Вчерашната ни вечеря премина приятно и за да е удоволствието наистина пълно, написа лодкарят на Райчо, че все пак утре сутринта ще излезе с лодката, та може да ни направи екскурзия до пеликаните. Заръча му да сме в 7.00 сутрина на пристанището, че било хубаво да посрещнем Изгрева в езерото. Като гледах как кротко и напоително си вали, не вярвах да има особен изгрев на сутринта, но уговорката бе направена и в 7.00 часа на сутринта бяхме строени на пристанището. Посрещна ни капитанът ни, представи се като Василис и ни покани на борда. А там вече бе настанен цял бидон с риба, нея щеше да хвърля той, нея щяха да ловят пеликаните и благодарение на нея ние щяхме да си правим кадрите на пеликани в полет.
За огромна наша радост, поне не валеше, но пък беше достатъчно студено. Не знам защо бях решила, че щом отиваме в Гърция, значи времето ще е слънчево и топло, та си бях приготвила само летни дрехи. Оказа се, че дори и в Гърция през Зимата не е така топло. Слава Богу, дългогодишният ми опит на пътешественик-патиланец бе проговорил и в някакво безпаметно състояние си бях сложила един вълнен клин и едно вълнено поло в багажа, та с тяхна помощ оцелях без настинка.
Разпредели ни Василис по двама на пейка, че да пазим баланса на лодката. Разбран бе и ни позволяваше леки волности откъм баланса, само да не било, когато е на скорост. Оказа се и той запален фотограф, та в името на добрия кадър бе готов да пренебрегне принципите си. Разбра, че истинският фотограф сред нас е Райчо, а останалите само вдигаме телефоните и насочи вниманието си към него. И ни разказваше от време на време интересни истории, но усетеше ли, че и Райчо се заслушва, махваше към него с ръка и отсичаше „Ти снимай, не се разсейвай“. И насочваше Райчо големия обектив, останалите се радвахме на забавните истории на Василис.
Започна Василис разказа си с езерото. Разливали се водите му в пълноводния сезон и затова автомобилният път бе издигнат по-високо. А Струма влачила много хранителен материал и затова в сухия период се налагало да разорават, ставало плитко и този хранителен материал оставал на повърхността.
Разказваше Василис и току хвърляше по някоя риба на пеликаните. И надушиха те храната, и започнаха да ни наобикалят като послушни палета. И нямахме ние нищо против, радвахме им се и ги снимахме в най-различните им пози.
Езерото се намира в Егейска Гърция, между планините Беласица (Керкини), Круша (Крусия) и Карадаг (Мавровуни). От гръцкия ни капитан разбрах, че граничната ни планина Беласица гърците наричат Керкини. И именно тя дала наименованието на езерото. Прочетох по-късно, че в недалечната ни история езерото било известно като Бутковското езеро, или Бутковският гьол.
Днес езерото било дом основно на пеликани, но живеели в него и розови фламинго, и корморани, а и други птици. Заради тях е обявено за едно от най-добри места за наблюдение на птици в Европа. От 1975 езерото е обявено за природен резерват, а от 2003 година представлява и национален парк.
Не винаги, обаче, била така бляскава съдбата на езерото. Всъщност, назад в годините днешното езеро представлявало блато на река Струма. В 1923 година, след неприятния изход от Гръцко-турската война, в околните села били настанени бежанци от Турция. Живеели в блатото тогава и маларийни комари и създали епидемия от болестта сред бежанците. Освен маларията, страдали местните и от честите наводнения, причинявани от бързите води на Струма, които създавали огромни проблеми с обработката на земята. И се включило гръцкото правителство, и през 1928 година възложило на американска компания да превърне блатото в обработваема земя.
И така, през 1932 година били преградени реките на Струма с язовирна стена и старото блато се превърнало в изкуственото езеро Керкини. Само че не било постоянно нивото на водите му. Носела река Струма много хранителен материал и се хранели обитателите на езерото. Но в сухия период, когато водите се отдръпвали, този хранителен материл оставал открит и се налагало често да бъде разораван.
