В общи линии, доста цветна беше Африка през деня. И крайно черна ставаше тя в нощта.
За добро, или за лошо, именно тъмен беше първият ми сблъсък с нея.
Не познавах още никого от групата. На всичкото отгоре, организаторът ни беше дал възможност на желаещите да организират сами транспорта си до Адис Абеба, да го извършат. И понеже, вярна на пряката си наследствена връзка с бае Ви Ганя, при подобна организация, все по най-ниска цена правех изборите си, бях намерила полет с около 100 долара по-евтин от останалите. На всичкото отгоре, правеше смяна в Саудитска Арабия. И макар през прозореца, щях да зърна и тази екзотична държава.
Водена от тези щения и най-вече доволна от удара на „кьоравото“, се паркирах на етиопска земя в черната африканска нощ.
И понеже, обърките именно така се случват, кацнали останалите малко преди моя полет, питали за мен и Някой казал, че аз вече съм в хотела. Уморени били всички и на никой през ум не му минало, че точно както аз не познавам тях, така и те не познават мен. Но, нощта била твърде напреднала за подобни уморазсъждения и тръгнали групово към хотела.
То хубаво, ама си бях аз живо на летището. Поседях, почаках и взех да схващам, че помощ взорът не бива да търи, ами следва сам да се оправя. Нищо, вече бях пътувала сама, не можеше да ме стресне такава дребна неуредица. Явно предчувствие някакво ме беше накарало да отворя още преди излитане ( и при наличие на интернет) програмата, че да видя името на хотела. Качих се на такси, казах го на шофьора и тръгнахме.
И ето тук започна да ме сграбчва едно такова тъпо чувство. Въпреки множеството страхове на приятелите ми, не за първи път се качвах при напълно непознат шофьор в напълно непозната държава и то нощно време. Но навсякъде другаде все нещо се виждаше през прозореца на непознатия автомобил. В смисъл, все някакви признаци на живот се появяваха. То сградите, то площадите на градове, то светлинки.
Ето, това липсваше в етиопската нощ. Че тъмно, тъмно, ама наистина в пълен мрак пътувахме. И уж вече в столицата трябваше да сме, а сякаш сред тъмна пустинята се движехме. Пълна липса на улично осветление. На всичкото отгоре, часът не предполагаше и частни осветления. Хората спяха. Ни сгради различавах, ни хора мърдаха. И само моят непознат чернокож шофьор ме караша нанякъде.
Спеше и нашият хотел. И спря моят чернокож шофьор в една напълно тъмна нощ пред една напълно тъмна сграда. При това не само че невисока, ами и като разрушена някак. По-късно разбрах, че преди няколко седмици бил горял хотела и сме спрели откъм изгорялата му част.
И ми съобщи таксиметровият шофьор, че „това е“. Ами, шашнах се. По нищо не личеше туй отпред да е обитаема сграда. По нищо не личеше и че съм в град, или поне сред хора някакви. Гледах хотела, гледах стария автомобил и чернокожия шофьор. Страшно да остана с непознатия етиопски шофьор. Ама още по-страшно да сляза в тъмния полуизгорял хотел.
Усети противоречивите ми чувства етиопецът, каза ми няколко пъти „Булгария, Булгария“, сочейки хотела и слезе. Насочи се към напълно тъмната сграда. Повика, повика, и от тъмнината му отговори глас. Започна обмяна на някакви реплики, след които на два пъти чух „бугари“, или нещо такова. И понеже това беше първото не напълно непознато за мен нещо в тази нощ, събрах целия си наличен кураж, изпълзях от таксито и се насочих на свой ред към напълно тъмната сграда.
Не знам дали сте чували легендите за срещата на чернокожи студенти в тъмните студентски общежития. Е, в общи линии, една такава се разигра пред погледа ми онази нощ. Единственото, което мога да кажа – Много бели зъби имат тези хора! И блеснаха едни бели зъби зад една черна усмивка. Още няколко пъти чух заветното „бугар, бугар“. И тръгнах аз по зъбите. Потропа притежателят им на една тъмна врата. И излезе от нея един „булгар“, та стана ясно, че Тук съм и Това е.
Не стана време да разясняваме кой и какво, та използвах оставащите до изгрев броени часове да отморя. А стаята се оказа средностатистическа за непретенциозните ( и най-честите) етиопски хотели. Легло „персон и половина“ и тясна пътека покрай стената за връзка с вратата. Още по-малка баня с боядисани стени и замазка на пода. Но имаше вода, което се оказа незадължителен лукс за вътрешността на страната.
Уверявайки се в мъдростта на приказката „Утрото е по-мъдро от вечерта“, казахме си на сутринта „добро утро“ с усмивка и тръгнахме да бродим по непознатата земя.
За добро, или лошо, бяхме се събрали все хора, които не обичаха да наблягат на градовете, та и на Адис Абеба на наблегнахме. И успях да открадна само няколко кадъра в движение.
В началото ме потресоха гледките на седящи и спящи по тротоарите хора. С течение на времето, прекарано там, болезнената жал от тези гледки отстъпи. А й направи място за отстъпление отново логиката. Първо, лежащите и седящите по улици и тротоари бяха само мъже. Тоест, ако са бездомници, то къде са им жените, или къде са жените – бездомници. Еле пък децата. И второ, макар и да се въргаляха по тротоарите, нито един от тях нямаше вид на бездомник. Нямаха картон, или скъсана черга, нямаха и каквото и да било друго, освен себе си.
Както установих по-късно, макар и доста бедни според нашите представи, хората в Етиопия си имаха жилища. В гоямата си част доста далечни от европейското понятие за това, но имаха. А обичайната за родината им истинска африканска жега и все още необременената с нашите правила и скрупули непосредственост ги караха да се чувстват у дома си навякъде. Което, преведено на наш език означава, че те живееха така, както им е удобно. И ако им се приискаше да поседнат, или ги хванеше някъде дрямка, не се притесняваха да дадат на тялото си това, от което се нуждае в момента и на мястото, където ги е настигнала нуждата. А при липса на много завадения и пейки, най-естественото и подходящо място дори за проста раздумка си оставаше тротоара.
Няколко години по-късно си припомнях налягалите етиопски мъже, гледайки тротоарите на Рио ди Жанейро, върху които в следобедната жега, бяха налягали цял куп мъже и жени. Отново, нито един с вид на бездомник. И причината беше същата. Това бяха работниците, грижещи се за чистотата на улиците и парковете. Взимаха своята „сиеста“ там, където ги беше случила. И това беше напълно естествено за тях и приемливо за обществото им.
