А той ни отведе до будистки манастир в планината.
Добър планински преход си спретнахме по пътя. Че и блато прецапахме. Дойде ред на Ян да ми върне жеста от пиянстването на нашия шофьор и на свой ред да ме успокоява, че всичко ще е наред.
А по пътя видях в естествената им среда онези кедрови ядки, които разгадавах в Улан Батор.
Няма да забравя как странно ги гледах в Улан Батор. Но нали вече знаех и как правилно да ги консумирам, ЕмСи ни връчи по една шишарка и ние вървяхме и си чоплехме. Редом с нас вървяха и чоплеха с шишарка в ръка местни монголски туристи.
И ето го на върха на Shiveet Ulaan планина манастирът E Van Gichilin (Duvhan) . В превод от монголски името му значи място за убежище.
Основан през 1653 година от първия Джебцундамба Хутукту (Jebtsundamba Khutuktu), духовен будистки водач, като свещено място за медитация. Манастирът е разрушен при вълната от разрушаване на бувискти манастири от комунистическото правителство на страната през 1937г. През 1971 година останките от манастира са взети под егидата на местните управници. Отваря врати за поклонниците си през 1993 година след извършена реставрация.
Слязохме от манастира и влязохме в юртата на красивата монголка, която ни беше поканила. Седнахме срещу домакините. Изиграхме ритуала с купичката мляко, подадена ни от домакинята.
След като го приключи, тя седна срещу нас, до мъжа си. Взе плетка и започна да плете. А той през цялото време седеше мълчаливо и ни гледаше от упор. Просто седеше и ни гледаше. И така много минути. И понеже ние не знаехме какво да правим, мълчахме. А домакинът ни буквално ни изучаваше в тази тишина. Попитах съвсем тихичко Ем Си дали трябва да правим нещо, на което той кратко отговори „не“.
И посидяхме ние добро време в пълна тишина под изучаващият ни поглед на домакина. И сякаш, приключил, той отпочна разговор.
От къде сме, ни попита.
И настъпи един от звездните ми мигове на родолюбец.
Немецът Ян викомерно някак отговори „Германия“. Не успя съвсем да прикрие високомерието си в отправения очаквателно поглед към мен. Къде ти, твоята малка родина знае ли я някой. Друго си е голямата сила Германия.
Е, да, ама не. Само като споменах „България“ смутено някак, и още преди да успея да попитам дали пък случайно знае къде се намира, домакинът ни видимо се оживи. Дори не си направи труда да каже, че я познава. Започна направо:
- Ние с вас имаме обща история. Братя сме.
Няма да ви казвам на колко високо отлетя родолюбието ми. И колко надолу падна челюстта на Ян.
Свикнал беше немецът, че само изричането на Германия звезди сваля и врати отваря. Е, тук аз бях важната. Малката българка си спомни за отминалото величие на родината си. Тук познаваха мен. Интересуваха се от мен, не от него. С Монголия сме имали общо минало. Изповядвали сме една религия. Какво тук значи някакъв немец, разбираш ли.
И занарежда домакинът ни. И за Тангра, и за Кубрат. Че и за Аспарух знаеше.
Занемях. В този див край, в една далечна юрта монголецът знаеше българската ни история. Велик момент!
Благодарихме на любезните ни домакини за гостоприемството им и се върнахме при шофьора и руската машина.
На следващия ден ни предстоеше да напуснем планината.
И настъпи следващият ден. И тръгнахме назад към цивилизацията. В този конкретен случай изразяваща се в малко селище с дървени къщи. Но с училище, бензиностанция и магазин.
И още по-важно, място за закупуване на вода.
