И да започнем нашето планинско пътешествие.
Първата ни спирка беше още в началото, в що-годе цивилизован район. Погостувахме на дама, обитателка на тухлена къща. Явно, една от богатия елит.
Много искаше да ни говори дамата. А и ние имахме купища въпроси. Но езикавата бариера израстна пред нас като същинска стена. И тук изведнъж се пропука бариерата. Дамата помнеше времената на съветско влияние и започва с мъка да скалъпва прости изречения на развален руски.
И, радостна, че съм преодоляла една трудност, рязко се изправих пред нова. Беше редно да намерим общ език не само с монголската дама, ами и с немеца. Не беше прилично някак всеки от нас поединично да си комуникира с нея. И тук бариерата съвсем се предаде. Немецът му пусти и той започна на развален руски да хортува. Добре че очите ми са здраво закрепени, та успяха да не паднат. Откъде, бре руски знаеш ти, не успях да спра аз въпроса си. Ами, дядо му руснак бил, та в далечното му детство му говорил на руски и на, запомнил нещичко.
Вълшебно беше това пътешесвие. Някъде, в далечната пустош на монголските планини българка и немец разговаряха на руски с монголската си домакиня. Невероятно!
Какво ни каза монголката? Ами, труден й бил животът, но друг не познавала. Разбрала, че й е труден от скоро. Синът й емигрирал в някаква чужбина, та телевизор й купил. И придобила тя знание за това „как живеят хората“. От това, разбира се, животът й не станал по-лесен. Но поне се радвала на чуждите лъскавини вечер.
А докато ни чакаше да си общуваме, монголският ни шофьор приседна кротко на дивана и се заигра с някаква джаджа непозната. Било обичайна игра при тях. Целта било топчетата да се подредят в някакъв ред. Нещо като кубчето на Рубик в монголски вариант.
И дойде реч за първата ни нощувка в юрта.
Да, бяхме чували за нощувка в монголски юрти и даже си говорехме с Ян, че би било много интересно да го направим. По-късно се оказа, че под „монголска юрта“ всеки от нас си е представял уютна и пълна с всички европейски удобства стая във формата на юрта. Ами, оказа се, че нощувката в юрта всъщност е нощувка в юрта.
За несведующите – това е една доста голяма и кръгла палатка от истински дебел слой вълна, обвит с непромокаем плат. И въпреки този истински дебел слой вълна, тя продължаваше да си е просто една палатка, разпъната насред гори тилилейски и разхождащите се наоколо ветрове и студове. Уютът и комфортът вътре се изразяваха в няколко доста твърди легла, разположени по стените. Задължително един, или два оранжеви шкафа. Нещо като параклис, на който са положени дарове към Боговете, изразяващи се в купички с храна, мляко и цветя. Тъй като основната част от населението на Монголия изповядва будизъм, и храмовете, и даровете в домашните олтари бяха напълно идентични с тези на останалата будистка част от Азия.
Другото вълшебно и крайно добро нещо във всяка юрта беше печката на дърва, разположена точно в средата. Именно тя ни предпазваше всяка вечер от среднощно измръзване. Макар температурите през деня да се движеха около 20 градуса, през нощта бяха около и под нулата и без тази печка, оставени само на слоя вълна по протежение на цялата юрта, не ни чакаше нищо красиво. Прекрасна роля играеха и зимния спален чувал и множеството вълнени завивки. Е, да, потресаващо миришеха на овца. Но студът беше такъв, че дори аз преодолявах всичките си ароматни неприятности и с благодарност приемах предлаганите от домакините ни завивки като се грижех единствено да са достатъчни на количество.
На фона на всички, по европейскому несгоди, аз се чувствах прекрасно. Насред нищото и студа навън, ние се намирахме в едно малко изолирано оазисче. Зад слоя вълна, в юртата ни мъждукаше малка слаба електрическа крушчица, черпеща ток от акумулатора на слънчеви батерии. Печката в средата едновременно топлеше и издаваше онези вълшебни звуци на пукане и горене на дърва, които като машина на времето ме пренасяха в стаята на мамето и дедето. Толкова спокойна, защитена и топла не се бях усещала от много време. На фона на забързаното ни ежедневие, аз отново се чувствах като Чук и Гек в пътуващия сред студената сибирска шир топъл спален вагон. Прекрасно пътуване! Винаги ще пазя топъл спомен за него!
