Това видяхме, след като слязохме в онзи ден заедно с голяма част от пътуващите на кораба на пристанището в Манама, Бахрейн, множество местни жители, разхождащи се като всички други хора по света, само че облечени в дълги роби.
Не си бяхме платили екскурзия, започваха цените на всяка от тях от 60 евро, а стигаха до над 100 и нагоре. И при положение, че бяхме 4 човека, никак не можех да си представя да е възможно едно такси да ни вземе невероятната сума от 240 евро. Не си го представяха и останалите и решихме да слизаме, пък да търсим такси. И за да не се получи да се лутаме като вчера в Доха и да търсим ново такси при всяка спирка, решихме да се уговорим с някого да ни чака и да ни вози през целия ден. И се оказа, че именно такава услуга и предлагат местните.
Но първо трябваше да стигнем до тях. Акустира кораба на около 40 минути път с автомобил от центъра на града. За преодоляването им имаше предвидени минибусчета, които тръгваха на няколко минути от кораба. Същите се връщаха от града към кораба в същата времева честота. Автобус „хоп он хоп оф“ нямаше, така че този шатъл бе единствения ни вариант. Начислиха ни в корабните карти цената на превоза – 21 евро в двете посоки и се качихме на един от минибусите.
Тръгнахме към града по голяма и ненатоварена магистрала. И след около 15 минути свободно каране спряхме за първи път. И просидяхме спрени около 5 минути. Огледах се нетърпеливо да видя причината за това задръстване. Но не се оказа задръстване, а първият ни светофар. Просто около пет минути светеше зелено на автомобилите, движещи се по перпендикулярната на нас улица и ние чинно стояхме на място и чакахме реда си. светна зелено и продължихме и отново се движихме необезпокоявани около 10 минути до достигането на втория светофар. И там се повтори ситуацията с чакането и вече малко след него започна градът.
А преди да започне, го гледах отдалеч и се показа той като изцяло бял град, само бели сгради се извисяваха в далечината и се сливаха с напълно белия пясък около тях. И създаваха едно усещане за пълна белота.
Сетих се как го погледнах рано сутринта от висотата на горната палуба на кораба. И как с първия ми поглед го възприех като абсолютна равнина. Разстла се пред мен градът като бяла тепсия, с една идея по-висока от морското равнище. И никаква гънка, нито издутинка по нея. Спомних си за вида на карибските острови с техните извити гръбнаци, изпъленени с всякакви високи върхове. Помен нямаше тук не само от връх, ами и от скромно надигане на пясъка, например, във формата на дюна. Напълно равно и бяло бе полето пред погледа ми.
Продължиха да изглеждат бели сградите и след като ги приближихме. Високи, или ниски, в бяло и кремаво боядисваха фасадите на жилищните си сгради жителите на Манама, такива бяха и жилищните блокове. И тъкмо свикнах с повсеместната белота, наближихме центъра на града и се появиха разнооразните ветове на огромните небостъргачи. Не само с височината си се отличаваха те, различаваха ги от околната действителност и различните цветове на високите им тела. Всъщност, не бе така богато цветовото им разнообразие. Запазили бяха основния бял цвят, а редом с него бяха прибавили различни нюанси на синьото. И се извисяваха кулите с фасади от синьо-зелено, през светло синьо, до наситено синьо. И никак не бе лошо това, създаваха един строен комплекс от бяло-сини кули с причудлива архитектура.
Пазарене за такси.
Бял бе и центърът на стария град, така наречения Манама сук (Manama souq). Именно срещу големия пазар на Манама ни остави корабният шатъл, от тук следваше а го вземем, когато решим да се връщаме. Не успяхме да се почудим как да си намерим такси и се видяхме оградени от петима мъже с бели роби. На главите си носеха шалове на червени квадратчета, а черен кръгъл гайтан ги придържаше върху главата им. Краищата на шала бяха отметнати назад. По време на миналото ми посещение в Доха ме свари пясъчна буря в града и видях как само като задуха пясъкът в небето, мигом всички мъже посегнаха към шаловете си и привързаха с умели движения видящите им краища пред устите. Затова са се пребраждалия някога местните ,да се пазят от ситния бръснещ пясък.
