Стигнахме покрай огромните сгради на Манама до първата ни спирка, най-голямата джамия на града, Джамията Ал Фатех. Паркира дълго възрастният шофьор. И понечихме ние да слезем, пък той да си извършва маневрите, но не ни пусна, рече, че трябвадо да слезем, след като паркира. Приехме го това за любезно в онзи първи момент, а после разбрахме, че е част от губенето на време, което явно целеше.
Нейсе, паркира най-после и слязохме. като хуни се впуснахме по големия площад. Върху него бе построена джамията Ал Фатех.
Изчака ни Дани на входа, а ние трите се насочихме към дългата закачалка с черните роби. Той беше с тениска с къс ракъв, но беше мъж. Нас първо трябваше да ни пременят, пък след това можеше да пристъпим към събуване и влизане. И видяха леко затруднеине дамите, които ни помагаха с обличането. Трудничко ми намериха достатъчно дълга роба, че да ми покрие краката чак до пръстите. Намериха ми, облякох я аз, дадох им моя си шал, овързаха ми около главата и се наредихме трите кукли в черни роби и шалове готови за влизане. Не се събухме отвън на плочника, имаше си тази джамия специално помещение с шкафчета за обувки. Там си оставихме обувките, там си оставих и шапката и очилата и влязохме в преддверието на джамията. Попита ни забрадена цялата в черно дама от къде сме. Гордо изрекох „От България“ и ни посочи тя наредените като в киносалон столчета. Покани ни да седнем и да почакаме. Седнаха до нас японско семейство и те зачакаха. Дойде след малко възрастен арабин, представи ни се за наш екскурзовод и ни поведе заедно с японското семейсто във вътрешния салон на джамията.
Разказа ни как този салон побирал 5000 души, а в дните на големи празници, когато желаещите да се помолят били повече, още 2000 се разполагали в преддверието. Посочи ни огромният полюлей на тавана и с гордост ни обясни, че бил изработен в Австрия, а украсата му била с камъни Сваровски. Извика от удивление една от японските девойки. И неволно се обърнах аз към нея. Уникални бяха членовете на това семейство. Родителите бяха на средна възраст, а двете им дъщери изглеждаха като да са на възраст около пълнолетието. Висок и снажен бе бащата и стоеше с изправена осанка като древните бойци по историческите филми. Такова бе и лицето му, спокойно, но сериозно. Красива и спокойна бе и съпругата му. А по лицето й бе изписана една смиреност, съзнаваше, че е съпруга на мъжа си и това е нейната роля. Двете малки красавици пък бяха като напъпили пъпки, широко бяха отворени очите им и попиваха екзотиката на чуждия за тях свят. Усмихваха се непрекъснато и нетърпеливо обикаляха по килима.
И тъкмо в този миг ни увери водачът ни, че килимът, покриващ целия под на джамията бил изработен от чиста овча вълна. И наистина, не само беше мек, но и потъваха в него голите ми стъпала. А бил на ленти не случайно, именно върху тези ленти се разполагали молещите се по време на служба. Те маркирали мястото, на което да застанат хората от следващия ред. И не било правилно всеки да застава където си поиска. Първите по време трябвало да застанат на първата линия и едва след като се запълни тя, тогава можели да преминат към запълване на втория. И не можело да отстояват от съседите на произволно разстояние. Заставали достатъчно далеч да не си пречат при риуалните поклони, но достатъчно близо, че да гарантират място за всички желаещи.
И както ни говореше за килима, така ни отведе до нишата, оформена като врата в една от стените на джамията. Не бил той непременно в центъра, но непременно бил обърнат към Мекка, рожденото място на пророка Мохамед и най-свещеното място за всеки мюсулманин.
Разясни ни водачът ни етимологията на думата „Алах“. Да, „бог“ означава, както знаем, само че имаше една подробност. „Бог“ е думата „лах“, а приставката „Ал“ се ползва като нашият пълен член, та „Ал лах“ означава „Богът“. „Аслам“, пък се наричала молитвата и изначавала в буквален превод „врата към Бога“. Така ни обясни вчера екскурзоводът ни из джамията в Доха, само че той каза, че при молитвата „Бог отваря врата“.
Приключи с първата част от разказа си любезният ни домакин и ни поведе към подредени меки столове. Покани ни да седнам, седна и той на стол срещу нас, а от двете му страни имаше разположени по една стойка с изписани листове. И разясняваха те позициите при ислямската молитва.
Не пожелаха да изслушат открития урок японското семейство, поклониха се и тръгнаха. Ние, нали възпитани, поседнахме на столчетата. Само че доста ми застудя на крачетата, Дани пък се сети, че времето ни от 4 часа започва да минава, а и точно вчера бяме слушали напълно същата лекция на тема ислямска молитва. Тази поредица от събития доведе до общото решение да си тръгваме. Обяснихме ситуацията на лектора, благодарихме му искрено за усилията и поехме навън. Спрях се за малко преди входа. Имаше там подредени във формата на четириъгълник ниски дървени пейки. Попитах едно забрадено момиче за какво служат и ми обясни тя, че тук се подреждали хора, които искали да им се чете корана. Посочи ми намираща се до тях шкафче за книги, в него били подредени множество копия от същата тази свещена за мюсулманите книга. Благодарих й и отново поех към изхода. И отново се спрях, отново във формата на четириъгълник бяха подередни други дървени, но този пък стойки за поставяне на книги. До тях отново имаше шкафче с подредени в него копия от корана, били предназначени тези стойки за самостоятелно четене на свещената книга.
Подготвили се бяха хората от Арабския полуостров, и тук, и в Доха ни изнесоха безплатна беседа на тема колко по-добър е исляма. И така благо говореха вестителите, че като нищо да се сдобият с нови поддръжници. А в Бахрейн на изхода имаше и безплатна книжарница и предлагаше тя корана в превод на различни езици. Имаше и една интересна за мен кига, връзката на Иисус и Мохамед. Взех я, но не съм имала време да я прочета. Единствено знам от приятели мюсулмани, че в Корана почитат и Дева Мария като втората свещена жена, и Иисус като пророк.