Приключи Василис с езерото и премина на пеликаните. И нали при гърците всичко е свързано с древната митология и история, намеси се ненадейно Аристотел. Той за първи път нарекъл птиците „ пеликанос“, от гръцката дума „пели“ – „въздух“ и „канос“ – „брадва“, сиреч, „разсичащите въздуха“.
Не ги видях, в интерес на истината, да се спускат като брадва от въздуха, по –скоро скачаха от водата, за да хваат подхвърлената от капитана ни риба. И пляскаха с криле и издаваха едни страховити звуци.
Ще ви кажа, огромни птици са това пеликанос, такъв вятър образуваха от маха на крилете си, че доста ни отвяваше, че и с доста вода ни пръскаха. И звуците им бяха едни такива страховити, ревяха като същински лъвове. И се включи веднага Василис, сподели ни как древногръцка легенда повелявала, че някога пеликаните били лъвове и им останало от онова славно минало само ръмженето. Версията за лъвския произход приехме с приятелска усмивка, но ръмженето си беше лъвско.
Друго ме впечатли силно. Не бях виждала до този момент спускането на пеликани във водата. Извършваха го с прецизността на опитен пилот. Летяха си небрежно до един момент и когато решаха да се приводят, спускаха крачета във водата и „набиваха спирачки“ с пети, а крилете създаваха нещо като въздушна възглавница. И се плъзгаха така по водата няколко секунди, докато съвсем се упокоят. След това прибираха крилете и започваха кротко и невинно да се носят по водата.
Хвърляше смело риба Василис и цяло ято пеликани ни наобиколи в борба за плячката. Като истински ловци, усетиха набързо източника на храната и литваха от водата в момента, в който Василис си потопи ръката в бидона с рибата. А някои по-хитри спестяваха време и кацаха директно на покрива на лодката. И гледахме ние по няколко крачета над себе си.
Стана Явор и ги загъделичка. И не реагираха веднага, издържаха на гъдел, но след упорито гъделичкане не устояваха и отлитаха. Заемаха набързо мястото им други и така поетапно си превозвахме по някой пътник без билет. А в един момент, запленени от кадъра в дясно на борд така наклонихме лодката, че гратисчиите на покрива се плъзнаха и излетяха с недоволни възгласи.
След като се върна лодката в хоризонтално положение, приехме други пътници. Кацна един от пеликаните директно на носа. Огледа ни с изпитателен поглед и зае поза в смисъл „готов съм, давай рибата“. Обърна ни вниманието Василис на цвета на клюна му, ярко червен в долната му част.
Червеният цвят означавал, че са достигнали половата си зрялост, а и са натрупали опит в лова. И, наистина, подхвърли Василис риба на нашия пътник и я хвана той във въздуха. Само че не я глътна веднага, а я остави да се предвижи по цялата дължина на клюна му, намести я и пак я отправи към гърлото си, но пак не му хареса. И пак я насочи надолу, и пак я намести, и едва след третото наместване я отправи към стомаха си. А след като я глътна, разпери криле като победител.
Не бе така претенциозен следващият ни пътник на носа, но не бе и така прецизен. Кацна след малко друг пеликан, с бял клюн, сиреч, младок ни се падна. Подхвърли му Василис риба, но не успя белоклюнкото да я улови, падна тя на носа и започна една борба, докато я нагласи в клюна. И веднъж щом я докопа, отправи я в гърлото си без никакво наместване. Изчака го Василис и му подхвърли още една риба и се повтори картината. Не я улучи малкият, започна да се бори с нея по дървения нос на лодката и щом след няколко опита я улови в клюна си, мигом я изпрати към стомаха си. Този, с белия клюн, три пъти я гони по лодката, онзи, с червения, я улови във въздуха и три пъти я нагажда преди да я глътне. Виждате ли, рече Василис, колко е млад и неопитен, една риба още не може да хване. За сметка на това, след като я докопа, директо я поглъща, без претенциите на възрастните относно правилното й подреждане в клюна.
