В центъра на града беше и съдебната палата.
Нямаше как да не вляза. Добре че студеното, макар и лятно, време ме беше задължило да съм в прилично, макар и туристическо, облекло.
Позволих си да вляза в една съдебна зала. Да погледам един от техните публични процеси. Седнах тихо на крайната пейка в залата и ахнах. На живо и пред погледа ми се разиграваше лелеяния от мен съдебен процес.
Съдията и страните бяха седнали. Всички бяха в тоги. И всички говореха тихо. Нямаше крясъци, обвинения, или „Госпожо съдия, кажете му да не ми крещи, нищо че аз му крещя“. Всичко беше тихо и спокойно.
А свидетелят. Свидетелят си седеше и той седнал. Нали точно в това състояние човек се чувства най-спокоен. И може да изложи знанията си по казуса, лишен от всякакво човешко притеснение от типа – слаб вестибуларен апарат, или разширени вени. И затова му бяха отредили нарочно място.
А на масата пред него, о, Небеса! – чаша вода и гарафа до нея. За да си пийне, докато говори. Хем да се успокои, хем да не му пресъхне гърлото.
Колко малко и човешко! От кога искам да видя подобно нещо в нашите съдебни зали. Исландците са го достигнали. Е, дай Бог, скоро и ние!
В центъра на града, на висок хълм се извисяваше и Hallgrimskirkja (Халгримскиркя).
Лутеранска енорийска църква, кръстена на исландския поет и духовник Халгримур Петърсон, автор на Страстните химнове.
Нейните 73 метра височина я правят най-голямата църква в Исландия и шестата най-висока архитектурна структура в страната.
Проектирана е църквата от архитекта Гудьон Самуелсон. Искал той да наподобява сградата базалтовите потоци лава, част от ландшафта на Исландия.
Строежът й отнел 41 години, от 1945 г. до 1986 г., когато била осветена.
Пред църквата е поставена статуя на изследователя Лейф Ериксон.
Паметникът бил създаден от Алексасндър Стирлинг Калдер години преди построяване на църквата.
През 1930 г. бил дарен на Исландия като подарък от САЩ за хилядолетния фестивал, в чест на 1000-ната годишнина на парламента на Исландия, който бил проведен за първи път през 930 г. в Тингветлир ( при танктонските плочи).
И като видяхме езерото, отидохме до бреговете му.
Малкото градско езеро Tjörnin (Тьорнин).
Според учените, то е лагуна до бариерен плаж. Някога тази лагуна била част от риф, който съществувал на мястото на днешната градска улица Hafnarstræti.
През зимата езерото обикновено замръзвало периодично и се използвало от местните за пързаляне с кънки. И нищо чудно, средната му дълбочина е само 0,57 м, а най-дълбоката му точка е 0,8 метра.
Езерото се храни от блатото Vatnsmýri. А за радост на туристите, в него днес живеят множество лебеди и гъски.
От южната страна на езерото е изграден добре поддържан парк, известен като Tjarnargarður и украсен със статуи.
По неговите алеи местните спортуват, разхождат се и карат велосипеди. Не са забравени и малките. За тях има изградена красива детска площадка.
Аз пък приседнах с красивия каменен мъж да погледам спокойните води на езерото.
Разходихме се ние из столичния град. А в оставащото ни време тръгнахме към Синята лагуна.
А пътят беше истински исландски. За няколко десетки километра ни срещнаха серни извори, скали и поляни, магмени полета и езеро.
Сякаш последния ни ден беше решил да ни предостави представителна извадка на видяното през седмицата.
И най-после спряхме пред портите на „Синята лагуна“.
Геотермален спа център на около 50 км от Рейкявик.
Намира се в поле с лава, на място, благоприятно за геотермална енергия.
А млечносиният нюанс на водата се дължи на високото съдържание на силициев диоксид. Той, от своя страна, образува мека бяла кал на дъното на езерото, която къпещите се търкат върху себе си. Освен това, водата е богата и на соли и водорасли. А температурата й е средно 37–39 ° C.
Лагуната днес е дооформена и превърната в спа център. Който не само е много посещаван, а е пригоден за използване и от инвалиди. За тях рампите за инвалидните колички са изведени под самата вода. А деца под 8 години имат право да влизат в басейните само с плавателни съдове, предоставяни им безплатно.
Гледах невероятния неземен цвят на водата и не можех да се отърся от прочетената противоречива информация.
А то беше: „Водата е страничен продукт от близката геотермална електроцентрала Svartsengi, където прегрятата вода се отвежда от земята близо до лавовия поток и се използва за пускане на турбини, които генерират електричество. След преминаване през турбините, парата и горещата вода преминават през топлообменник, за да осигурят топлина за общинска система за отопление на водата. След това водата се подава в лагуната.
Богатото минерално съдържание на водата се осигурява от подземните геоложки слоеве и се изтласква до повърхността от горещата вода, при около 1,2 MPa налягане и 240 ° C температура).
Поради минералната си концентрация, водата не може да бъде рециклирана и трябва да се изхвърля в близкото пропускливо поле от лава, чиято дебелина варира от 50 см до 1 м. След като минералите образуват депозит, водата рефилтрира земята, но отлаганията правят земята непропусклива с течение на времето, така че за изхвърляне на водата трябва непрекъснато да се копаят нови езера в близкото поле на лава“.
Сигурно аз се загубих в превода. И не схванах как така хем отпадъчен продукт, хем полезна. Въпреки че, като се замисля, двете не са непременно взаимно изключващи се.
