Да си призная, тръгнахме към Южна Америка с предупреждения за голяма престъпност и лоши хора. И слава Богу, подобни страшки не срещнахме. Дори не се наложи да спазваме вълшебното ми туристическо правило „Слънцето падна ли, момата дома се прибира“. Разхождахме се спокойно през деня. Разхождахме се също толкова спокойно и в ранните, и в по-късните вечери. При това, позволявахме си истински разточителни разходки. Все пак, на брега на океани пребивавахме. И обидно щеше да бъде залезите да пропускаме.
А не ги пропускаха и местните. Както имахме късмета не една вечер да се убедим, в цял ритуал и задължителна традиция го бяха превърнали. И дохождаха от всякъде на автомобилите си. И разполагаха се по брега, вперили поглед в небесното светило. По-подготвените сгъваеми столове носеха. И за дълго вечерно парти се нагласяха.
А бяха хората на Латинска Америка изключително спокойни. Ни следа от агресивност, или лоши мисли не виждахме в очите им. Запозна ме съдбата с дружка, свързала житейския си път с жител на Аржентина. И много пъти на гости бе ходила. И за аристократичното спокойствие на хората там ми бе разказвала. И наистина, на аристократи бе държанието им. Ударила ги бе последната (към онзи момент) икономическа криза. Но съвсем до преди нея с прислуга живеело почти всяко семейство. При това прислуга си позволявали и не дотам богатите фамилии. Като зазължително изискуем от обществото атрибут я приемали. И може много за себе си да нямали, но домашна помощница чаят им поднасяла. И на нея от немногото си плащали.
Позволявали си до скоро и разточителни пътувания. А след кризата понамаляли финансовите им възможности. Само че на стандарта си ежедневен не желаели да посягат. И наместо това, ограничили харченията си извън него. Оставили си прислугата. Така из далеч тоз обществен атрибут в бита им бил навлязъл, че и мисъл не им минавала за раздяла. Но почти отказали пътуванията. При което странен за моята дружка мотивът се оказал.
И ние не много имаме. И за да пътуваме, по хостели спим и сирене от магазина си купуваме. И не това е най-важното. Не спим в луксозна хотелска стая. Но имаме възможност великолепието на планини и пустини да срещнем. И за това удоволствие никой от нас не се и замисля да жертва по някое друго битово неудобство. Само дето не така мислели южно американци. На лукса и комфорта си те държали. И ако не можели да ги имат, и не предприемали съответните дейности.
Така още при първото й посещение за цял месец на там отпътувала. И идея на обикаля докат свят й се завие имала. И напълно нормално за нашата туристичека дружина. Действително, скъпичко бе по земите Патагонски. Но все по някой хостел, или къща за гости на сносни цени се намираше. Е, чаят не ни го сервираха, а си го правехме. И го пиехме не в луксозна столова, а в общата стая на хостела. Но пък весело беше. И споделяхме преживявания и туристически тегоби с останалите гости.
И така планирала и нашата дружка да пътува. И отказвали й един по един всичките й аржентински познати. И все с липсата на финанси се оправдавали. И се чудела дружката ми. Гледала големите им къщи, скъпите им мебели и дрехи и никак не можела да проумее като как така пари им липсвали. В крайна сметка, скромно пътуване винаги можело да бъде спретнато. И точно в това се оказала препънката. Никак луксът не искали да пропускат местните. Не били съгласни в ниска класа хотели да спят. А за хостели дори и не помисляли. Само дето не се кръстели като чуели и сол зад рамото си не хвърляли. Във висока класа хтели били свикнали. И само така щели да пътуват. Пък и какво ще кажат хората?! Ето тази изконно вредна мантра все още с пълна сила по земите южноамерикански шествала. И подчинени на нея, изповядвали местните веруюто „щом не можем скъпо да пътуваме, няма да пътуваме изобщо“. А вариантът за евтино пътуване в графата „няма да пътуваме изобщо“ завинаги зачислено било.
