Две от близките ми дружки се преместиха да живеят в Англия и дойде време да си закупят и жилище. Че нали това е българското разбиране, домът трябва да е собствен. И на двете времето за сделките отече на повече от 6 месеца. И като си помисля как тук, в Източните предели на Евро съюза същите тези сделки минават за по максимум три дни и ние не спираме да се оплакваме от „тази бюрокращина“. И за да съм честна, и аз се наредих сред тез, на които не им беше ясно поради що се бавят толкова сделките в чужбинско. Обясняваха ми дружките, че всякакви специалисти минавали и всякакви планове и документи изработвали. И аз, като сущо българче въртях едни очи в смисъл „е, какво пък толкоз, ние тук как го правим?!“
И те ти, булка, че дойде моментът да разбера за „тук“ и за „там“.
Нали си влязох във владение на дарената ми къща от скъпите ми маме и деде, светла им памет, настана и стопанисването. А, както казват мъдрите хора, по една къща все има какво да се прави. И то наистина.
Дойде ред да се запуши едната тоалетна, ще извинявате за латинския. И надойдоха цяла гвардия майстори, че Слава Богу, че ги найдох! И се започна едно търсене на тръби и канали. Гледах ги аз първоначално извисоко и високопарно така, като висшист човек, им рекох да не се притесняват, аз утре рано на зарана ще отскоча до Общината на древния римски град и там добрите хора ще погледнат плановете на града и ще видят дей моят канал и в кой от каналите на древния Диоклецианополис се вливат, че даже и план-скица ще ми издадат. Погледнаха ме майсторите изпод ниско. Не ми се изсмяха грубо, само кротко ми рекоха, че те такова животно нема. Никой не правил такива скици и изобщо план за канализацията нямало.
И както търсеха и ровеха по двора, из зад нищото се примъкна едни плах въпрос: „А къщата изобщо включена ли е в канализацията? Не е ли на септична яма?“ Възмутих се изначално аз, тук ли, в древния римски град? Обаче твърд отговор така и не успях да създам. Спомних се само как дедето, светла му памет, ме бе повел някога на една обиколка около любимата ми къща и нещо ми разказваше. Единстевното, което се спомням бе нещо за първия и втория кръг на водата и „Защо ми ги говори тези неща?“. Малка бях, макар и не невръстна, а той мъдър. Само дето се разминахме тогава и ето ме сега без планове и спомени.
Така се бях отчаяла, че вече реших, че съм на яма. Само че подеха майсторите този мотив в обратна насока. То, ако съм била, все някъде ще трябва да е тази яма, а навсякъде из двора имаше насадени дървета. Пък и ямата все някога се пълнела, така че щяло да ми се наложи да я изпразвам. И след като не ми се е налагало, значи не съм. Пък и градът имал канализация от хипер много години, нямало начин в центъра му къща да не е включена. А и във времената на социалистическия строй не е било особено доброволно, план се е изпълнявал и като всякак и моята любима къща била включена в канализацията. И така, на честна дума на майсторите, приех, че наистина моите отходни листенца от рози се вливат някак в канализацията на града. Само дето именно това „някак“ остана твърде неизяснено.
И намериха майсторите дор до три шахти в личния ми двор. И всяка придоби собствена история. Едната, най-видимата, бе удобно бетонирана под подходящ пласт бетон. И достъпът до нея предстоеше да бъде възможен след добро изкъртване на голяма част от дворната пътека. Оплаквах се аз неумолимо наляво и надясно, докато един от майсторите не отсече „Е, то когато е двора, нищо не е, щом не искат да разкопаваш къщата…“ И никак не се оказа изявлението му за възмута. Скоро бил работил някъде, където шахтата била под жилищната площ на хората, та им разкопал приемната. Въздъхнах с благодарност, вече разкопававето просто на дворната пътека ми изглеждаше като благословия.
Втората шахта тънеше в неизвестност там, където дедето ми говореше за кръговете на водата и до нея още дори не сме и пристъпили.
Третата шахта откриха майсторите под кивитата. Садени били след смъртта на дедето и нямало как да възпре той тази неразумност. Та, тези, които преди мен владееха на незаконно основание, насадили вкусните полезни плодове точно върху шахтата. И корените им така добре се уплели, че и запушили канализационната шахта.
Нея предстоеше да чистят, а проблема да разрешават.
Заговорих си с приятели, които работят в Община Пловдив. И въх, същото си го имали и те. Дори в Пловдив, културната столица на България и великия Филипол на римската провинция Тракия си нямал подобни планове. И не просто, голяма част от тръбите и жиците под Х`асфалта не били дори законни, така че и нямало как да фигурират в каквито и да било чертежи. И твърде нерядко поредният багер пробивал по някоя тръба, включително на газопровода… И въпреки че аварийно спирали газта от източника, шуртяла тази ми ти газ докато се извърви тръбният път. А колко е опасно да не гръмнат цели квартали хич и дума не отворихме. Само си казахме на ум по едно „Боже, опази!“. И пак не се фиксирала никъде тази информация, дори това пробитото не се отбелязвало някъде, че да се знае. Знаели го майсторите в багера, но следващите не. И след известно пак пробив и пак „авария“. Пак много хора газели във вода и листенца от рози до колене и пак не отбелязвали никъде тази информация.
Не ми се вярваше, честничката да си кажа. Ама проверих в общинската администрация. Само дето не ми се изсмяха и те грубо, нямало такива планове, нямало такава информация, ама най-вероятно къщата е включена в канализацията. В коя точно? Е, такава пък наглост да задавам неприлични въпроси?
Потърсих в гугъл ритуали за „пеперуда против уроки“ или нещо подобно, белким омилостивя Боговете и да отклонят пагубните води от моята то ли канализация.
На магия живеем, ще ви кажа, в милата ни Родина. Затова по чуждите земи с месеци траят сделките, защото не може продавачаът да предаде собствеността на недвижимост, без да е наясно с водопровод, канализация, електричество, газопровод и всякакви подобни екзотерики. И като не ги знае, плаща на специалисти, които в определно дълго време извършват нужните проучвания и снабдяват и продавача, че и купувача след това, с нужните му документи.
Бюрокращина, ще рече бае ви Ганя, ние тук на честна дума копаме дупки и търсим на принципа „проба – грешка“. И пак оцеляваме, ще речеш.
И се възроди за пореден път извечната ми идея как ще си оправим финансово и икономически милата ни Родина. Да ни обградят с телена мрежа и да ни пуснат на „риалити“. Да гледат онези ми ти разглезени с проекти и специалисти европейци как оцелява булгарът, ей така, на честна дума и възли от сезал и каквото има по двора. Ще ги смаем! И да плащат. Богати ще станем, ви казвам, ей тогаз ще се оправим и ще ги задминем и американците.

