в клуба „меката патка“.
Да си призная, в онзи сюблимен момент бях доста по-невинна от сега. И си помислих за всеки случай няколко секунди, нали така са ме учили. Правилно ли чух и дали може пък да е ловец, човекът.
Изминалите няколко секунди не ме доведоха до категоричен извод, та си позволих да задам втория от трите ми въпроса:
-В какъв смисъл?
А, в най-буквалния. Мека му била патката.
Ама, здраво препускахме през етапите. Кога до такива интимности бяхме стигнали? Явно бях се разсеяла аз. Непростимо!
И, сами разбирате, нямаше как това признание да не ме провокира да задам и третия, си, и последен за шоуто и за взаимоотношенията ни въпрос. Все пак и аз биология бях учила в гимназията.
-И как мислиш да го правим?
Най-разнообразни отговори очаквах. И както обикновено в подобни ситуации, случилият се ме срази.
Погледна ме така извисоко и от там отсече:
-Надявам се, знаеш определени практики и похвати.
Е, в този момент дори моето неземно търпение му писна на шуренайката. Изстреля ме с начален заряд от дълбокия фотьойл, та станах. За напълно неотложен ангажимент рязко се бях сетила.
Приел, че сме се спогодили по всички точки, мъжът със здравата психика не възрази особено. Хвърли ми само един критичен поглед и отсече:
-И с такъв минижуп повече не! Много съм ревнив.
Избягах от кафенето с триста. Не се и обърнах. И оттогава душата ми се свива като преминавам. Неотдавна видях, че реставрирано е кафенето. И моите дълбоки фотьойли са премахнати. Но страхът си остана, та за всеки случай повече там не съм влязла.
И се сетих за баба Мара. Няма да забравя как ми казваше „Трябва да склониш малко глава, майка“.
То да я склоня, майка, ама пред кого.
Явно, не съм готова, та значително по-земни мъже така и не успях да срещна.
Може и аз да съм била недостатъчно търпелива. Затова просто си продължавам по живота. И си нося сама дървата за печката.
Чета ги книжките за поръчките към Вселената. Както казвал Настрадин ходжа – аз ли криво й се моля, тя ли криво ме разбира?
Поне е весело. И да не си помислите, че с това веселието е изчерпано. И други чудесници имаше. Но не може в една вечер цялата чудесия да се разкаже. Още вино ще трябва.
А дотогава, пийте вино и хапвайте вкусно! Който го е правил, все не е сбъркал!