Повтори Василис опита с рибите и все така неумел си остана нашият млад посетител. Чак се замислих, че как оцелява той в естествената си среда, когато никой не му подхвърля храната, а сам трябва да си я набавя? Не е лесно обучението, рече Василис, но пък всички накрая успяват, умрели от глад и некадърност пеликани нямало.
И докато хвърляше риба на младока, възбуди се един от незаконните ни пътници на покрива. И се показа из-отгоре един клюн. Насочен бе към носа и се движеше в проучвателни маневри, но не посмя собственикът му да напусне покривното пространсто, та само клюнът му кръжеше като наблюдателницата на някоя подводница.
Други от събратята му се оказаха по-нетърпеливи и навлязоха в лодката с дългите си клюнове, отново в опит да докопат изтърваната на носа риба.
И както ни говореше Василис, видяхме малко по-далече друго ято пеликани. И уж ни наобиколиха, но обиколиха и подминаха, не се поблазниха от готовата риба. И уж същите бяха, но и малко по-различни, по-черни бяха крилете им от вътрешната им страна и като сущи щъркели изглеждаха в полет. И те, като щъркелите, отлитали в топлите страни за зимата. А сега точно се били върнали от далечната Африка. И се различавали от местните, които живеели на езерото целогодишно. Прелетните били по-страхливи и не се доверявали толкова на хората, дори когато разхвърляли риба в езерото. И се държали повече като ято. А освен че били по-страхливи, били и по-горди, свикнали били сами да набавят храната си и не разчитали на подобни туристически подаяния. И както ни огледаха, така се отдалечиха и започнаха да изследват далечните води за прехрана.
Останаха при нас фотографските ни обекти. Тези пеликани, ни рече Василис, живеели на езерото целогодишно. Освен че били много нахални, били истински индивидуалисти и ловци. А напоследък били свикнали с туристичеките подаяния, така че влизала ли лодка, те я обикаляли и чакали храната наготово. И за да бъда честна, отчетох достойнството на другите, но се развах на тези, нахалните. Че добре заставаха пред обективите и интересни снимки се получаваха, дори с телефоните ни, както отбеляза професионалният ни фотограф Райчо.
Пожертва една ръкавица Василис, за да ни демонстрира урок по анатомията на пеликаните. Извади ръката си извън лодката и, очаквайки, че им хвърля риба, мигом се насочиха няколко пеликански клюна към него. И успя да го клъвне един. И както страховит изглеждаше клюнът му, така си имал мъничко и много фино зъбче на самия му връх. И успявал пеликанът да извършва с него изключително прецизни щипвания. И дотам бе прецизно щипването, че успя единствено да скъса тънкия слой на ръкавицата, без да засегне по никакъв начин ръката на нашия капитан.
Демонстрира ни и нещо друго. Махна ръкавицата и взе една кърпа. Обясни ни, че се бояли пеликаните от всякакви неясни и непознати за тях предмети и гледали да се отдалечат от неясната опасност. Размаха в този момент капитанът ни кърпата и, наистина, обърнаха се гърбом пеликаните и тръгнаха. Само че знаеха вече, че зад кърпата се крие и рибата, та останаха нащрек около лодката за всеки случай. И ги разигра Василис заради туристическото ни удоволствие. Показваше кърпата и тръгваха уж да си ходят пеликаните. В следващия момент посягаше към кофата с риба и мигом се завръщаха. После пак показваше кърпата, и пак посягаше към рибата. И направо се побъркаха нашите бели домакини, да загърбят ли лодката, да преодолеят ли страховете си в името на евентуалната риба.