И е време веч да поговорим сериозно за юртата.
Въпреки че за европееца нашата госпориемна приютителка шест нощи представлява една проста палатка, тя си е обичайното жилище за номадския народ на Монголия. Една юрта струваше няколко десетки пъти по-евтино от най-малкия апартамент. Разбира се, апартаменти имаше само в Улан Батор и по-големите градове. Къщи под формата на дървени бараки имаше и в други градове на страната. Но заради финансовата достъпност, и в градовете, че дори и в покрайнините на монголската столица, много хора продължаваха да си живеят в юрти.
В планините юртите на няколко семейства бяха организирани на едно място. Като мини, ама много мини поселища.
А юртата е давала дом на монголците от много, много векове. И поради тази и ред други причини, си имаше цяла поредица от легенди и правила.
Всъщност, юртата е кръгла, защото се вярва, че в ъглите се събира лоша енергия.
Кръгът се постига чрез опъване на плат около дървени пръти в пълен кръг. Най-горе завършва отново в кръг, символизиращ Слънцето. Този малък горен кръг е разделен на 6-8 части с малки дървени летвички. Половината от този горен кръг е покрит с плат. Другата половина служи за отдушник. А там е сложен и коминът на печката.
През нощта, тъй като става наистина студено, върху тази гола половина се прехвърля отново парче дебел плат. Както звучи лесно, оказа се че никак не е. Една нощ се наложи сами да се справим с това елементарно действие. Освен че се стоплихме от положените неистови усилия, никой от нас, включително младият ни монголски водач, не успя. И след като помръзнахме около половин час, преодоляхме неудобството си, и извикахме монголските си домакини от съседната юрта. Със зле прикрити снизходителни усмивки те изпратиха за тази леснотия малкия си син и с две движения този сладък дребосък покри източникът ни на студ.
Под този централен кръг има две големи дървени колони, които крепят цялата конструкиця. Между тях е и печката на дърва.
И тук следва първото важно правило. НИКОГА НЕ СЕ МИНАВА МЕЖДУ ТЕЗИ ДВЕ КОЛОНИ. Въпреки, че това обичайно е най-краткият път до изхода, непремено трябва да се заобиколят. Мястото между двете колони е най-свещеното място във всяка юрта. И минаването между тях освен че е незачитане на Боговете им, представлява и изключително голямо неуважение към домакините.
А свещеността на мястото чисто практично идва от местоположението на печката там. И фактът, че именно на нея се приготвя храна. И ето друго основно правило. В Печката НЕ БИВА ДА СЕ СЛАГА НИЩО, ОСВЕН ХРАНА И ДЪРВА.
Боклук не се гори, тъй като това е неуважение към свещеността на храната. Ако искаш да си изсушиш мокрите обувки, може да ги сложиш до печката, но от определена нейна страна и то след като си попитал домакините и те са ти разрешили. Нищо друго не може да виси, или съхне върху печката. Там се приготвя храната и тя е свещена.
Никога няма да забравя как позеленя от ужас Ем Си при вида на мокрите ми обувки до печката. Хич и не се замислих, че не можело. Със скоростта на орел се стрелна той и ги премести на нужното място. Около хиляда пъти се извини на домакините, след което ни проведе курс по правила на поведение. Повечето от които бяха насочени към показване на уважение към домакините.
Изобщо, сред монголското население понятието „уважение“ има много силно значение. И включваше спазване на цяла поредица от ритуали, част от които доста несъвместими с европейските ни възгледи.
А те, от своя страна, отново бяха продиктувани от суровият начин на живот и суровите метеорологични условия навън.
Така, при влизане в чужда юрта, след като чинно заобиколят двете централни колони, гостите сядат на посоченото им от домакините място. И веднага им се предлага купа топло овче мляко, или кумис – също мляко, но от кобила. Разбираемо, тези две животни отглеждаха номадите в планините. А се предлага топлото мляко, защото се предполага, че пътникът е жаден и измръзнал. Защо не вода, или чай? – възкликна еропейското в мен. Оказа се, че млякото е значително по-достъпно от питейната вода. Която не се добива просто от недрата на земята, а номадите купуват от близкото населено място. Което, освен пари, предполага и време за пътуването.
