Бахрейн-бутиковата арабска държава в арабския полуостров.

Подготовка за слизане на брега и разсъждения за облеклото, подходящо за посещение на  арабския полуостров.

Поредната сутрин ме посрещна в Бахрейн, малката островна държава. Не я посещавах за първи път, но за първи път щях да вляза и истински да разгледам поне един от градовете й. Първото ми посещение бе преди няколко години, когато на път за Етиопия имах междинно кацане  в Бахрейн. Останаха ми от тогава няколко снимки от прозорците на летището. И ето че днес имах възможност да се разходя сред хората й.

Именно това бе пристанището, което чаках с най-голямо нетърпение от целия круиз. Заради него, всъщност, приех и самия круиз, навсякъде другаде бях ходила. Разбира се, че колкото пъти посетиш едно място, все ще се намерят непознати места за разглеждане, но Бахрейн бе и нова държава, така че очаквах срещата ни и  се подготвях за нея.

А подготовката се изразяваше основно в избор на облекло. В Дубай, Доха и Абу Даби вече бях ходила и знаех, че с дълги рокли с презрамки можех да ходя по улиците. Носех, разбира се,  шал, с който да си загръщам раменете  в случай на нужда. Отминалите дни ме бяха убедили, че когато се налагаше посещение на джамия, имаха местните цяла закачалка дълги черни роби, които предлагаха на посетителките. Моя си шал ми овързваха около главата и в рамките на няколко минути придобивах достатъчно приемлив вид за влизане. Затова първоначалния ми вариант на облекло отпадна. Подбрала бях дълги панталони и блуза с дълъг ръкав. Нали не бях идвала в държавата, държах да ме пуснат навсякъде. Само че горните съображения от натрупания опит ми показаха, че това е ненужна мярка. Срещу тях се изправи желанието ми да вляза в новата държава като красива жена. А това предполагаше рокля, щях да си сложа  и шапката, която си носех от Мадагаскар и с която толкова се харесвах. Роклята беше дълга до земята, светлосиня и с презрамки, макар и дебели. Там, където трябваше, щяха да ме обличат в черните роби, а в останалото време щях да се чувствам празнично, така, както трябваше да се чувствам при посещението си в новата държава. И ето че решението беше взето. Облякох си сутринта светлосинята дълга рокля, нахлупих красивата мадагаскарска шапка на главата и тръгнах по улиците на Манама, пристанището, до което акустирахме в Бахрейн. И нищо брутално не се случи, никой не ме закачи, никой не ме загледа неприлично. Свикнали бяха местните с гледката на незабулени туристки. И много от тях също бяха с рокли. Чух по-късно на крепостта, руска дама да се възмущава пред своя съпруг, че излишно са я наплашили да си носи дълги дрехи, с дълги ръкави и панталони. Ето, приятелката й с рокля, и нищо не й се е случило. Не се случи и на мен. С уважение ни приемаха местните. Почернянето  и забраждането бяха наложили само на своите жени и не го очакваха от туристите. Още повече, съзнаваха, че туристите внасят икономически живец в страната им и ги приемаха такива, каквито идват. Така приеха и мен. И крачех из улиците на Манама с красивата си рокля, носех си красивата шапка и пристъпях със съмочувствието на красива жена.

Спомних си един от полетите ми. Не помня дестинацията, но беше в арабския район. И се качиха на борда няколко арабски двойки, видно семейни.  И бяха дамите целите почернени, че и с бурки на лицата, та само очите им се виждаха. И в момента, в който седнаха по седалките, не само вдигнаха бурките, ами махнаха цялата черна част, покриваща главата. И реших аз, от позицията на незнаещия, че са го направили, тъй като на седалката са си само те  и съпругът им. И един вид, частно пространство си бяха организирали, та можеха да се отпуснат „по домашнему“. Само че се случи на седалката до мен същата такава почернена и много мила дама. И се заговорихме с нея. Та ми разказа тя как всъщност никак не било задължително това почерняне от дългите роби. Още по-малко задължително било покриването на лицата. Просто, удобно им било да арабските дами да го правят извън къщите си, така си спестявали неудобството от нагласяне и гримиране. Слагат черната роба отгоре, а под нея може и с пижамата да си тръгнат. Разбира се, богатите, под черната роба носели потресаващо скъпи дизайнерски рокли, но за простолюдието си било чисто удобство. Та ми обясни, че никак не било задължително  и забраждането. И никой не го бил изисквал от жените, а  го правели те от уважение към мъжете си, тяхна била волята да закрият лицата си и доброволно го правили. Е, рече моето европейско съзнание, като им е внушавано това от деца, няма как да постъпят по друг начин, но нейсе, слушах обясненията на местна. И най-вече, гледах поведението на местните. Заголиха те лицата и косите си в мига, в който седнаха на самолетните седалки. А когато отидели там, за където били тръгнали, ако е е извън арабския свят, и черните роби хвърляли, продължи разказа си моята събеседница. И обличали напълно съвременни европейски дрехи. И единственото, което ги отличавало от останалите било задължителното условие дрехите да са маркови и скъпи.

Това по повод на облеклото. Стига да не е съвсем разголена  и къса рокля, във всякакъв вид приемаха местните туристите. Така и нас ни посрещна с усмивки и поздрав „добре дошли“ една забулена бахрейнска дама от прозореца на автомобила, който шофираше. И в този миг падна заблуждението за подтистаността на арабската жена и хилядите й забрани, включващи  и тази да шофира.  Множество забрадени бахрейнски шофьорки срещнехме по улиците на Манама. Множество забрадени дами с дълги черни роби вървяха редом до мъжете си, хванати за ръка като всяка една световна любовна двойка.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език