Неудобство от тази местна странност ние не усетихме. Но може и на нея спокойствието на местните да се дължеше. Все пак, крайно неаристократично бе повишаването на тон и грубият спор с хората. А и вършенето на всякакви недобри неща.
Друга причина за прословутото южноамериканско спокойствие открих аз във вълшебната им напитка. Нещо като чай, наречено „мате“. Всъщност, сега като се замисля, не видях да употребяват алкохол местните. Нямаше бирички дори на вечерните им партира по посрещане на залеза покрай океана. Нямаше алкохол и на уличните им скари. Наместо него, сал мате се пиеше.
Първата ни среща с екзотичната напитка се случи още в Патагония. И за да бъда честна, не бе така разпространена там. Сал веднъж да я пие местен видяхме.
И още в първия ни голям град загърби тя първоначалната си екзотичност и се превърна изведнъж в тя най-често срещаното нещо.
Че седнали на брега на окена жители дърпаха с удоволствие от дългата сламка, не се учудих. Нормално бе в такъв отпускащ момент да й се наслаждават.
Почудата ми дойде на дневна светлина. Гледах движещите се по улиците хора. Добре облечени, с делови рокли жените, с ризи и панталони мъжете. И наред с деловата чанта, носеше всеки един от тях по една чаша с мате в ръка. И въпреки истински приличната жега, не се притесняваха да гушкат под мишница по един термос с гореща вода.
Заподозрях аз зависимост някаква. И се убедих в правилността на предположенията си в един от градските автобуси. Качваха се тези мъже в официални облекла. Носеха си чашата и термоса и дърпаха ли, дърпаха от сламката. И се замислих. Само чай да беше, не биха имали такива чак любовни отношения с чашата. Колкото и да го обичат, явно от дома си излизаха рано сутрин. И явно на работа се отправяха. И можеха да пият от любимия си чай в къщи. И само след не повече от половин час можеха да го пият и в офисите. Че и в заведенията се предлагаше. И въпреки това изобилие от възможности, носеха го те със себе си. Явно, и половин час бе много без любимата напитка. И споделих аз с дружката ми – определено нещо упойващо добавяха в чая! И така се и оказа. Цял набор от треви съдържало матето. И част от тях дейтвително релаксиращи и отнасящи били.
Разказа ни за този задокеански ритул любезният ни хостелиер от Монтевидео. Всяка сутрин пълнели хората с огромно количество треви специалната си чаша за мате. А тя широка и многоцветна бе. Заливали тревите с гореща вода. И не след дълго готова била напитката. Потапяли в чашата дълга лъжичка. А познатото ни легло лъжичково, цялото в дупки било нашарено. И получавали ефекта на лъжичко-сламка. Да задържа тревите и да отправя към устата на пиещия единствено ароматната течност. А термосът с гореща вода наливали. И като свършела течността в чашата, заливали с нея наново тревите. И нова порция от мате получавали. И понеже действително част от тревите лек упойващ ефект имали, пристрастеност към тях били придобили. И всеки си носел комплекта със себе си.
И съвсем ясно след това обяснение стана пълното спокойствие на местните. Е, отразяваше се то и на бързината на реакциите им. И на отношението им към нашите туристически проблеми, изискващи да бъдат разрешение „сега и веднага“. И нищо фатално, обаче, не се случи от тази липса на бързина и тревожнот. А само показаха ни южноамерикаци, че и бавно и полека можеха нещата да се вършат. Хем по-леко и с повече усмивки да се отхвърлят. За да бъда честна, смути ме леко фактът, че чашата за мате и термоса бяха задължителен атрибут и на шофьорите. Но, возехме се смело на градски и извънградски автобуси. И произшествия никак не срещнахме.
Явно, открили бяха жителите на Латинска Америка рецептата за вечното спойствие и липса на стрес.
Да си призная, мате така и не посмях да опитаме. Но смело залеза с местните споделях. И сред цялата красота на градовете, планините и пустините й завинаги в спомените си оставих.
И за времето, прекарано там благодаря!
Благодаря, че бях!
