Каменните мостове на Загори, до каньона Викос в Гърция.

След езерото Керкини се отправихме да морим близо 400-те километра до селището Монодендри, там щяхме да останем за следващите две нощи. И оттам щяхме да тръгнем през утрешния ден към каньона Викос.

А днес предстоеше да се запознаем с други забележителности на района, старите каменни мостове на Загори. Множество малки рекички имаше около каньона и още толкова дерета. И през всички тях бяха опънали старите майстори каменни мостове с извити високи арки. И бяха те най-разнообразни, с една, с две, че и с три арки. Общо имало в района около 100 такива мостове, строени в периода 17-19 век и ние имахме амбицията да видим поне няколко от тях.

Отпочна пътят ни с обичайните за северна Гърция голи планински хълмове. Нали заради тях все говорим, че в Гърция планините били чукарести.

Още в същия ден щяхме да се убедим, че подобно определение важи единствено и само за северната част на южната ни съседка. Колкото повече напредвахме на юг, толкова повече зеленина ни обграждаше. Появиха се и зелени гори, оцветиха се в зелено и планинските хълмове.

И ето че след много километри навлязохме в тесния планински път на областта „Загори“. Срещнахме прекрасна двойка на следващия ден, при каньона Викос. И ни обясни дамата от двойката, че „Загори“ означавало „земя отвъд гората“. И точно така си и беше, възкликнахме ние: За-гори, зад гората.

И бродихме следващите дни из пътищата за Загори в Гърция. А днес  ни отведе пътят ни до първото крайпътно ждрело. Извисяваха се огромните каменни скали и образуваха мистична каменна порта. Малка рекичка минаваше под портата и ето че се срещнахме с първия ни каменен мост.

Мостът Кокорис (Kokoris stone bridge).

Строен през 1750 г., разполагаше той двете си основи до огромните скали на ждрелото, а над синята рекичка се извиваше високата му правилна каменна арка. Поехме по покритта със зелен мъх каменна пътечка от едната страна на каменния мост и проследихме с поглед синята рекичка. Виеше се тя между огромните скали и отнасяше водите си по стръмните завои.

Качихме се по каменния гръб на стария мост и се оказахме от другата му страна. А там, във високата скала на ждрелото имаше издълбани огромни ниши. Дали бяха плод на упоритата работа на някоя древна река, или пък ги бяха построили хора за защита и подслон, не разбрахме. Определено човешка намеса забелязахме в малкия каменен тунел, издълбан в скалата. Виеше тясна пътечка покрай реката и преминаваше през издълбания тунел.

Нямахме време да изследваме накъде води пътечката, имаше още много мостове предвидени за днес. Обърнахме поглед към съвременния бетонен мост, по който минаваше асфалтовия път и се отправихме към автомобила.

Погледнах назад по пътя и видях в далечината първото ни селце от каменни къщи, сгушено между планинските хълмове и тежките облаци.

А  когато стигнаме до уширението на пътя, използвано от автомобилите за паркинг, видяхме табели към следващия мост. Повеляваше табелата да изминем километър и половина за 20 минути. Спогледахме се и тръгнахме по каменната пътечка надолу към реката. Виеше тя стръмно надолу, преодоляваше рязката денивилация с остри завои и ни откриваше приказни гледки към реката и стръмните й брегове.

А  когато ни спусна до нивото на реката, ни поведе насред огромните скали на ждрелото.

И наистина, след 20-ина минути се изправихме пред моста Мисиос (Misios bridge).

Каменна стълба се изкачваше от едната му страна. Малка арка до водата бе предвидена от другата му страна, да преминава през нея водата в бурните времена на пълноводието и да не събаря каменния мост.

Качихме се позеленясалия гръб на стария каменен мост. Огромни скали се извисяваха от двата му края, а под него течеше толкова бистра реката, че се виждаше дори от височината всяко малко камъче.

Имаше и табелка до моста. И повеляваше тя как  бил построен мостът, за да свързва селата Кукули и Витса с камените си стъпала. Друга причина за построяването му била мелницата, задвижвана със силата на водата, построена на единия бряг на водата.

Построен бил мостът през 1748 година от Алексиос Мисиос, който и дал наименованието на каменния мост. По всички описания можело да се предположи, че първоначално е имало релефен отвор, разположен между двете дъги на моста, който вероятно е бил затворен по време на последващи ремонтни дейности. Възможно е също така мостът да е променил формата си след последващите му реконструкции.

Явор бе прочел, е от другата страна, върху скалите, имало построена малка църквичка. И тъкмо да поемем нагоре по стръмното, съзря я той там нейде във височината. И се оказа съвсем съвременна и малка едностайна бяла постройка и някак не ни се прииска да катерим толкова много, та продължихме по пътя си.

Той ни отведе до гледка към следващо сгушено в планинските гънки малко селце с каменни къщи.

А вдясно от гледката към селцето се отвори друга гледка, към поредния каменен мост, най-разкошният от всички, които успяхме да видим.

