Слава Богу, симптомите на височинната болест явно бяха съвсем начални. А нощният ми автобусен преход ме предвижи на 500 км. и ме свали от близо 3 000 м в Сукре на 400 м надморска височина в Санта Крус. С всеки изминат километър в дължина и метър височина ми ставаше все по-добре. И сутринта слязох в Санта Круз лещо изтощена, но в добро физическо състояние. Нямаше я тежестта, нямаше го задуха, а за кръв от носа и не ставаше въпрос.
Благодарих за премината трудност и се насочих към летището. Нямах време за разглеждане на града. Но пък имах малко повече време преди задължителните два часа за чекиране преди полет.
Тогава още не се бях снабдила с кредитната карта на Дайнърс клуб, която ми дава достъп до ВИП салоните по летищата. От своя страна, бяха останали дребни едни боливийски пари. И разточително някак реших да изразходвам оставащите пари и време като се почерпя с голяма порция храна от ресторанта на летището. Останалите ми боливийски пари стигаха за нея. И в същото време не бяха достатъчно, за да правя обратна обмяна.
Помня как разточително се хранех. После бавно се разходих из неголямото летище. И защо да не. Всичко ми беше подредено. Имах си билет, полетът беше обявен на таблото. Всичко беше прекрасно.
Настъпиха двата часа преди полета. И една от първите се наредих на съответното гише. Служителят пое паспорта ми, чекира багажа ми, сложи му лепенка. Аз взех паспорта си с бордната карта в него и със същото такова лежерно и разточително темпо тръгнах към летищната зона. Това беше един от редките случаи, в които не бързах, не тичах. Сякаш времето беше спряло.
И в един само миг нещата се обърнаха. И времето сякаш полетя с бясна скорост. А мигът беше озвучен от гласа на същия онзи любезен служител, който току-що ме беше чекирал. Викна ме наобратно, каза нещо на испански, взе от ръцете ми бордната карта, свали лепенките от багажа ми и ми го върна.
Не помня как, някак по-скоро интуитивно, от испанското му обяснение усетих, че имало някакъв проблем то ли с билета ми, то ли с полета. Имах чувството, че не се случва. Или поне не на мен. Току-що се бях запътила към ръкавите. И изведнъж даденото ми беше отнето. И никаква представа си нямах и сега какво да правя.
Не знам защо, в този момент си спомних онзи възрастен добряк от стария детски филм“Синьо лято“. Чекенте, или нещо подобно. Та той веднъж каза „Нещастието е като черешите. Винаги върви по двойки“. Не стига, че тъкмо се бях освестила от началните симптоми на височинната болест, сега нова обърка.
Пряка илюстрация на променливостта на живота. Преди една минута се движех към бъдещето с единствената мисъл как ще се настаня в самолета и ще си мисля за очакваното пътуване из Парагвай. И ето ме пред гишето за чекиране. Без билет, без полет и без идея какво да правя.
Нямах избор. Събрах се набързо и замолих искрено служителя да помогне някак. А той беше истински услужлив. Няколко пъти ми каза, че не знае английски. Не го занеха и колегите му. Но извика от втория етаж дама, която го знаела.
И каза ми тя, че по някаква причина билетът ми бил анулиран. Да, била съм си го платила, ама нещо си било станало. И на! Полет има. Ама аз нямам билет за него.
Чудно. Посъветва ме да се свържа с моя посредник, от когото съм закупила билета и нещо да се разбираме.
За радост, това беше една от малкото летища, на които имаше платени телефони. И звъннах аз на моя посредник.
В този момент добрата ми пътешественическа закрилница заработи в моя помощ. Някак бях уцелила работното време на гръция ми посредник, въпреки добрата часова разлика. Само дето служителят на телефонния им център освен „ще проверим, госпожо и ще се свържем с Вас“, не ми казваше нищо. А време да чакам нямах. Като си помисля колко разточително се хранех и разхождах, а сега броях минутите. Не ми беше умряла надеждата по някакъв начин да се окажа на полета. Така и така, друго нямаше какво повече да правя в Боливия. А и в Парагвай ме очакваха цял куп подредени нощувки и полети. Просто трябваше да се лети!
Кратката версия е, че в рамките на около час дамата с английския слизаше няколко пъти при мен. За жалост, повече не можа да ми помогне. Служителят любезен ми предостави интернет от собствения си телефон и аз се свързвах на няколко пъти с посредника ми. И оттам повече помощ, или информация не получих.
И при поредния ми разговор със знаещата английски дама се стигна до предложение да си закупя нов билет, пък за анулирания да се боря в по-спокойна обстановка.
