Истинската черно-жълта Африка е в сърцевината на континента. Чернокожите хора и жълтите пясъци на пустинята.
И сушата. За първи път се срещнах и с истинската, африканската суша. Оказахме се там в края на сухия сезон. Минавахме покрай огромни корита на реки. А в тях, наместо река, се мъдрееха по една – две локвички. И цяло ято хора с туби. Не бяха разглезени етиопци с водопровод и канализация, та от тези жалки локви се снабдяваха с живителната течност.
В дупки насред изсъхналите корита на реките седяха хора. Чудех се какво ли правят там. И при внимателно вглеждане виждах някакви жалки остатъци от влага. И тях търсеха хората. За разхлаждане и допир с водата.
Не винаги вода имаше и в хотелите. Особено във вътрешността. Ами от къде? То, за пиене няма, ние удобства искахме.
Самите хотели и те бяха като от един друг свят. Стараеха се хората да ги поддържат. И въпреки това си бяха вехти, мръснички и някак умилително прости. Легло и стол. Ако в банята, цяла в мазилка и боя, течеше и вода, добре. Ако ли пък не, ами, както са я карали хората без вода.
Всъщност, за да се осъществи едно сравнително нелишено от удобства пътуване, е хубаво да се извършват вътрешни полети, където е възможно и да се подбират посещаваните места по създадените в тях удобства за туристите. И да не забравяме, че аз се случих там през 2015 година. По всяка вероятност, от тогава до сега тези удобства са повече.
Само че ние нали с планинарска група бяхме, а и на откривателско пътешествие, все пак. Така че удобствата не бяха най-важното от пътуването. Въпреки че полетът до Лалибела се оказа, че излишно сме го спестили. Но тогава още не го знаехме.
И се впуснахме в Етиопия по най-истинския начин. По безкрайните прашни пътища, насред жегата и пясъците.
И с друго не бяха разглезени тези африканци. Не само водата беше кът. Оскъдна беше и храната. И не само като количество, ами и като разнообразие. Както ни предупреди нашият местен български водач, в общи линии някакво разнообразие имаше в столицата. Същото разнообразие видяхме и в Лалибела. Заради скалните църкви се беше превърнал в достатъчно притегателен туристически център. А с туристите бяха пристигнали и удобствата.
А извън тях храната се свеждаше до инджера и банани. За сметка на това, бананите им бяха истински. Малки и сладки. И като нямаше друга храна, смело си позволявахме по някоя дузина всеки ден. На всичкото отгоре, цената им беше покъртително ниска.
Най-забавна за мен си беше инджера-та. За тях хляб, за нас палачинка. А несъответствието идваше от вида зърно, което отглеждаха местните. През 2015г. по нашите земи глутенът не беше обявен все още за враг на Републиката, така че скромната ми личност не се и беше замислила за съществуването му. Етиопия направи и това. Запозна ме с ползите и същността му. Там разбрах, че всъщност глутенът е онова вълшебно нещо, което кара хляба ни да бухне и да придобие пухкавия и плътен вид, с който сме свикнали. А се съдържа той в житото, в пшеницата, в лимеца и в някои други зърнени култури. В кои повече, в кои по-малко, но го имаше.
В Етиопия, обаче, не отглеждаха жито. Отглеждаха теф. А тази зърнена култура не съдържа почти никакъв глутен. И заради това те хляб не могат и да направят. От тяхното напълно безглутеново тесто се получаваха единствено големи и плоски палачинки. Нямаше никакъв начин тестото от теф да бухне.
На всичкото отгоре, отново заради странностите на зърнената култура теф, цветът на получените палачинки-хляб беше белезникаво сив. И ги поднасяха обичайно с месо. Колкото и странно да беше на фона на почти пълната липса на друга храна, месо имаше. И във вътрешността на страната населението се изхранваше основно с тази странна на вид инджера с месо. За такива странни птици като мен, които не ядат месо, приготвяха добрите хора същата тази инджера, само че с каквото имат като лютеницовоподобни сосове. И въпреки меко казано, странния си вид, сивата палачинка беше на учудване съедобна. Може би на месоядните да беше и вкусна. За мен си остана достатъчно съедобна. А и на фона на липсата на друга храна, си беше храна.
Яйцата се оказаха също достатъчно рядко постижим лукс. За щастие, макар и не често, но имахме късмета и на някой омлет да случим.
И за да не бъде така черна оскъдицата, от няколко години правителството било взело решение да започне отглеждането на тропически плодове. До този момент гледали на това деяние като на излишно разточителство. Все пак, плодородната земя в Етиопия никак не е изобилна, та колкото я има, я засаждали с възможно най-калорични храни. А от плодовете много калории не може да се съберат, така че игнорирани били съвсем до скоро. Но, по наше време вече не само бяха отгледали първите реколти, ами бяха се научили да правят и най-вкусните сокчета. И с тези сокчета се глезихме навсякъде, където само ги имаше. Въпреки че и ние, и домакините ни ги наричахме сокчета, на практика си бяха плодови пюрета. Разбиваха добрите хора с блендер манго, банани, ананас и ни сервираха най-вкусната и апетитна бомбичка.
