Обиколката ми из Улан Батор ме срещна с покъртителната бедност на хората му, с контрастите му. Разбира се, и с хубавите гледки. И все пак идеята да прекарам 8 дни в този град с 5 асфалтирани улици, ме доведе до ужас. Още повече, бях го разгледала изцяло и от вътре и просто нямаше какво повече да правя.
Връщайки се в хостела, настоях пред собственика за тур. С най-великото спокойствие на света той ми каза да не се притеснявам. Турове имало много. И всеки ден идвали нови хора, така че един ден все ще се съберат за тур. Явно човекът беше решил, че съм се пренесла в Улан Батор за неопределено време. Така или иначе, спокойствието на монголските планини не можех да боря. За мой късмет, добрата ми пътешественическа орисница се беше погрижила и този път за мен. Нали няма нищо случайно, пристигналият с мен предната нощ немец беше направил моята обиколка из града и явно беше изпитал моя ужас пред възможността да остане седмица тук. Та, нашите обединени ужаси се обективираха в тур. Тази дума беше придобила за мен вече самостоятелен живот. Представях си я като някакво „чудо – юдо невиданное“ от руските приказки.
Собственикът се съгласи да ни организира тур за двамата. Цената беше повече от прилична. Всъщност, платих 300 долара за 6 дневен тур из монголските планини. При това в тази цена влизаше пътуването, храната и нощувката. Е, по-късно осъзнахме значението на всяко едно от тези три понятия в географските ширини на местоположението ни. Но към момента на плащането в европейските ни съзнания преобладаваше мисълта, че на евтина цена ще пътуваме 6 дни. И всичко ни е включено. Както се казва, направо си е „All inclusive“.
И така, на другата сутрин пътуването ни започна. Моят спътник беше 30 годишен немец. Казваше се Ян Щефан. Прекрасно първо впечатление. Туристически обувки, огромна раница и фотоапарат. Почти не обръща внимание на телефона. Носи си книжка за четене. От една кръвна група сме! Чудесно! При първоначалните опознавателни разговори се оказа, че пътуването го зарежда и обогатява. Направо говореше от мое име. И тук се оказа, че аз не съм най-лудият пътешественик на света, въпреки твърденията в тази насока на много мои приятели.
Ян беше тръгнал на двугодишно пътешествие около света без самолет. Като превозни средства планираше да ползва само автобуси, влакове и кораби. Дошъл беше в Монголия с влак. От Германия до Москва. И оттам до Улан Батор. Как изкара толкова много дни в едно купе, попитах. Алкохолът помага на всички. За негов късмет, случили се само мъже. И в общи линии пропили пътя. Та дори не му се сторил дълъг.
Като обяснение за двугодишното си пътешествие изтъкна, че след като завършил университет, бил започнал работа. И е работил много здраво, ежедневието му се е запълвало с работа. Един път седмично излизал само с приятели, всички пари пестял за пътешествия. До тук напълно позната картина. И на 30 години решил, че толкова тежко не може да работи непрекъснато. Пък е и време да премисли живота си, да реши какво иска да прави- какво да работи и как, време ли е да създаде семейство. И затова му трябва дълго пътешествие, за да вземе всички тези сериозни житейски решения. Всичко това е чудесно. Единствено не можех да се начудя кога за неговите достолепни 30 години успя и да учи, и да работи, здраво при това, че и да се умори от тази работа. До тук, всъщност, всичко си беше напълно обяснимо. Прагът на умората е различен при различните хора. По-интересно беше друго. Кога успя за краткия си трудов стаж да събере пари за двугодишно околосветско пътешествие, при положение, че по време на това пътешествие не предвиждаше да работи.
Явно в другите части на общия ни европейски съюз нещата се случваха по леко по-различен начин.
