Приготви се Слънчо да залязва и се отправихме ние към първата си нощувка в планината, пристигнахме в селцето Монодендри.
Малко по-голямо бе то от околните. Сгушени бяха къщите му в планинските недра и надничаха над тях бели високи върхове. Имаше си селото и голяма църква, но към нея щяхме да пристъпим на следващия ден.
Сега навлязохме по каменните му улици. Цели няколко кафенета и таверни предлагаха приятната си обстановка на посетителите си. Имаше построени и няколко сравнително големи хотела, отново в каменния стил на старото село. И един от тях бе нашият, намираше се почти в началото на селото и паркирахме оранжевото Субару, и тръгнахме на бърза пешеходна обиколка. И ни отведе тя до каменните сгради на съвременните къщи за гости и неголеми хотели, покрай които се виеха стръмни павирани улици.
Не бях предвидила много дебели дрехи, а никак нямаше да са ми излишни, щипнал ни бе пролетният планински студ. И само като отворих вратата на рецепцията, и ме лъхна топлината на запалена камина.
Не успяхме да направим и две крачки, и тръгна срещу нас домакинът ни. Посрещна ни с добре дошли. Попита ни от къде сме и искрено се зарадва, когато му казахме, че идваме от България. Присъедини се към него и мила дама и ни разказа ни как току що изпратили поредната си българска група. И да, сетихме се ние, току що бяхме се разминали с автобус с българска регистрация. Очаквали още 10-ина групи до лятото и все с туристи, които се готвели да ходят по планините. Такива бяхме и ние. То, в този район, само планинари и можеха да дойдат.
А освен че бяха изключително мили нашите домакини и ни посрещнаха с подобаващо внимание, говореха и те, и всички в селото на достатъчно добър английски, че да нямаме никакъв проблем с общуването.
В интерес на истината, не бяха от най-евтините нощувките в хотелите в селото, но определено си заслужаваше нашият парите. Всяка една от стаите бе отделно творение на вътрешния дизайн. Имаше си всяка стая и парно, та осигуряваше нужните за планината топлинка и уют.
Разбрахме се само да оставим багажа и да излезем за вечерна разходка по селото в търсене на приятна таверна за вечеря. И не успях да разопаковам, и се почука на вратата. Пристигна Явор с чиния димяща питка, изпратили ни я домакините ни за „добре дошли“. И дали бях огладняла, но по-вкусна питка отдавна не бях яла. Всъщност, не беше точно питка, а нещо средно между питка и баница, с достатъчно масълце и сирене, добре ми се отрази след студа по мостовете.
Проверил бе Явор дали си има таверна хотела, но обещали само да ни нахранят с добра закуска, не разполагали домакините ни с таверна за вечеря. Препоръчаха ни близката таверна, наречена „Дионисий“. И бе разполжена тя буквално отсреща. Имало и друга, на площада със старото дърво. Съвсем малко размисъл ни трябваше и решихме да поемем към нея. Искахме да се разходим преди да седнем, а и бяхме направили за деня само 10 000 крачки, нищо работа за стари планинари, та не пречеше да добавим още няколкостотин към дневния лимит.
Тръгнахме в настъпилия мрак по най-китната калдаръмена уличка. Цялата бе покрита с дребни камъни, бели по страниците й и тъмни в централната й алея. И не само че бе по-тъмна централната й част, но имаше и нещо като преградни каменни мини-диги, дали за да спира нечистотиите по стичащата се в дъждовни периоди вода, дали за сигурност при ходене в заледени периоди. Изкачваше се тя и виеше по стръмните склонове на селото и ни докара до площада със старото Дърво. Определиха го сведующите от групата като чинар, но твърде бе тъмно да го разпознаваме и оставихме това мероприятие за следващия.
Дъждът от предния ден ни бе превърнал в нещо като кулинарни туристи. Това бе твърде необичайно за всеки от нас, но така се бе сложило. И наблегнахме в онази леко ръмяща ранна вечер върху избора на заведение за вкусно похапване. И имаше няколко такива около стария чинар, но повечето сочеха по-скоро на кафенета и сладкарници. И сал едно от тях обещаваше да ни нахрани с гръцка салата и още нещо вкусно.
Доверихме му се и не сбъркахме. Посрещна ни в салона запалената камина. И насред топлината й хапнахме гръцка и марулена салати. Различни бяха салатите, но общо бе одобрението за вкуса им, вкусни бяха, нямаше спор. Към тях прибавихме фасул яхния и тзадзики, вкусни до безобразие и двете. Обужването бе на космическо ниво. Не стига че млади и красиви, гръцките ни сервитьри говореха безупречен английски и в точното време и място ни доставяха поръчаното. И хрупкав бе хлябът, и резливи бяха напитките, и им се насладихме ние по гръцки, бавно и напоително.
А след вечеря решихме да хванем друг път към хотела. Дойдохме одеве отгоре и заходихме този път отдолу, за да завършим, както се казва, кръгът. И бе това вълшебно изживяване! Поехме по тясната камена уличка. Започна тя в началото равно, сетне изви нагоре и надясно и се озовахме между каменните дувари на къщите и новите хотели в стар стил. И ни се представиха два избора – стръмната стълбищна каменна уличка вдясно и леко полегатата каменна уличка вляво. Нахранени бяхме и лежерни и на приципа, „гладна мечка…. наяде ли се, си ляга“, поехме по лежерните камъни в ляво. И ни изведоха те точно до стълбите пред хотела. Е, съвсем без стълби в това стръмно само по себе си село, нямаше как да се разминем, но ги преодоляхме и се оказахме мигом почти до стаите си, или, поне до тази на Райчо. Останалите трима трябваше да преодолеем още едни стълби и да се покачим още един етаж по-нагоре.
Предложи на раздяла някой утре да пробваме другата таверна, „Одисей“. Не „Одисей“, „Дионисий“, поправихме го. Засмяхме се, ха, да не си бъркаме древногръцките герои! Че именно Дионисий предполагаше наличие на удачно вино, според нашите разбирания.
Пожелахме си лека нощ и се гмурнахме дружно в топлината на каменните стаи. Само отоворих вратата на стаята си и ме лъхна приятното топло на планинската къща. И се отдадох на приятен отдих след прекрасния ден.