Така или иначе, лагуната радва с водите си жителите и гостите на прекрасния остров.
А на нас ни остави прекрасни последни впечатления.
Оставаше ни да отпътуваме до летището, да оставим верния автомобил и да се качим на самолета за дома.
И там, на летището, си спомних за друга една странност на острова. Така добре беше организирано плащането с кредитна карта из целия остров, че на практика аз не обмених нито една паричка. Дори и сега не съм сигурна към онзи момент бяха ли приели евро, или си имаха тяхна валута. С кредитна карта плащах в магазините, с кредитна карта плащах за нощувките, с кредитна карта плащах дори за крайпътните химически тоалетни. Не само пейзажите на острова бяха като от фантастичен филм. Така бяха организирали и живота си – една крачка пред всички.
И още нещо бяха постигнали преди другите. Дали заради малкия брой жители – само 200 000 тогава за целия остров, дали заради технологичния напредък, но на попътните бензиностанции нямаше обслужващ персонал. А това ни остави и други незабравими спомени. От първото ни зареждане.
Автомобилът даде знак, че трябва да го храним, спряхме ние чинно на бензиностанция и зачакахме. Нали в родината изскача по един служител и извършва действията по нахранването. Е, тук не излезе. Слязох аз. Обиколих наоколо, надникнах навсякъде, където можеше. А то много за надникване и нямаше. Бензиностанцията беше съставена от две двойни колонки за зареждане на гориво и няколко автомата за храни и напитки.
След като видяхме, че помощ отнийде няма да дойде, наобиколихме дружно едната бензинова колонка и впрегнахме груповия ум в действие. Добре, имаше клавиатура и място за поставяне на карта. Чудесно! Това можех да го ползвам. Ще успеем да платим! Насочих се смело към маркуча за зареждане. Слава Богу, не съм от най-големите принцеси, та ми се беше случвало да извършвам и сама това свещенодействие. И по стари спомени вкарах маркуча в резервоара и натиснах спусъка. Само че гориво не потече. Огледахме още веднъж колонката, обиколихме я от всички страни, пробвах с другия маркуч. Не, бензин не получихме. Дали пък не беше свършил? Най-лесният вариант не ни се стори някак реален, та отново обиколихме и загледахме умно колонката. Решихме някак, че най-вероятно първо ще трябва да платим, пък после да получим гориво. Че то, честност и дисциплинираност, ама ако оставят така съвсем на добрата съвест на потребителите, може и да не им излезе данъкът печалба.
Добре, вкарах картата. Ама за колко гориво да платим? А машината изискваше посочване на точно количество. Непозната ми беше колата, непознат ми беше пътят. Знам ли колко ще събере, пък да платя за повече, ще се мина. Да платя за по-малко, знам ли кога ще е следващата бензиностанция и ще ни стигне ли. Реших да заложа на златната среда и платих за средното количетво гориво, което съм чувала, че поемат резервоарите на нашия клас кола. До тук чудесно. Машинката изплю билетче. Платено е. Сега трябва да пусне бензин.
Смело и сигурно се насочих отново към маркуча, вкарах го обратно в резервоара, натиснах спусъка. И пак не даде. А, вече бае ви Ганьовското съзнание започна да си помислюва не дотам добри работи за тези задморски маскари. На измама вървеше работата.
И тъкмо да наобиколим колонката за трети път, на самотната бензиностанция спря друг автомобил. С местен. Спря той от другата страна на нашата колонка и с отработени жестове тръгна да извършва току-що станалите ни известни необходими действия. Само че още като разгледа нещата по колонката, се насочи към нас и нещо взе да ни обяснява. На исландски. Срещах трудности дори само с произнасянето на думите им, за разбиране на смисъла им не можеше да става и дума. Осъзна и той невъзможността на ситуацията, та ме отведе при таблото на колонката и взе нещо да сочи с пръст. Е, не схванах от първото обяснение. Но когато пръстът му вече леко нервно започна да удря по колонката, схванах. Те били две. От едната и от другата страна. И аз съм била платила за отсрещната. Как е станало, тогава не знаех. При следващите зареждания видях, че освен количество гориво, тряваше да избера и номер на колонка. Логично, разбира се. Явно като не съм го направила, умната машина е възприела, че желая плащане за предожената от нея колонка. И ако случайно бях паркирала от другата страна, нямаше и да разбера проблема.
Е, благодарих на добрия исландец, направихме рокадата. А следващите ни зареждания се случваха значително по-бързо.
Единствено на бензиностанцията до летището се позабавлявахме. Нали пълен резервоар трябваше да върнем. Та, докато хем го напълним, хем не се минем с излишно количество, плащах и зареждах на три пъти.
В крайна сметка, зареден и изморен, върнахме автомобила. Добре се беше справил той. Пък и аз го бях разхождала само по асфалтирани пътища.
Сетих се за огромната машина пред един от ледниците. Толкова високи бяха гумите му, че пътиците трябваше да се качват посредством стълбичка.
Явно това беше правилния начи за по-екстремна обиколка на острова. А предложения за това не липсваха.
Прекрасен малък остров! Чуден и разнообразен. Прекарахме на него седмица. А като си спомням различните светове, в които попадахме ежедневно, имах чувството, че е било няколко години.
Определено трайно остана Исландия в сърцето ми. И въпреки че постоянно повтарям, че пари и време за повторения няма, този остров така ме очарова, че бих побродила отново по земята му. Пък и останаха неизкачени ледниците, невидяни достатъчно много прекрасности.
А за това което видях, благодаря!
Благодаря, че бях!
