Вълшебно бе пътуването ни из Южна Италия. Много красота видяхме! И природата ги бе одарила с къдрави брегове и планински градове. И добри владетели имаха през вековете. Та, всеки своя отпечатък в архитектурното наследство бе оставил.
Но най-прекрасни бяха хората. Хората на Южна Италия. Различни са те от всички други. Усмихнати и приветливи.
Само дето никакъв английски не говореха. Така си обещавах поне някакво елементарно разговорно ниво да постигна на звучния език. А все време не намерих. И се излющяхме в Южна Италия с нашия английски. Смях в залата, както се казва.
Бедни бяха там хората. И обикновени. Не знаеха чужди езици. Но не страдаха от това. И не нагрубяваха. Успяваха хем да покажат безсмилието на владеене на чужди езици по тези ширини, хем топлотата на долната част на географския ботуш.
Уж ядосано започваха, а невероято приятно усещане оставяха.
На въпроса „Говорите ли английски?“ се започваше една шумна и богата на жестове тирада.
„Белиссима, ингилизи – Инглатера! Италия- италиано“. И това с най-приветливите жестове с ръце. Разтваряха ги нашироко, сочейки улиците, къщите, абе Италия. Усмихваха се при това. Събираха пръсти и с ръка очертаваха тялото ми. И след заключението „Белиссима!“, още по-широка усмивка отправяха. И с това приключваха. Никакво нахалство, никакви претенции.
Изобщо, знаеха италианските мъже как да поднесат комплиментите си на една дама. Неповторимо бе умението на италианските мъже възхитата си от една жена да изразят!
Неведнъж, просто вървейки по улицата, обръщаха се демонстративно италианските мъже и произнасяха „Белла!“, или „Беллиссима!“. И толкова. Изразяваха одобрението си. И не продължаваха с неуместни искания, или въпроси. Усмихваха се и продължаваха пътя си. И аз продължавах своя. С много повече настроение и радост.
Чела бях как жестовете неизменна част от езика били. И видях го с очите си. Толкова изразителни бяха жестовете, че нямаше значение, че думите им не разбирах. По жестовете целият им отговор отгатвах. И така добре се справях, че обвиниха ме другарите ми по пътешествие, че тайно аз италианския владея и само се правя на неука. А не, не го владеех. Влизах в играта на жестовете. Настройвах се на веселата вълна на италианската емоция. И всичко ставаше ясно. И беше красиво и просто.
Красиви и приветливи хора бяха италианците от южната част на страната. Искрени, истински и обикновени. Приказни!
И както обикновено живееха, така обикновено перяха.
Ах, прането! Бях и забравила за него. А всъщност, именно то ни съпътстваше из цялото ни пътешествие по Южна Италия. Перяха южноиталианските домакини, не се шегуваха! И простираха на външните простори на прозорците. И ухаеше цяла Южна Италия на препарати за пране. И всичко щеше да бъде чудесно, ако поради неизвестна за мен причина ненавиждаха същите тези домакини центрофугите. И напълно мокри простираха изпраните си дрехи. И нямаше и това да е лошо. Само че твръде тесни бяха уличките. И колкото и да криволичех като човек, опитващ се да избегна куршуми от картечен откос, все на капките мокро пране попадах. Капеше ни във вратовете докато избирахме и сувенири. Всъщност, именно сергиите за сувенири и плодове бяха истински капан на Южно- Италианското пране. Там вече нямаше спасение. Прикотвен бе нещастният турист от шарените дребни сувенирчета и напълно доброволна жертва ставаше на мокрото пране. Осъзнали още първите дни невъзможността да се укрием от мокрите капки, примирихме се с тях и продължихме туристичекия си обход под вечния обстрел на капещо пране. Все пак, топло беше, а и друго не можехме да направим.
А имаха склонността да простират, милите, все покрай някоя древна забележителност. Та, цял героизъм бе да избегна висящите панталони и гащи покрай някоя средновековна църква, или крепост.
И не бяха съвършени. Но си бяха истински. И прекрасни дни ни подариха.
За което благодаря!
Благодаря, че бях!
