Толкоз за храната, хотелите и сушата. Извън тях бяха хората. Истинско огромно множество от хора. Цели 111 милиона. Наистина, по територия Етиопия се нарежда на 27 място в света и 10 в Африка. Но пък населението й я определя като втора по населеност в цяла Африка.
Май и това направи Етиопия за мен. За първи път ми показа какво значи истински много хора. А доколкото извън столицата, всички тези хора живееха безкрайно прост и непретенциозен живот, те бяха непрекъснато по пътищата. Нямаше какво да правят в домовете си. То, и домовете им представляваха едни прости бараки. Понякога от ламарина, понякога просто от каквито плоскости са могли да намерят. А покрай тях единствено и само пясък. Нямаше какво да правят в тесните и душни кабинки. И сите бяха по улиците.
Само не ми ставаше ясно какво, или по-точно кого регулират мотаещите се сред тях регулировчици.
Купищата народ и всякакви твари по пътищата се оказа и една от основните трудности при шофирането. Първия ден, докато бродихме по сравнително по-еволюиралата столица, се прокраднаха сред групата съмнения защо пък трябва да плащаме на шофьор и колко ли пък трудно щеше да бъде да си наемем ние буса и да си го караме. И още на следващия ден и първи по истинските пътища на Етиопия благодаряхме на нашия организатор за разумното решение.
Никак не бяха много автомобилите по пътищата на страната. Дали по тази причина, или просто поради многобройността на населението, малкото автомобили не деляха пътищата с хора и животни. Хората и животните ги деляха помежду си. Автомобилите бяха излишните, новопристигналите и непреборили се още за територия. Истински геороизъм си беше лавирането сред толкова много хора, пилета, магарета, овце и какво ли още не.
И ни разказа нашият чернокож шофьор за тънкостите на професията. Шофьорските умения били най-лесно постижимите. Истински психолози били задволанните устройства. И не само човешка, ами и животинска психология следвало да владеят. Въпреки безкрайното африканско спокойствие, все пак и скорост предполагаше предвижването с автомобил. Само че с тази скорост не се съобразявали нито един от останалите участници на пътното платно. И затова шофьорът освен с безкрайна концентрация на вниманието, следавло да я владее тази човешко-животинска психология. Та, като види поредния участник на пътя, да знае какво би направил той, за да предвижи превозното си средство спрямо него. Овцата, например, като тръгнела и усетила опастността на приближаважия автомобил, се връщала. Тоест, шофьорът следва да я заобиколи от страната му на движение. Магарето пък, продължавало пътя си. И него следвало да заобикаля отзад. Пък кокошките какво правили, пък кучетата, то беше цяла наука. И хората. Там, разбира се, беша най-сложно. Че се преплитаха и характери и различни нива на склонност от съобразяване.
Така сложен и напрегнат ми се стори първия ни автомобилен преход между хора, пилета и животни, че с европейското ми нетърпение отправих европейски въпрос. Добре де, ние като си спазваме правилата и ако някой се окаже, да кажем, засегнат от нашата траектория, то не следва ли той да си бере гайлето? Нали той не е спазил правилата за движението по пътищата. Само как европейско звучи!
Оказа се, че правилата за движението по пътищата в техния европейски вариант, си битуват в Европата. А там, в черна топла Африка, чернокожите й обитатели живеят по правилата на обичайното право. И според неговите правила, ако не дай Бог, сгази шофьорът някое пиле, или овца, никой не разсъждава че не му е била работата на пилето и овцата да се намират на пътното платно. А за отговорността на стопаните им да си ги стопанисват дори не бяха и мислили. За удобство, винаги беше виновен шофьорът. И освен стойността да погубеното животно, следвало да заплати на безхаберния му собственик и бъдещите пропуски. За уреждане на проблема събирал се местен съд и обсъждал колко яйца е давала сгазената птица, колко пилета би могло да се излюпят от тези яйца. Изчислявали млекодобива и бъдещите агънца на сгазеното животно. При това без експертизи и тоги, както при нас. Истински, като в книгите, тълпата отвеждала виновникът до старйшината и там, пред очите и под възгласите на множеството, виновникът бивал осъден. А за убийство на човек и до линчуване можело да се стигне. Истинско, страшно и извършено от разярената тълпа. Там, на място, без спазване на право на защита и обжалване. Понякога и преди да бъде откаран до старейшината.
За същото това обичайно право ни напомняше местния ни водач при всяка една от спирките ни. Неминуемо бяхме наобикаляни от десетки етиопеца при всяко излизане от буса. Явно, колкото те бяха интересни за нас, точно толкова бяхме интересни за тях ние. И не че нещо ни правеха, но понякога малко ни досаждаха. И в никакъв случай в такъв момент не можело да си позволим дори неволен израз на подобна досада. Че тълпата ако реши да го преброи за агресивен акт, набързо с местния старейшина можело да се срещнем. Пък после, каквото наказание тълпата изпълни.
За щастие, тези страшки останаха само в думите на водача ни. Извън тях срещахме само мили и дружелюбни хора. Наобикаляха ни и ни гледаха. Не ни дърпаха, не ни притесняваха с искания. И което беше най-впечатяващо, не просеха! А бяха истински бедни. Горди били. Така ни каза местният ни водач. Беше живял там вече летата на няколко години и беше опознал бита им. Учели децата си на английски. И затова те идвали при нас. Детското желание да покажат какво са научили, а и да пообщуват с някого с новите знания.
