Заспахме предната нощ и така сладко се бях унесла, но ме извади от дълбините на съня нещо виещо. Не можех да разбера какво се случва, докато не се разбудя напълно. Приканваше за молитва имама от близката джамия. Брей, вярно, че сме в мюсулманския свят, но до днес не го бяхме чули. То, всъщност, до днес си спяхме на кораба. И както запя тоз хубав човек, така не млъкна близо половин час. Всъщност, направи нещо по-жестоко, млъкваше за по около минута и решавах аз, че свърши се, унасях се отново, но не, вийваше отново. И така много пъти. Явно, не само призива, ами и цялата молитва изкара на високоговорител. И дори не беше петък, нали тогава им бил свещения ден и петъчната молитва била най-важната.
Спогледахме се с Веси, ще се става. Запитахме се дали ако си бяхме взели по-сносен хотел, щяхме да имаме повече време за сън. Нейсе, безплодни разговори, работата беше свършена, пък и повече време щяхме да имаме за туристическите ни обиколки.
Излязохме навън в ранната сутрин. Имаше нещо странно в атмосферата. Инстинктино вдигнахме поглед към небето, свъсено бе едно такова, сякаш като пред дъжд. Спогледахме се изненадано, да не вземеше да ни завали насред пустинята? Или пък бяхме уцелили един от дните на експерименти за направата на дъжд, да бяха изчакали учените още един ден.
Не се оказа на дъжд времето, не заваля. Оказа се нещо напълно непознато за нас, живеещите в съвсем различни географски ширини. Наблюдавахме последиците на пясъчна буря. Всъщност, въздухът бе наситен с пясък и това създаваше тази пелена на мрачност, която ние свързваме с познатото ни време преди дъжд.
Проучихме маршрута на днешните си похождения още предната вечер и на сутринта смело търгнахме към станцията на метрото, близо до хотела. С влакче от зелената линия щяхме да стигнем до пресечната спирка с червената линия, на нея щяхме да се прехвърлим и така трябваше да попаднем на спирката на Мол-а на Емиратите. От там трябваше да търсим един автобус, който и щял да ни откара до желаното място. А то бе квартал, наречен „Дубайската Венеция“, или „Мадинат Джумейра“. Бяхме минали от там преди два дена с туристическия автобус „хоп он хоп оф“, това бе и последната му спирка преди завръщането до началната, до Дубай Мол. И като гледахме от висотата на отминалото време, именно тогава му беше и времето да слезем от автобуса и да направим една половинчасова разходка по каналите, да изчакаме следващия автобус и да се върнем. Бе добре, но не го бяхме направили. И сега ни предстоеше повече от час път до там, че и толкова наобратно.
