Улан Батор – столицата на Монголия

Така и така в столицата се намирах, започнах своето монголско пътешествие от нея.

Улаанбаатар. Именно това е правилното изписване и произношение на монголската столица от самите монголци

Основан е градът през 1639 г. като будистки манастир и е наречен  град Урга. И се развива Урга като търговски център на пътя на чая между Русия и Китай.

Преименуван е  на Улан Батор  през 1924 г., когато е обявен за столица на новата Монголска народна република. Директинят превод на наименоването от монголски е „червен герой“. А е кръстен на Сухе Батор, участник в установяването на комунистическия режим в Монголия.

В града се намира и единственият в страната университет – Монголски държавен университет. В града има и радската историческа библиотека е с богат фонд от древни монголски, китайски и тибетски ръкописи.

Посрещна ме Улан Батор като истинска столица. Високи блокове, много коли, пушещи комини.

На пръв поглед, животът течеше като навсякъде другаде. Е, подозирах, разбира се, че, както в много други държави, и тук животът в столицата малко щеше да се различава от този в останалата част на страната.

Следващите дни щяха да ми покажат категоричната и рязка граница. Животът в останалата част на Монголия не просто малко се различаваше, той беше съвсем различен. Деляха ги не само километри, но и няколко века развитие.

Всъщност, леки коли като превозни средства имаше единствено и само в столицата. В останалата част хората се предвижваха с камионетки и руски машини тип УАЗК-а. Освен че бяха далеч по-бедни от столичани, хората от страната нямаха и пътища, по които да карат подобни лъскави возила.

А съвременността на автомобилния парк дори в столицата не съответстваше на финансовото състояние на жителите му. Може би леките автомобили бяха фирмени и закупени от малката прослойка рязко забогатели хора.

Последващата ми разходка ми показа столицата в малко по-различен вид. По-ниски блокчета. Честно казано, доста ми заприличаха на подобни в сталински стил във всяка една от държавите, в миналото зависими от СССР. Макар и в строгия стил, тукашните блокчета бяха запазили шаренкото на будизма. И предлагаха доста приятна гледка.

А покрай тях се извисяваха административни сгради, църкви, детски градини, кафенета, магазинчета и бръснарници.

Вярна на себе си, първо завих към крайните квартали. И там асфалтираните улици свършваха. Дори на асфалтираните такива тротоарите бяха от пясък. Иначе блоковете си бяха все така високи.

А хората си се занимаваха с ежедневните си дейности като всички други хора по света. Работещите бързаха по улиците с угрижен вид. Други празнуваха празниците си. Децата ходеха на училище, или играеха по детските площадки. Свободните играеха шах и просто ги говореха. Продавачи продаваха зарзават. Монаси ходеха по своите духовни работи.

И, разбира се, лъскавият център. С високите лъскави сгради. И малките градинки с будистки ступи в тях.

На централния площад случих някакво радостно събитие. И не пропуснах възможността да снимам красивите монголци в красивите им официални дрехи.

И поредният велик контраст. Най-лъскавите сгради в столицата бяха издигнати до страшното гето. Наречено „предградието  гандански гер“ от името на манастира, издигнат в съседство, известен като Гандар.

Оградени с дървена ограда, в схлупени постройки, в него живееха най-бедните столичани. И всеки ден от малките си мръсни прозорчета гледаха извисяващите се сини небостъргачи.

А ги дели един канал. С широчина около два метра. Само два метра, водещи от невероятния лукс към пропастта на крайната бедност.

И отново там, до лъскавия център и на гърба на страшното гето извисява извитите си зелени покриви най-големият будистки манастир в столицата и страната.

Манастирът Гандантегчинлен (Gandantegchinlen Monastery). Тибетското му наименование означава  „Голямото място на Пълна радост „. В народната памет е останало съкратеното му  име – Гандан.

Построен е манастирът  по заповед през 1809 г.на 5-ят Джебцундамба Хутукту (титла на  духовния водач на будизма в Монголия) Първият храм в него бил Gungaachoilin Datsan. От този храм днес е останал само един дървен стълб.

През 1838 г. е построен храмът Gandantegchenlin заедно с частната резиденция на Джебцундамба Хутукту (Jebtsundamba Khutuktu), в която през 1904 г. отсяда 13-ият Далай Лама. През 1840 г. е построен храмът Ваджрадхара. През 1869 г. е построен храмът Зуу. През 1913 г. е построен високият храм Авалокитешвара. През 1925 г. е построен храмът за съхранение на останките на 8-мия Jebtsundamba Khutuktu, превърнат днес в  манастирска библиотека.

За щастие, манастирът е пощаден при масовото унищожение на тибетските манастири в страната от комунистическото правителство на Монголия през 30-те години на миналия век. Само затваря вратите си за вярващите  през 1938 г. През 1944 г. отново е отворен  в знак на почит към традиционната монголска култура и религия и получава безценното позволение да продължи да функционира като единствения функциониращ будистки манастир, макар и със силно намален  персонал.

С края на марксизма в Монголия през 1990 г. ограниченията за поклонение са премахнати. Манастирът е реставриран и в момента в него живеят над 150 монаси.

В централния храм е разположена 26,5-метрова статуя на Авалокитешвара. Оригиналната статуя е  изработена от мед по време на 8-мия Джебцундамба (Jebtsundamba). Руските войски я демонтират през 1938 г. А след края на съветската ера статуята на Авалокитешвара е възстановена през 1996 г., финансирана от дарения от монголския народ. И днес разполага с 2286 скъпоценни камъка и е позлатен със златни листа.

След като видях гетото до манастира мислех, че по-голяма мизерия едва ли може да съществува. Оказа се, че може. В края на града има още едно предградие. Не оградено с нищо. Просто върху земята са построени множество юрти. И в тях също живеят столичани. Десетки пъти по-евтина от най-малкото жилище, юртата е обичаен дом за  монголците от много векове. И все пак, живеенето в нея предполага липса на тоалетна и баня.

След тези тъжни гледки, да се върнем в хубавата лъскава част на Улаанбаатар.

Разходката ми из града ме срещна и с друга една странност. Много от минаващите покрай мен монголци остоянно нещо ядяха. От типа на ядки, или семки. И на много места видях цели купчини някакви подобни на семки неща. Толкова много ги чоплеха, че реших за непременно да опитам и аз от тази работа. Купих си от една мила дама количеството на една пластмасова чаша за няколко стотинки. И тръгнах да пробвам и аз да чопля. Бре, твърда се оказа пущината. Ама, нали упорита са ме направили, не се отказвах лесно. Дъвчех твърдите неща, рискувайки да ми отиде някоя пломба. И в резултат на този трудоемък процес установих, че от време на време на езика ми попада нещо наистина вкусно. И, о небеса, прозрях! Това били семки. И не се дъвчели с твърдата кора,  тя се белела. Е, след като вече обелени ги хапвах разбрах защо всички така настървено ги ядяха. Наистина бяха вкусни. За жалост, много по-късно установих, че това са семената на шишарките, които у нас се продават на баснословна цена под името кедрови ядки. Да бях разбрала по-рано, веднага купувах допълнителен куфар. Както се казва бае ви Ганя и на далаверка да се върне от странство.