В Манама времето бе спокойно и краищата шаловете на мъжките глави висяха също така спокойно. Не бяха спокойни самите мъже, тикаха ни разни брошури и ни обясняваха как ще ни заведат по всичките забележителности на града. Изброиха ги и като начало установих, че наистина това е всичко, което и аз бях открила като заслужаващо вниманието ни. Прибавих единствено Amwaj Island. Възразиха мъжете, че там имало само сгради и нямало какво да се види. Така предполагах и аз, представях си го нещо като изкуствения остров във формата на палма в Дубай, или Перления остров в Доха. И нямах против да разгледам красивите сгради и градинките отпред. Пък и само ще разгледаме, нямаше да губим време, така че ги убедих да ни включат и тази точка в обиколката. Съгласиха се те и станаха местата за обикаляне четири. И тъкмо вече съвсем бяхме доволни от избрания маршрут, стигнахме до цената. И тук доволството ни приключи. Поискаха ни мъжете в бяло 50 евро на час. 4 часа щяла да продължи обикалката, така че трябваше да им дадем 200 евро. Сетих се как си мислих, че не е възможно таксито да ни струва 240 евро, каквато бе цената на екскурзията от кораба, но ето че бяха намерили начин местните. А и нищо чудно да се бяха осведомили за цените на корабните екскурзии, все пак кораби спираха на пристанището достатъчно често. А те изсипваха на брега толкова много туристи, че в интерес на местните бе подобно осведомяване. Реагирахме остро и тръгна пазарлъкът. Започна както всеки пазарлък с въпрос от тяхна страна колко предлагаме ние. 100 долара отсякох категорично. Последва очакваемото: „О, мам, това е толкова малко, това не е възможно, километрите са много…времето е много…а забележителностите са много хубави, трябва да ги видите“. Предложиха те 150 евро в отговор, вдигнахме ние на нашето предложеине на 120 евро. Отново започна лекцията с невъзможното. Научени бяхме вече ние на пазар, понечихме да тръгнем нанякъде, сякаш се отказваме. И отново очакваемо, спряха ни мъжете и казаха :“Доре, за 120 евро ще ви закараме“. Три часа по-късо щяхме да признаем умението им да водят преговори, но в онзи момент се поздравихме за добрия пазарлак. Съгласиха се те на нашата цена, но свалиха времето на 3 часа. Обещахме ние да сме по-бързи по забележителностите, а те ни увериха, че всичко ще можем да си видим и за 3 часа. Загриза ме едно съмнение а като ще можем всичко да си видим за 3 часа, защо ни бяха предложили първоначално 4, но имаха отговор и за това нашите контрахенти. Просто другите туристи много се мотаели, пък сядали да пият кафе, пък пазарували и така се забавяли. А ние можем за три часа да видим всичките четири точки и след като ни върнат отново на същото място, да влезем в централния пазар на Манама и там да пием кафе и да пазаруваме до вечерта. И така погледнато, сделката си беше прекрасна. Съгласихме се и повикаха мъжете друг мъж, по-възрастен и облечен и той в бяла роба и шал на червени квадратчета на главата. Седнахме в автомобила му за да е ясно, повторихме пред него маршрута и цената, за която се бяхме спазарили. Да, рече той, всичко му било ясно. Погледна ме след това, аз седях на седалката до него, и рече:“Ти си моята сестра, аз няма да те излъжа“. Е, след като съм му сестра, тръгнахме по семейному по града с усмивки. Затичаха високите небостъргачи покрай нас и насочвах аз телефона си да снимам пред автомобилното стъкло. И така се увлякох в снимките, че не му дадох възможност да погледне за идващи автомобили на едно кръстовище. Прибрах веднага телефона и се извиних, а той спокойно по арабски провлачи:“Спокойно, моята сестра, нищо не е станало, нали си ми сестра“. Засмях се аз и рекох на останалите, че ние така по семейному, обида няма да държим, каквото и да съм направила, в семейството ще си остане. Така и стана и продължихме спокойно по пътя си.
А той представляваше изключително широк многолентов път. И се извисяваха от двете му страни огромни небостъргачи. Всъщност, толкова много бяха те и тук, и в останалите арабски градове, че дори не изглеждаха като нещо особено, а просто като сгради, част от поредния арабски град. същите придливи форми имаше всяка една от кулите-небостъргачи. Коя се врязваше в небето с остър връх, коя плавно като вълна се виеше по висините. Различното бе цветът. Пак беше син като на повечето небостъргачи, но в светлите му ньанси и бяха небостъргачите по-скоро светлосини.
