И ни срещна нашето пътуване с прекрасни хора. Дните ни минаваха по един сценарий. Пътувахме и разглеждахме нещо.
А когато изпратим залеза и падне здрач, се приютявахме в юрта на добри хора. И за да е по-пълен комфортът ни, обикновено хората от всяко мини поселище от юрти отделяха по една за пътници като нас.
Тук се случи следващата много занимателни за мен поредица от случки и твърде неприятни за немския ми спътник.
Предстояха ни два дни само в планината, без да се налага да излизаме на по-градски пътища.
Почерпиха домакините мъжете с по стакан водка. Почерпиха и мен, разбира се, но за мен твърдият алкохол, особено в подобни количества не е никак желан.
И си пиеха кротко по мъжки. Още при първата наздравица монголският ни шофьор на развален руски ми каза „Утре е ден без катаджии“. Преведох го на Ян. От това привидно несвързано изречение той не си направи друг извод, освен, че изречението е несвързано. За мен, като вряла и кипяла в източно европейските среди и особено след руското ми детство, това простичко изречение ми даде доста важна информация. Няма катаджии – няма нужда да спазваме правилата. И шофьорът беше вложил точно същия смисъл. Пазейки невероятно поведение до днес, тази вечер, както се казва „даде на душата“. Разливаха се стакан след стакан, вдигаха се все по-шумни наздравици. Смееше се с тълпата и нищо неподозиращият Ян, продукт на прекалено подреденото и правилно немско общество. Ето тук и в този момент се разви сценката със стрелбата с автомат на майор Деянов от „Ние сме на всеки километър“.
След поредната шофьорска чаша немският ми спътник успя плахо да ме попита дали ще може да шофира нашит шофьор през утрешния ден. Но поетият и от него самия алкохол не му позволи да задълбае темата. Как тогава можех да му обясня, че не само няма да му пречи. А само ще помогне. Че по тези „пътища“ само безсмъртни могат да карат.
То хубаво, ама дойде другата сутрин. При това доста скоро след последната наздравица. И се накатерихме ние на руската бойна машина. И тръгна тя бясно из дупките. Алкохолното опиянение на шофьора ни я караше да хвърка. Алкохолното опиянение на Ян, обаче, беше доста по –преминало и много бързо отстъпи на същинския истински и страшен страх. А УАЗ-ката смело се мяташе между скалите. И ние вече не просто подскачахме, а също така смело обикаляхме кабината отвътре.
Честно казано, в един момент и аз се замислих да евентуалния изход от пътуването. Не че не вярвах в способостите на истинските мужици, за които литър водка е безалкохолна напитка. Ама около нас само скали и пустош.
Но на фона на моето леко съмнение, Ян преживя поне няколко филма. Филмът на ужасите отстъпи на документален филм за правата на човека. Надигна се в него европеецът и забълва закани за това как ще се оплаче на работодателя на шофьора, как ще му обясни, че той е рискувал живота ни и не ни е осигурил нужния комфорт. И ще настоява да го уволни. И ще види тогава шофьорът, когато остане без работа и заплата. С какво ще си храни децата, а? И ще се замисли друг път дали да пие.
Гледах го кротко отстрани и искрено го съжалявах. До какво води вярата в човешките права. Ще се оплаче той на монголския работодател. И ще настоява да го уволни. За какво? Че пиян бил монголският шофьор. Ми то, както се казва, какво нередно има? То не стига че няма хора, ами и трезви да му намериш. Непосилна задача.
В момент, в който европейскят му гняв застрашаваше да прерастне в саморазправа с пияния ни шофьор, си позволих да му напомня, че ние сме в средата на нищото. И нито неговото посолство, нито Съда по правата на човека знаят къда сме. И където и да се затрием, там ще си и останем.
Жал ми стана чак за него. Започнах да го успокоявам, че тези мъже и пияни си карат прекрасно. И ще оцелеем. Все пак, не се е чуло турист да е загинал. Абе, мъка беше. Но живи пристигнахме. И цели при това.
Само дето се оказа на края на деня, че семейството, в чиято юрта за гости трябвало да спим, си тръгнало. Сезонът беше такъв. Номадите местеха пасищата и юртите си в зимните си убежища. И бяха отпътували съсе юртите си очакваните ни домакини. Какво да се прави, рисковете на номадския живот.
За щастие, младо семейство от неуспелите още да се преместят, се съгласи да ни приюти. Като бонус ни поканиха да пояздим с мъжа. Аз пояздих малко. Ездата не се оказа силната ми страна. Ян и монголецът се впуснаха в истинска гонитба по планината.
И това беше една от най-вълшебните ми нощи. Не само че спахме в юрта насред монголските планини. А спахме в истинска юрта със самите монголци. Имах възможността да гледам истинското им ежедневие, дребните им малки действия. И се превърнах в очи и уши.
А семейството бяха истински млади мъж и жена. Наскоро вдигнали сватба. По обичая в тези ширини. Няколко дена се играела тя. Събирали се номади от места, до където вестта за събитието е дошла. И който дойдел, бивал посрещан. И понеже много дни се случвало това, много дни продължавала сватбата. Решили младите да продължат живота на родителите си. Спретнали с общи усилия нова юрта и заживели щастливо. И малко сладко ангелче си създали.
Поисках да подаря на младата красива дама малък сувенир. И понеже явно женски беше, подадох го направо на нея. Не че бях забравила обичая да се подава на мъжа. Наистина беше типично женски и някак не успях да пречупя обичаят им през съзнанието си. Не го пое тя. Показа ми с очи и глава седящия до нея съпруг. Усмихнах се извинително аз и го подадох на него с всички чупки в ръцете. Пое го той, извърши същите ритуали и тогава го подаде на жена си. И не е заради някакъв тиранизъм този обичай. Напротив, толкова любов излъчваха един към друг двамата. Не можеше и да става въпрос за някакво желание за надмощие. Обичаи. И те си ги спазваха.
Като гледах малката сладка принцеса, не можах да не попитам как стои въпросът с появата на малките ангелчета. Ами, ако можели да стигнат до болница, добре. Но и не настоявали. Раждали си както векове наред. Толкова жени има в съседните юрти. Случват се нещата естествено. И друго ми направи впечатление. Малки деца имаше навсякъде. По-големите никъде не видях. На училище били. И тъй като дори не можело и да се мисли да се карат всеки ден от планинските недра до града, учениците изкарвали цялата учебна година в пансион. Идвали си само по празниците и във ваканциите. Да им се порадват. А и да поработят. Че работната ръка в училището се губи през годината.
Освободиха добрите ни домакини за мен едно легло. Те легнаха на другото. За мъжете постлаха на земята.
И прекарахме нощта. На сутринта младите бяха излезли много преди да се събудим. Бяха обслужили овцете и конете. Младата красива монголка влезе в юртата с работни дрехи. Явно беше приключила със сутрешната работа. Свали връхните груби дрехи. Изми лицето си на малкото резервоарче с вода. Седна на леглото и намаза с крем лицето си. Значи, нищо че номади. Суетата си е вселенски закон. И най-вече, беше си осигурила крем.
Спретна след това закуска.
Благодарихме им хиляда пъти и с много усмивки и топлина в сърцата си, поехме към новия ден.
