Пустинята Гоби – Монголия

Явно още не бяхме навлезли в дълбоките планински дебри, та на сутрина излязохме на настилка,  значително повече доближаваща се до европейското възприятие за път.

А той ни отведе до малко монголско градче. С шарени къщички. Че и крайпътно заведение.

В покрайнините му неизменно си пасяха овце.

А възрастните мъже се бяха събрали в местното събиралище. Аз, разбира се, не пропуснах да се снимам с един от тях, облечен в типичните монголски одежди. Както щях да се убедя в идните дни, тези одежди си бяха наистина носени от съвременните монголци, включително и младите.

Децата пък, както навсякъде по света, обикаляха улиците на селото.

А нашият Ем Си ни заведе до един интересен паметник. За жалост, записките за него не съм запазила и не мога да си спомня какво изобразяваше. Че беше нещо с историята на Монголия, беше. Но дали древните букви на него бяха изобразени и какво точно пишеше, не помня. Но беше нещо важно, защото краткият ни престой около него събра местните и възбуди оживен разговор между тях и нашият водач.

Наснимахме го ние и продължихме пътя си.

А той ни доведе до моята лелеяна цел. Пустинята Гоби. Всъщност, че навлизаме с нея познах по пейзажа. Растителността постепенно започна да отстъпва на пясъците.

Не знам защо, но страшно много обичам пустините. Това е изненада и за мен самата. Но всеки път, когато попадна в някоя от тях се чувствам истински добре. Може би заради пясъчния им безкрай. И най-вече заради безкрайното спокойствие, което предлагат.

И, тръгвайки към Монголия, това беше една от задължителните ми задачи. Да видя Гоби. И ето я пред мен. С пясъчните си дюни и пустинния си безкрай.

Момчетата не пропуснаха да си поиграят. Качени на една от високите дюни, Ем Си заформи топче от пясък и безценната вода. Ян побърза да последва примера му и заформиха те състезание по спускане на пясъчно топче от пясъчна дюня.

А аз тичах по дюните, въргалях се и скачах от тях. И се радвах като дете, видяло за първи път сняг.

За нощувка се настанихме в нарочно изграден туристически къмпинг от юрти. Все пак, немалко туристи идват насам. И немалко туристи срещнахме в общата кухня. И за първи път ни предложиха храна, различна от месо и мляко. Спагети. За туристи, какво да ги правиш, паста ядат. Е, не се разминахме съвсем без мляко. С мляко бяха спагетите. И мляко се досипваше в купичката от познавачите.

Юртите си бяха определено туристически. Снабдени със значително по-удобни единични легла. И значително по-шарени и оранжеви мебели.

Отвън, пък, бяха разположени дори соларни батерии. Разбрали бяха местните номади, че туристите имат разни хитри устройва, които се хранят с ток.

И тъй като вечерта беше още твърде млада, с Ян решихме да се направим на туристи и да се повозим на любезно предлаганите камили. Набързо спретнахме туристичеки керван с останалите гости и обиколихме близката действителност.

На свечеряване оставихме животните да почиват. Да поспим се оттеглихме и ние в юртите си.