И на друго важно ги учели. Да не просят. Внушавали им, че повече от парите е достойнството. И наистина. Нито едно дете, нито един възрастен не поиска нищо материално от нас.
При една от спирките ни посегнах към раницата си на гърба. И я видях отворена. А около мен цял рояк чернокожи етиопци. Изтръпнах. Освен че всички ми пари бяха там, там беше и паспортът ми. За една секунда в мозъка ми премина цветен филм за приключението по опити да се завърна в родината без паспорт. Трескаво започнах да ровя. И всичко си беше вътре. В разсеяността си съм я оставила отворена. И никой от наобиколилите ме не беше се изкушил да бръкне.
Ето това ми хареса най-много в Етиопия. В последващите ми ходения по Африка виждах как местните гледат на белия човек като на ходещо портмоне. Как мислят, че белите са длъжни да им помогнат. Етиопците ни приемаха за равни. По-различни и интересни, но не и длъжници. Радваха ни се и не искаха нищо от нас.
Именно за тази тяхна гордост ни беше казал Валери още при подготовката на пътуването в родината. Заради това и по негово настояване решихме да не носим никакви бонбони, химикалки и прочее дребни подаяния. Честно казано, в началото се чувствахме малко шуто заради това си решение. Можеше да зарадваме няколко дечица с по нещо сладичко. Само че една случка ни показа колко наистина правилно е било това решение.
Една от нашите спътнички беше взела все пак няколко плика с бонбони. И отвори един от тях при една от спирките ни. А се случи тя в населено място. По тротоарите, че и на пътя, обичайно бяха насядали цели множества. Ходеха и тичаха деца. В общи линии, обичайната суматоха.
И в този момент белият човек отвори прословутия плик с бонбони. До този момент не бяхме осъзнали мизерията на тези хора. Усмихваха се и понасяха битието си с достойнство. Тези нещастни бонбони предизвикаха почти безредици. Отвсякъде заприиждаха купища деца. Протягаха жадно ръце и се бореха за един нещастен бонбон. И ако гледката на жадните детски очи беше страшна, то истински покъртителна беше гледката на същите такива протегнати ръце на възрастните. Мъже и жени искаха от тези бонбони също както и децата. Нямаха. От края на тротоара се надигна една куца баба и затътри немощните си нозе към това екзотично лакомство.
Такава покъртителна и жалка гледка беше това бонбонено фиаско, че настоятелно помолихме спътницата ни или да си върне бонбоните в къщи, или просто да ги остави някъде. Не можехме да нахраним всички. А с оскъдното количество бонбони имах чувството, че взимаме и последното, което имаха. Достойнството.
А достойнството им беше истинско. В цялата тази суша и мизерия, в които се налагаше да живеят, всички бяха и чисти, и спретнати. Дрехите им бедни, но чисти. Нито един не ми лъхна на пот, или друга нечистотия.
За щастие, ги случихме по време на голям за тях религиозен празник. В чест на Свети Иван. И всички бяха облечени в бяло. Ако нямаха бели дрехи, с бяло наметало поне се намятаха. И до една, белите дрехи бяха бели. Чисти и незамърсени. Как го бяха постигнали в тази суша и прах, така и не успях да си обясня. Истински невероятни хора!
Извън гъсто населените райони, макар и рядко, срещахме малки и романтични поселища. Няколко сламени колиби с остри покриви. И свободно място покрай тях. Без навалицата и глъчта на още хиляди.
Само че глъчта и навалицата отсъстваха само привидно. Тряваше само да спрем на „безлюдно“ място на пътя и няколко секунди по-късно се оказвахме в центъра на вече събрала се тълпа. Имах чувството, че из – под земята изникваха. Сякаш съгледвачи бдяха на всеки ъгъл и още при намаляне на скоростта на нашия бус, вече тичаха към нас десетки етиопеца. И не че не ни беше забавно и приятно общуването с тях. Само че дойде ред на някои физиологични нужди. А чак пък тоалетни, и то насред пътя, някак си нямаше. Но нали планинари хора все бяхме се събрали, философски решихме да делим хълмовете на мъжки и женски склон. И хубаво бяхме тръгнали да ги делим, ама то тълпи покрай нас неизбежно. Тръгвахме си от една тълпа и спирахме при следващото „безлюдно“ място. И сценарият се повтаряше с неумолима настойчивост.
Поизнервихме се от липсата на възможност да извършим своите физиологични работи и започнаха да поглеждат лошо мъжете ни. И точно тогава се случи да ни напомни остро нашият местен водач за обичайното право и пълната необходимост да не издаваме досадата си. И тъкмо да решим, че сме попаднали в ситуация без изход, изходът си дойде по най-естествения начин. Останаха множеството от групата ни при тълпата. И първият от нас се отдели на известно разстояние. Част от тълпата неминуемо го последва. Само че като видяха намеренията му, вместо присмех, или каквато и да било очаквана реакция, просто го оставиха и се върнаха при нас. Хора на природата. Ясно беше и нямаше нужда от обсъждане. Просто нещата се случваха.
Разрешили и този последен въпрос, от този момент вече общуването ни с местните нямаше никакви прегради.
