Продължихме смело напред след малкото селце над Скалата Врадето и ето че съвсем след малко срещнахме табела. Посочи ни тя да свием наляво и поехме. Имаше до табелата спрял автомобил. Излязоха от него мъж и жена и ни поздравиха. Поздравихме ги и ние и поехме по пътя си. И ето че се откри част от близкия каньон.
Изведнъж широкото било изчезна и пред нас се изправиха бели огромни скали. Тъкмо се заоглеждах от къде да ги заобиколим и ни откриха те проход. Имаше между скалите тесен скален коридор. Напомни ми скалния коридор за скалния град Петра в Йордания. Подобен, но много по-висок и дълъг скален коридор се виеше там, докато пред погледа ни се откри първия скален храм.
Скалният коридор в планината Пинд бе по-малък и по-къс и ни отведе до високите скали.
Хилядолетия бе работила малката рекичка, за да издълбае така изящните форми на скалите. Заговорихме се, а дали е така? Дали само реката е творецът на невероятния каньон? Дали пък не е имало и разместване на земните пластове. Представихме си тътена и страховитата гледка на някогашния разлом и с още по-голямо страхопочитание загледахме каньона Викос.
Чисто географски, каньонът Викос се намира в планината Пинд в Северна Гърция, изсечен на южните склонове на върха Тимфи. Простира се на дължина около 20 км., а ширината му варира от 400 м в най-широката му част до няколко метра в най-тясната. Но най-особена е дълбочината му. Тя варира между 450 м. и 1600 м. И именно тези показатели са го вписали в Книгата за рекордите на Гинес като най-дълбокият каньон в света.
Каньонът се простира в централната зона на националния парк Викос- Аоос, Загори между селата Монодендри и Кукули и завършва в близост до село Викос, на което именно е кръстен и каньонът. А в дълбините му тече река Войдоматис, ляв приток на река Вьоса.
Постояхме много минути в мълчание, всеки бе потънал във величието на гледката. А когато се поокопитихме, прииска ни се да си направим снимка. И лесно бе изпълнимо, само че ни се прииска всички да присъстваме. И се заоглежда Явор за място, на което да постави телефона си на самоснимачка. Включи се Миленка и започна едно сложно редене на камъни и раници и подпиране на телефона с бутилки. Измъчихме една прекрасна снимка и видя Явор друго подходящо място. Имаше пред нас дърво. И имаше на ствол му малък чеп. И закачи Явор телефона на чепа. И висна той, не много хоризонтално правилно, но ни направи най-веселата снимка.
И тъкмо се смеехме, пристигнаха мъжа и жената от преди малко, онези, които бяхме срещнали при разклона за каньона. Оказа се, че и те за насам били тръгнали, само че бяха качили автомобила си почти до целта. Разговорихме се, разбира се, на такова вълшебно място се бяхме срещнали. Видяха те опънатото ни българско знаме, не го познаха от първия път, но искрено се зарадваха, когато разбраха, че сме българи. Още повече се зарадваха на празника ни. Казахме им, че празнуваме Освобождението си от турските нашественици, радостно ни уведомиха те, че тяхното Освобождение от същите нашественици празнуват след няколко дена. И така, обединени около общите ни празници, потече разговорът в добра посока. Оказа се, че мъжът имал бизнес в България. Предпочел страната ни заради по-ниските данъци. Пробва се да рече, че понеже в Гърция било по-красиво, гражданите й плащали по-високи такси, но бързо добави, че познава и красотата на Родината ни. Оказа се той също толкова запален фотограф като Райчо, та заговориха двамата на фотографски теми. А докато говореше, гъркът сглоби малък дрон и го вдигна над каньона. Това му бе най-правилното място на дрона, много красота можеше да се види от височината му!
Попитаха гръцките ни срещнати за имената ни. И когато изрече Райчо своето, изпадна в дива радост дамата, имали такъв танц, наречен Райчо. Зарови в телефона си и ни пусна мелодия на суща наша ръченица. Заговорихме как живущите в Северната част на Гърция имали общи танци и обичаи с България. Ами, имаме, помислихме си, до неотдавна те са си били и български. Но не го изговорихме на глас, не бе мястото за спомени от тъжната политика. Направихме си обща снимка за добрата среща и поехме ние по пътя си.
А от височината на скалата Врадето погледнахме надолу към виещите се каменни пътечки. Тях бяхме изкачили на идване, по тях предстоеше да се спуснем. Хвърлихме последен поглед и над вълшебното ждрело наоколо и поехме надолу.
Напреднал бе денят и тъкмо си беше времето за вкусен обяд. И както се мислехме за малката кръчмица с вкусните аромати, която видяхме на идване, изпречи се пред погледа ни друга, по-голяма. И без да помислим някак, влязохме в нея. И когато вече поръчахме напитките си установихме, че не е това нашата кръчма. Помислихме дали да не се преместим, но пък така любезен бе домакинът ни, а и седнахме на тераска с невероятна гледка към скалите наоколо, та решихме да останем. И това бе единственият път, в който успяхме да хапнем печена риба на това гръцко пътуване. Съвсем алтернативна Гърция обикаляхме, Гърция без плажове, без печена риба и без Слънце. Облачно бе времето, та трудно се просмукваха слънчевите лъчи от небето. Но пък не валеше, така че се сгушихме в якетата си и стоически приемахме нетипичното гръцко време.
Съвсем ни се стоплиха сърцата, когато донесе домакинът ни храната. Поднесе ни я с усмивка и рече колко сме хубави дамите. Не са хубави, отвърна му Райчо, а изумителни! Пое разговора домакинът ни и продължи „Не са изумителни, българки са!“. И как да не оценим тази градация! И точно на националния ни празник! Колко е хубаво да сме в добри отношения с всички, рекохме си. Колко би било чудесно да заровим старите вражди и да заживеем мирно и тихо и да тънем в радостта на дребните житейски хубавини. Пожелахме си го на това хубаво място, сред дебрите на планината Пинд в Гърция, на националния празник на България.