Мостът Калогерико, или Плакида (Kalogeriko Bridge or Plakida)

Цели три високи каменни арки се издигаха над реката.

А според неговата табела, отново изградена наблизо мелница станала причина за построяването му, за да имат хората безопасен път за превозване на смляното си жито.

Построен бил мостът през 1814 година със спонсорството на абат Серафим от Манастир във Витса.  Заради него и кръстили местните  моста „Калогерико“ (калугер).

През 1865 година мостът бил реставриран с парите на известните благодетели на Загори, братята Плакида. И заради тях мостът получил второто си име, Плакида. И днес е обявен за историческа ценност на местността Загори.

Тръгнахме надолу по каменната пътека и не след дълго се озовахме в самото му подножие. Не пропуснахме де пребродим вълните на каменните му арки. И ни подариха те най-вълшебните гледки, към бистрата река в подножието, към поредното каменно селце в планината и към заснежените върхове на високата планина в далечината.

Продължихме по пътя с оранжевия автомобил и пристигнахме до последния ни мост за този ден,

Мостът Лазарини – Контодимос (The Lazaridi-Kontodimos bridge).

Намира се мостът между селата Кипи и Кукули и се издига над река Викари.  Нямало точни сведения за точната година на построяване на този мост, но е извършено в средата на 18 век от един от двамата братя Нутсос Конгодимос (роден през 1764 година), или Тулис Контодимос (роден през 1753 година), които и кръстили моста с фамилното си име.

Семейството на двамата братя построило и мелница на десния бряг на реката, задвижвана от силата на водата. А местните я използвали освен за мелене на жито, също за пране на килими.

През 1950 година братята Контодимос продали мелницата на Александрос Вогас от село Капесово, който в началото на 20 век  на свой ред я продал на Янис Лазаридис от село Кукули. И оттогава местните именували и моста, и мелницата с фамилното име на новия собственик на мелницата.

На следващия ден, след като слязохме от пътеката по каньона Викос имахме късмета да видим още два от каменните мостове на Загори.

Единият бе Мостът на воденицата, или Mylos bridge.

Отново три каменни арки прекрачваха реката и водеха те до старата каменна воденица.

Именно заради нея бил и построен мостът над река Баиотиокос, за да свързва селото Кипи с мелницата и именно на мелницата бил и кръстен.

Местните използвали моста, за да превозват смляното си жито, както и за да стигат до градините си от другата страна на реката. През моста минавали също и когато пътували към Йоанина по пътя Gasioura.

Мостът е изграден с три арки – две големи посред реката и една по-малка до брега, за да поема водния поток по време на пълноводие.

Черна тапа, вградена в зидарията над центъра на каменния мост между двете големи арки, показва, че мостът е завършен през юни 1748 година. Но според няколко други източника мостът е построен от Тулис Контодимос през 1753 година. Относно тази разлика в датите изследователите смятат, че последното е само предположение, което не е доказано.

Воденицата бе от едната страна на моста.

А от другата, над зеленясалия му каменен гръбнак се криеха каменните къщи на поредното малко каменно село на Загори.

Следващият мост си остана за нас безименен. Видяхме го насред пътя и нещо не намерихме настроение да ходим по пътеката и да търсим информационната му табела. И видяхме само от високо как издигаше снагата на единствената си каменна арка над поредната малка рекичка в района на Загори.

Безименен остана и предпоследният ни мост, минахме покрай него в последния ни ден от гръцкото ни пътешествие. Името му не разбрахме, но остана в съзнанието ни със символиката си. Изграден бе на педя разстояние от новия бетонен мост, по който се постилаше съвременният автомобилен път.

Със същата символика запомнихме и последния си мост, и той бе изграден съвсем до новия му асфалтов събрат.

Мостът Тсипиани (Tsipiani  bridge).

Кръстен бил на откривателя си, открил го някой си Тсипиани. А се простира мостът над река Вардас в източната част на областта Загори и бил построен някога, за да  свързва селата Доляни и Тристено. През него минавал някога и пътят за Йоанина.

Интересен бе мостът и красив. На пръв поглед, изграден бе във формата на една каменна арка, извисена над реката. И една бе голямата арка, наистина. Само че внимателният поглед ни посочи още две, съвсем малки арки, близо до водата от единия му край. Явно, за да поема водния поток по време на буйните пролетни реки и да препятства разрушителата им сила. Нямаше нужда от такива мини арки от другата му страна, в стабилна скала бе закрепена тя и явно по естестен път се справяше скалата с водната стихия.

Според табела до моста, бил построен той през 1875 година. Част от парите за построяването му дарили селяните от селото Гревенити, те дарили 700 отомански паунда. Останалите 340 паунда дарил Анастасиос Карагунис от съседно село Тристено. Това голямо дарение от парични средства накарало местните да нарекат моста „Paspaliaris`s bridge).

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език