С това купата с мляко не изчерва значението си. След като домакинът я подаде първо на най-възрастния гост, той не може просто да я вземе в ръце. Поемането й отново беше съпроводено с ритуал. Гостът първо трябва да я хване с едната си ръка отдолу. С другата внимателно да я прихване отстрани и да отпие. След като го направи, завърта купата с жест и я подава на следващия гост. Който, от своя страна, следва да извърши същия ритуал.
И тук дойде първата ни спънка. Вода нямаше не само за пиене. И купата не беше измивана сигурно от миналия век. На всичкото отгоре, с нея се черпеха всички домакини и гости. Та, двамата с немеца хич не успяхме да преодолеем нежеланието си да пием от нея, дори в името на показване на най-голямото ни уважение и благодарност за подслона. Добрият ни Ем Си и този път спаси ситуацията. Разбрахме се ние да поемаме купата по правилния начин и да я доближаваме до устните си, пък той ще отпие накрая, отсрамвайки групата.
На своя ред гостите беше добре да предложат някакъв дар на домакините. За добрия им прием. Не ни беше предупредил Ем Си за тази тънкост, та всяка нощ импровизирахме с дребните лакомства от раниците ни. Но, и при това подавае ритуал си имаше. Задължително се подаваше на най-възрастния от домакините, и то мъж. Дори шоколадчето да е предназначено за нетърпеливите детски ръчички. С дясна ръка, подпряна от лявата и лек поклон с глава се подаваше дарът. По същия начин се поемаше от мъжът-домакин. И той го разпределяше нататък на домочадието си.
До входа на юртата имаше едно малко резерворче за вода – като на къмпингите от социалистическо време. И там си мият зъбите и лицето домакини и гости на едва църцуреща струйка. Обяснението беше същото – водата се купува. Не бях виждала подобно нещо. Водата наистина се купуваше. На огромната територия на Монголия почти нямало питейна вода. Затова всички я купуват. По градовете и селата имаше нарочни пунктове за купуване на вода.
Разбира се, за баня дори не се говореше. Просто нямаше такава.
Хайде, ние за няколко дена. А как се справяха местните?
В интерес на истината, никой от срещнатите по пътя ни номади, нито пък някой от нашите домакини, ни лъхна на нечисто. Въпреки че се оказа, че се къпят около един път месечно, след нарочно топлена вода и организация с корито и прочее бански такъми, успяваха да поддържат неангажираща негативно за околните хигиена. При това ежедневно се грижеха за коне и овце.
Тоалетна обикновено имаше и беше външна. Всъщност, както в моето детство по селата – дървена колибка с изкопана яма отдолу. Естествено, с оглед неизбежната миризма, тоалетната беше неизменно разположена на достатъчно представително разстояние от юртите. И ако през деня тази разходка беше даже приятна, първата нощ възникна въпроса- Ами, ако през нощта…. Възникне нужда…. Е, като възника, намерихме и решението. Всъщност, около всяка юрта неизменно имаше по едно стадо овце и коне. Та дали те, или ние. Дали тяхното, или нашето. Въпросът беше да е достатъчно тъмно. Но пък се стъмваше прилично рано. Пък и монголците не го правеха на въпрос. За тях това си беше естествена и неизискваща внимание, или реакция дейност.
Наред с млякото неизменно се предлагаше нещо изключително вкусно за мен – каймак от млякото. Истинска вкусотия. И то в невиждани количества. Разбира се, колко е мазна и калорична не беше моментът да обсъждаме. И без друго, единствената храна за шест дена ни бяха купичката картофи с ориз. Някои от домакините ни предлагаха на мъжете месо. И след като разбираха колко съм такава специална и не го ям, тържествено ми слагаха огромна купа каймак и сирене. Няма да ви казвам, че се чувствах като в най-щастливите си детски моменти.
Покрай това, обаче, не можех да не се замисля за ограниченото им хранене. Да, месо и млечни продукти имаха в изобилие. Но нямаха всичко останало. Включително вода. Излишно е да казвам, че я пестяха като скъп товар, каквато си и беше. И поколения наред живеят от месо и мляко. Този народ разби на пух и прах всички теории за задължителността на разнообразното хранене и нуждата от фибри и какво ли още не.