Така или иначе, беше тръгнал на това пътуване. А доколкото то предполагаше смяна на всички сезони, без да се прибира за „презареждане“ с подходящи дрехи, Ян носеше половин къща багаж. За щастие, нашият домакин приюти за времето на общото ни пътуване по-голямата част от багажа му, та по пътя не бяхме затрупани с раници и прочее пособия.
След представянето на спътника ми, се връщам към началото на нашето пътуване и осъзнаването на понятието пътуване, храна, нощувка и евтина цена.
Започвам с понятието пътуване. Европейско съзнателно очакване- автобус с климатик, удобни седалки, интермедия на седалките, почивка за тоалетна и раздвижване на около три часа.
Монголска действителност- машина тип УАЗ-ка, руско производство, цвят каки. За несведующите, УАЗ е извънпътно превозно средство, произвеждано в Ульяновск, Русия.
Обяснение – единствено тази машина можела да издържи предстоящото ни пътуване. Дори помен от удобни седалки не съществуваше. За сметка на това осъзнахме колко следва да сме благодарни заради това, че все пак ги има, колкото и да са твърди и неудобни.
Оказа се, че нямаме нужда и от спиране за раздвижване. Ние всъщност не сме се и задържали много на седалките. И раздвижването си го извършвахме в търбуха на машината цвят каки. Пътищата предполагаха постоянното ни предвижване из вътрешността на нашето превозно средство – само кълбета не успяхме да направим. Но имаше нееднократни и упорити опити в тази насока.
Понятието изхранване. Европейското очакване – спиране в попътни заведения и хапване на местни традиционни ястия.
Монголска действителност – натоварване в багажната част на УАЗ-ката на един чувал картофи и един чувал моркови. Спиране по пътя и приготвяне на манджа от картофи и моркови на газов котлон. Не че не бях доволна. Все пак традиционното им ястие е овнешко с мляко. Затова ще разкажа малко по-късно. Но все пак от няколко години цяла година ям зеленчуци на пара, за да спестявам пари за пътуванията. И отивайки на пътуване, пак ядох картофи. Вярно, на тиган и газов котлон.
Обяснение – ами, в планините заведения нямаше. То и в останалата част на страната почти липсваха.
Но пък тези попътни похапвания имаха изключителен бонус. Приказните места, на които спирахме за поредния пикник и самото хапване сред природата. Понякога до течаща рекичка. Друг път до стадо коне, пасящи мирно наоколо. Това бяха най-вкусните картофи в живота ми. Всъщност, всеки ден имахме и по едно яйце „на око“. И това си имаше съвсем простичко обяснение. Бяхме взели продукти, които можеха да издържат 6 дни без хладилник. Но за да съм честна, Ем Си, както нарекохме нашия монголски водач, готвеше наистина вкусно. Пък и то при цял ден пътуване и липса на алтернатива, картофите си бяха истински добра храна.
Понятието нощувка.
Европейското очакване – спане в малки китни попътни местни и типични къщи за гости, или къмпинги. Все пак планина. Дори европеецът не може да очаква повече.
Монголска действителност – спане в и местни, и типични юрти – палатки от много дебел пласт вълна.
Обяснение – ами, в Монголия сме. Хората живееха като номади. Това бяха техните къщи и това предлагаха на гостите си. А за юртите специално ще поговоря малко по-късно.
И всичко това напълно ни изясни понятието евтина цена. За шепа картофи и спане сред планината, цената си беше напълно подходяща. С истинска мъка установихме, че същата тази цена е баснословно висока за местните.
И след като изяснихме понятията, време е да представя екипа на монголската УАЗ-ка от руски произход. Разполагахме с един шофьор – монголец на около 50 години. Прекрасен шофьор и никакви познания на езици, различни от монголски. Всъщност, на третата нощ, след като изпи три стакана водка на екс ( за неосведомените един стакан съдържа 200 грама водка), се установи, че знае три руски думи, а именно „ Ты хорошая женщина“, а също, че е гледал „Ние сме на всеки километър“. Как го разбрах? От откъслечните му думи „киломе“, „комунис“, „майор Деянов“и най-вече по артистичната стрелба с автомат. Но и за това по-късно.