Напредна времето и се разбра, че Изгрев днес не се предвижда. То, Изгревът си бе настъпил, само че така бе мрачно около езерото, че не успя да се просмуче ни един слънчев лъч. Настана нещо друго. Маранята образува огледало върху езерните води и попаднахме в плен на невероятни и мистични гледки. Пикираха нашите пеликанос над водата, а успоредно с тях се движеха отраженията им в огледалните води.
И освен, че бе вълшебна гледката, постигнахме, според Райчо, ефекта на „минималистината фотография“. Без да претендирам за прецизност, това било създаване на кадри с минимално количество обекти. И, наистина, мрачното време успя към предиобеда да изтрие от погледа ни близките хълмове, изтри ги и от кадрите ни и останаха само птиците и огледалният им образ във водите.
И насред тази минималистична мистика се стелеше пълната тишина и покой. Нарушаваха я понякога пеликаните с виковете си, но извън тях нищо не нарушаваше езерният покой.
Опитаха се да ни смутят някакви си комари. И те, както всичко наоколо, бяха необичайни, светлосин-сив бе цветът им. И ни припомни Василис как имало покрай езерото маларийни комари някога и причинявали големи неприятности на хората наоколо. Но ги нямало вече. Пък и бе достатъчно студено, а и ние се бяхме облекли в шушлякови якета, и само кацаха мистичните комари и не успяваха да преодолеят вискозните прегради на дрехите по телата ни.
Използва Василис мистичното настроение и ни порадва с една легенда за любов. Разказа ни колко е красив района на каньона Викос, към който се бяхме насочили. Имало там две села, Дафос и Форфирис, едното на високо в планината, другото в подножието й. И живеел в ниското село богат момък. И залюбил мома от високо село. И отвърнала тя на трепетите му и склонила да се задоми. Само че страдала в къщата на любимия си, твърде ниска била тя и не можела момата да гледа високите върхове на планината, ограждаща нейното село. И поискал да я зарадва избранникът й. И построил втори етаж на къщата си, че да може любимата му да вижда от високата тераса върховете зад своето село. И върнал усмивката на устните на обичната си съпруга.
Слушах аз красивата легенда, гледах белите огледални води и осъзнах изведъж, че нещо различно се е случило. Замлъкнаха пеликаните, изостанаха от лодката ни. А то, защото Василис я бе насочил към пристанището. И колкото и да се надяваха пеликанските ни приятели на лесната плячка, твърде не обичали цивилизацията. И като видяли, че се насочваме натам, оставили ни да си следваме пътя, а те останаха в дълбините на мрачното езеро. Помахахме им ние, благодарихме им за прекрасните часове, които ни подариха и отправихме поглед към нашия си свят.
А ни посрещна той с малка дървена лодка с гребла. Управляваше ги местен рибар, влизал за сутрешния си улов. Покрити стояха останалите лодки и чакаха собствениците си да навлязат навътре в езерото Керкини.
Поздравихме го и след минута акустирахме на импровизираното пристанище. Благодарихме най-искрено на прекрасния Василис. Потопи ни той за два часа и малко в света на древните пеликанос, разказа ни какви ли не истории и легенди. Пожела ни и той приятен път и престой, даде ни напътствия по кой път да минем и ни остави да вървим по пътя си.
И тръгнахме ние. И секунди, след като ни отпусна адреналина от преживяното, усетихме как ни прегръща студът. Отстъпил бе до сега на прекрасната емоция, но изведнъж надигна грозната си глава. И отидоха мъжете да подгряват оранжевия автомобил, а ние с Миленка се отправихме към близката каравана-кафене. Успяхме за секунди да изпреварим цял автобус гръцки туристи и получихме много горещи капучино със сърце от пяна. И нямаше по-добра напитка за ранни следобяд. И топлина внесе в поизмръзналите ни тела, а и кофеинът ни поободри след напусналия ни адреналин, та успешно продължихме пътя си.