Абе, за тази възможност се бях сетила още в началото. Само дето тя ме изпълваше с нов страх. По принцип, а още повече тогава, пътувах с дотам спестени пари, че основно бяха отредени те за самолетните и автобусните билети и нощувките. Обикновено преди пътуване, след заделяне на тези необходими разходи, оставаше истински дребна сума. И аз тръгвах с нея. За непретенциозно изхранване обикновено стигаше. Разточилства и не исках, а и време нямах за тях. След тези бърка вече не си го позволявам, дори с цената на заеми от приятел. Но тогава бях тръгнала и с празна кредитна карта. И всичко, с което разполагах, бяха 330 долара. Никога няма да ги забравя. 330.
И стигнахме до идеята за новия билет. Нали знаех, че купен в последния момент, „билетът е много скъп“( поредната излишна страшка, внушавана на горкия турист), та отлагах придобиването на тази информация. Но след като видях, че помощ от гръцкия ми посредник взорът няма и да види, се стигна до неминуемите въпроси. А места има ли в самолета, на първо място. Имало. Чудесно! Със свито сърце попитах за цената.
И този момент никога няма да забравя. При наличните ми 330 долара, цена от 332 долара щеше да ме остави на земята. Цялата се бях превърнала в страх и слух. И изрече служителят 270 долара. Никога до сега не съм и мислела голяма ли е, малка ли е тази сума. Имах я! Можех да я платя! Останалото беше без никакво значение!
Платих я. Имах нов билет. Ново чекиране и вече бях в самолета. Гледайки през илюминатора белите облаци не можех да изпитам искрена благодарост към Доброто. На фона на обърката, всички останали събития се бяха наредили по начин, че аз летях.
Е, изкарах оставащите ми 10 дни из Южна Америка с 60 долара за харчове за храна. Първите два дни наваксах поетите вповече калории от вкусотиите в Сукре. През останалите загубих около 5 кг, но бидейки жена, това си беше даже допълнителна екстра.
В момента, който се оплаках в писмен вид на отпътувалите за Перу Ралица и Донна, Ралица веднага ми преведе добра сума по кредитната карта, така че дори хипотетична опаснот да бедствам отсъстваше. Но предпочетох да не посягам към тях. И Слава Богу, не се наложи.
А връщайки се в родината предприех няколкомесечна борба с билетния ми посредник. В крайна сметка, след повече от половин година ми върнаха парите от анулирания билет.
И едва тогава разбрах какво ми се беше случило там, на летището в Санта Крус.
Значи, не можело просто една авиокомпания да си продава сама и самостоятелно билетите. И за посредници от типа „трип.бг“, „скай скенер“ и прочее важало. Та, те използвали още един посредник. И този посредник на периодично лицензиране подлежал. И те този втори посредник бил в такава процедура по издаване на лиценз. И не че нямало да му издадат. Ама ей така, на, в периода на издаване за всеки случай ще анулираме едни няколко десетки, стотин, или не знам колко билета. И какъв е проблема точно? Нали след време ще им върнем парите на хората.
Еми те точно това е проблема, че не всички от „хората“ пътуват с всичките милиарди на света. А някои с гайдите като знаят, че са си купили вече билета с отдавна кътаните пари, могат да се яват на летището по гайда и да са сигурни, че ще летят. Ама не, като се случило онова с лиценза, с гайди, без гайди, всички увисват със страшна сила. И никой, в общи линии, не ще и да ги знае.
И друго разбрах. Ето от такива ситуации се раждат апокалиптичните репортажи за блокарини пътници по летищата, останали без храна и вода.
Добре, че имах онези последните остатъци от парични средства и добре че достатъчно спестовна се бях пръкнала, та успях да ги запазя тези финансови средства. Иначе какво? Нямаше да ме пуснат да излетя. Но пък нямаше и къде да остана. А и следващите ми полети щяха да отпаднат със същата тази страшна сила. И изобщо, един верижен купон се очертаваше, не ти е, майко, работа.
Върнаха ми парите няколко месеца по-късно. Но това, което преживях на летището в Санта Крус вечно ще ми топли туристическата душа.
От друга страна, именно това преживяване е едно от нещата, които ми дават смелост да продължавам да пътува сама. Ето, преживях дори АНУЛИРАНЕ НА БИЛЕТ. И видях, че и от тази ситуация има изход. Нищо чак токова страно не се случи. Така че, както казваше учителят ни по биология от математическата гимназия, „смело и смахнато“, само напред!
А и с цената на тази обърка получих изключително ценни уроци. Не пътувай никога с празна кредитна карта. И в крайна сметка, каквото и да се случи, в земята на хората решение се намира.
