Каньонът на Скалата Врадето в Планината Пинд в Гърция.

Преваляваше през целия вчерашен ден по малко, кротко повяла и през нощта и на сутринта цялата влага, напоила земята се бе превърнала в мистична и разкошна мъгла. С такава гледка се събудихме, с потъналите в бяла пяна хълмове на планината Пинд.

Отредихме този ден на каньона Викос. И не че не се виждаше от края на селото ни, но искахме да походим малко из недрата му. И напуснахме селото, и пристигнахме до изходната точка за пътеката за изкачването му. А тя  минаваше покрай друг, по-малък каньон, наречен от местните „скалата Врадето“.

По него първо щяхме да походим. Всъщност, предстоеше да слезем почти до нивото на реката и да се покатерим на отсрещния рид, който и представляваше скалата Врадето, според табелите. И там, след още вървене по билото, предстоеше да стигнем до гледката към каньона Викос. А засега гледахме отсрещния рид, по който предстоеше да катерим и сякаш като стълби се виждаха в далечината. Стояхме на пътеката на  трети март, националният ни празник. И възкликна Миленка:“Не може да се размине никой българин без стълби на трети март!“. И така ги приехме. Съжалявахме, че не сме на стълбите на Шипка в този велик ден, но мислено щяхме да ги изкачваме по скалата Врадето.

А за сега приготвихме щеките и тръгнахме по каменните пътеки, спускащи се стръмно към реката.

А там, долу, ни чакаха два каменни моста. Пресичаха една от малките рекички, протичащи в местостта. Вливаха се те, според, прочетеното в реката Воидоматис, която пък води началото си от каньона. Нея предстоеше да видим, а засега минахме по каменните им гърбове.

А след тях стъпихме на каменната пътека. И тя бе стръмна като посестримите си, по които бродехме до сега, само че виеше рязко и категорично нагоре.

И за кураж на борещите я, може би, имаше изградени по пътя ни множество малки каменни стълбове. И тъкмо да си помислим, че играеха роля на пътеводители, видяхме в първия изградена в горната му част малка ниша, покрита със стъкло. И малка икона бе поставена зад стъклото. Такива бяха и останалите. И не пречеше, всъщност, да са пътепоказатели, просто съчетаваха и ролята на мини параклиси, до които да събере вътрешна мотивация пътникът.

Малко по-нагоре видяхме и малка пещера, вдълбана в скалите.

А когато се изкачихме най-после на билото, разстла се каньонът пред погледа ни и ни подари най-прекрасната гледка.

А малко след него се показа и малкият параклис на самото било. Само на гръцки бе изписано наименованието му, та не успях да си го преведа. На английски бе изписана друга малка табелка и гласеше тя, че „Прозорците и оградата са дарени от Стивос Стомани в памет на брилянтния баща“.

И други табелки имаше поставени по пътя ни. Разказаха те за „лечителите на планината“, горските билки. От древни времена местните познавали лечебните им свойства и го ползвали за профилактика и лечение на болестите си.

Отдъхнахме до параклиса, прочетохме табелите и поехме отново по пътя си. А той ни доведе до малко каменно селце, изградено на самото било на скалата Врадето. И нищо че беше малко, имаше си достатъчно голяма каменна църква, имаше си каменен площад с голям чинар  в средата. А покрай тях виеха стръмните каменни пътеки, оградени от малките каменни къщи на хората.

Имаше си селото и таверна и така приятно ни обгърнаха ароматите от кухнята! Но не се поддадохме, обещахме си тук да седнем на връщане, тъкмо и времето щеше да е подходящо за обяд.

Продължихме смело напред и ето че съвсем след малко срещнахме табела. Посочи ни тя да свием наляво и поехме. Имаше до табелата спрял автомобил. Излязоха от него мъж и жена и ни поздравиха. Поздравихме ги и ние и поехме по пътя си. И ето че се откри част от близкия каньон.

Имаше си селото и таверна и така приятно ни обгърнаха ароматите от кухнята! Но не се поддадохме, обещахме си тук да седнем на връщане, тъкмо и времето щеше да е подходящо за обяд.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език