Адис Абеба- върхът Ентото.

Качихме се ние на нашия си бус и тръгнахме по пътя си. Той, пък, ни отведе до църквата Entoto Maryam, разположена нагоре по криволичещ залесен път на връх Ентото. В тази красива стара сграда бил коронясан крал Менелик II в края на 1800 -те години. И не случайно. От тук някога се развил града. И именно крал Менелик II основал града  през 1886 г. Мястото било избрано от Тейту Бетул, негова съпруга. Харесала го при посещението на кралското семейство на намиращите се тук руини на древен град, строен през Средновековието. Кралят одобрил избора на съпругата си. Видял в него подходяща   военна база за военните му походи.   Жена му си имала малко по-различна визия. Харесало й  мястото заради многобройните извори. И наредила построяването на къща за кралското семейство. А до къщата изградила и тази красива църква.

Като гледах красивата църквата, напълно подходящо ми се струваше и името на столицата, построена в подножието на връх Ентото. „Ново цвете“  означава на амхарски наименованието „Адис Абеба“.

Сетих се, че четох как столицата на Етиопия често била наричана и „столица на Африка“. И не само защото в нея се намира централата на Африканския съюз, а и заради древната му история.

Тук било открито най-старото ДНК на човек, намирано досега. Което пък дало основание на част от учените да  наричат града „люлка“ на човечеството.

Гледайки през прозореца на буса, не беше трудно да повярвам в древността на историята. Само дето все още животът си беше застинал там някъде, в древността. Обичайна гледка за пътищата на столицата бяха магарета  и жени, носещи тежки наръчи дърва.

Огромните наръчи бяха подредени насред горските дървета. И ако аз само позирах за кифленска снимка, етиопските жени ги нарамваха и ги пренасяха. Явно, дори магарешкия превоз беше по-скъп от техния човешки. Не бяха редки картините на празни магарета и натоварени жени.

А пътят ни следваха всякакви наблюдатели. И малки красиви дечица. И мъже, накацали по близките скали.

Къщите. Къщите бяха потресаващо бедни. Сглобени от буквално подръчни материали. Дървени и пластмасови плоскости, шарени пана. И сателитни чинии по покривите. Бедността си е бедност, но и  зрелищата си бяха зрелища.

Покъртителни бяха и крайпътните магазинчета. Насред праха на липсващата пътна настилка, с неравни колове бяха подпрени парчета плат, пазещи сянка на продавачите. И под тези привидно срутени стрехи продаваха стопаните им продуктите на съвременната европейско-американска индустрия.

И като стана въпрос за продаване, не можеше да се разминем без „шопинг“. Нали в столица, все пак. Е, голям МОЛ не посетихме. Заместваше го обширния пазар.

Че беше цветен, беше. За екзотиката дори не споменавам. По-късно ми се случи да видя доста подобни пазари, но тази първа среща ще остане завинаги първа.

За да бъда честна, пътешественическата ми съдба беше и тогава благоклонна и ме въведе в този африкански пазар през определено по-подредената му част. Макар и стари, павилионите си бяха значително добре подредени. А накичената по тях стока не се отличаваше особено от всички подобни пазари в света.

Значително по-цивилизовано изглеждаше и пазарната лавка за разни дребни лакомства и напитки.

И след този сравнително  несмущаващ вид, се врязохме остро в зеленчуково-животинската част. Направо на земята. И в праха, и насред нищото, насред опънати всякакви парчета плат се продаваха всякакви храни.

В сглобени клетки чакаха своите купувачи дребни животни и птици.

Не само търговци властваха на пазара. Сред множеството извършваха услугите си и млади шивачи. А редом с шиещите на ръка, се мъдрееше и очукана и крачна, но Шевна машина.

И за да е пълна картината, малко след пазара случихме на бензиностанция. Бензинът се изливаше в туби, поставени директно в багажник върху тавана на автомобила.

Сега, като разглеждам снимките си, цялата обстановка ми изглежда скандално мизерна. Интересно, че нямах това усещане там. Да, виждах мръсотията и беднотията. Но виждах и одухотворените лица на хората. Виждах усмивките на лицата им. Виждах доволния им вид. Изключая жените, които мъкнеха големите товари на гърбовете си, всички бяха спокойни и лишени от страдалчески вид. В очите им имаше добрина. Нямаше лоши погледи, нямаше пресметливост. Само добрина. Деца на природата. Нямаха почти нищо. Но и почти нищо не им трябваше. Живееха си. Бяха нахранени, макар и не така богато според съвременните европейско-американски стандарти. Движеха се на групи – със семейства и приятели. Общуваха и се смееха. И излъчваха добро.