Другият член на екипажа беше Ем Си. Изключително симпатично монголско момче на около 26 години с прекрасно монголско име, което с немеца три дни полагахме искрени усилия да запомним. Същите тези три дни водачът ни апелираше към нас да го наричаме с първите букви от името му. И на третия ден, капитулирали в усилията си, вече официално се обръщахме към него с Ем Си. Той беше нашата английско говоряща връзка с монголската действителност. Ем Си беше нашият екскурзовод, готвач и приятен спътник.
Та, в този състав си пътувахме шест дни. На учудване добре си изкарахме. Напук на всички мои притеснения за какво ще си говорим и изобщо как ще се изтърпим сами 6 дни из планините. Пътуването наистина се оказа незабравимо преживяване.
И тръгнахме ние по пътищата на Монголия. А пътищата на Монголия са една интересна и самостоятелна тема. На европейските ни очаквания за път, монголската действителност ни предложи нещо едно такова.
Напуснахме Улан Батор. Може само пет от улиците му да бяха асфалтирани, но другите бяха поне заравнени. Е, този лукс не беше предвиден за пътищата извън столицата. И тук съвсем навреме дойде обяснението поради що с тази бойна машина бяхме тръгнали. А тръгнахме през планината. В най-буквалния смисъл. По песъчливи неравни участъци. На моменти неравни до степен, граничещи с леки пропасти. Там УАЗ-ката блъскаше страните си в „стените“ на „пътя“. В други моменти преминавахме през река. В смисъл, преминавахме през реката. Не по мост, или друго съоръжение. Просто нагазвахме, потъвахме до някъде и изплувахме на другия бряг. В един прекрасен момент европейското в нас се надигна и пробвахме да предложим дали да не минем по по-добри участъци. Изразихме дори съмнение дали това, по което се движим, изобщо е път. Да, това е официалният път, уверяваше ни Ем Си. И такива били пътищата извън столицата. Абе, колко да е официален, мислихме ние. И тъкмо неравностите и подскачането на бойната ни машина ни бяха докарали до почти пълна европейска увереност, че това път не може да бъде, особено пък официален, и започнахме да срещаме пътни знаци. Няма такава приказка! Насред планината, на кръстопътя на две песъчливо-каменисти пътеки имаше знаци, показващи път с предимство, стоп и завои на ляво, надясно. Че и указателни табели, беля. Занемяхме. То, наистина официалната пътна мрежа си бяхме хванали. За жалост, тръскането и скачането на превозното ни средство не позволи направата на нито един кадър. А силити ни бяха заети да задържим телата си в каросерията, та чак сега се сещам, че трябваше да помолим да спрем за няколко кадъра.
За щастие, открих все пак няколко.
Подскачането на машина и хора доведе и до други комични ситуации. Нали по монголските пътища двама европейци се возеха, съвсем в началото държаме на европейско поведение и особено да спазваме европейския етикет. Честно казано, като представител на Европа, ама Източна, аз не придирях чак толкова. Но Ян, продукт на немската етично-съдебна система строго следеше да спазваме всякакви прави за липса на каквито и да било възможности за сексуално насилие. Та, преко сили, удържаше комсомолско разстояние между нас и при всяко излитане от поредната дупко-пропаст, внимаваше да се приземява на достоприлично разстояние от мен. Че да не ме докосва и притеснява излишно. Ще взема да го съдя, научен си беше той. Само дето монголската действителност по-силна се оказа. И на четвъртия ден, когато силно пияният ни шофьор подкара смело и смахнато със скорост през пропастите, Ян забрави за всякакъв етикет и евентуални съдебни искове и, предаден пред чисто човешкия страх за живота си, вече без притеснения се притискаше в мен, търсейки подкрепа и надежда, че ще оцелеем. Но, и за това в своето време.
