И за да е пълно повдигането, къдрави перуки потърсихме. Така и не ми отмря тази детска мечта къдрава коса да имам. И къде, ако не в Африка, можех да си закупя най-успешно къдрава перука?! Насочиха ни любезните хора. И цели два магазина намерихме. Само перуки вътре. И се оказа, че точно Африка никак не е подходяща за снабдяването с къдрави коси. Перуки най-различни. И всички прави като праз. Дори не съумяха да разберат поради що пък къдрава на нас ни е притрябвала. Я, какви са им хубави правите. Пък и нашите прави коси са си за завиждане. И така ни гледаха. Те нас. Ние тях. Пусто, защо все каквото си нямаш искаш?!
Покрай перуките разбрах най-сетне мистерията на африканските коси.
Бях чела някъде, че косата е изобретена от Природата не за някаква страшна украса, а за предпазване на мозъка и главата. Затова в топлите райони като Африка тя е тънка и въздушна като перушина, за да пази мозъка от прегряване. И колкото по-на север живее съответният човешки индивид, толкова по-мазна става косата му. И това поради нарастващата нужда да се пази мозъка не от прегряване, а от измръзване. А от мазнината косата натежава и става права. И затова, заключаваше авторът на статията, ако сте жител на северните райони, не може да имате къдрави коси.
По принцип, доводите бяха доста логични. Само дето не се обясняват с тях азиатските прави коси. Те на същата жега растат. Вярно, доста по-влажна. И може би в това е разковничето.
Но сега бяхме в Африка и слушахме за техните коси. Наистина като пух били те. И същински облак образували около главите им. Просто рядко вече има чернокож с необработена коса. Та, за илюстрация на истинските им коси, можем да си спомним Майкъл Джексън в най-ранния му период.
Обаче,( и винаги има обаче), тези перушинисти къдрави коси били и много остри. И, ама никак не се поддавали на поддръжка. Дори гребен било цяло предизвикателство да се вкара в тях. И заради това от много отдавна измислили тези малки плитчици, с които са познати те на нас. За да приберат непокорните коси и поне месец-два да не ги мислят. И постепенно започнали да ги оформят в красиви прически от подредени плитки. Само дето поредното „обаче“ заставаше със страшна сила.
Тези плитчици били дотам стегнати, че в първите дни след оформяне на поредната прическа, дамата-приносителка имала доста сериозни проблеми със съня и с понасянето им изобщо. А с течение на годините непрекъснатото опъване на косата давало своето отражение и на скалпа и дамата започвала постепенно да оплешивява. Затова с порастването на жената, пораствало и челото й. Косата просто опадвала. И затова вече в зряла възраст дамите носят перуки. И онези подредени прави прекрасни коси, които виждаме на черните жени от екраните, били именно перуки. И понеже им омръзнала тегобата с къдравата коса, всички носели прави перуки. И така. В Африка няма къдрави перуки.
Толкова бяха мили и забавни, че прекарахме доста време в магазина. Един от младите продавачи дори готовност да се ожени за мен изрази. Куфарът му бил стегнат. Само да кажа, щял да си вземе паспорта и тръгвал. Не исках да му убивам творческия ентусиазъм с разкази за обичаите по нашите земи не мъжа, а жената с куфара да идва в готовата къща.
Посмяхме се още малко с милите хора и си направихме групова снимка. Една едниствена продавачка си беше пуснала дълги къдрици. На мене на завист.
Отправихме се към хранителния магазин. Като не намерихме подходяща перука, поне екзотични плодове да си набавим.
А от към тях липса нямаше. Лисваха само горните части на количките за пазаруване. И предвидливо бяха заменени с червени кошници.
Иначе, магазинът си изглеждаше като всеки един такъв подобен по нашата Европа. И имаше нещо много ценно. Топъл щанд с готвена храна.
Справихме се с плодовете и навън излязохме. А там кипеше истинския пазар. Нелустросан и неподправен.
Продуктите се продаваха направо от каросерията на пикапа. В нея седеше и продавачът.
А мила една дама продаваше варена царевица. И в голям бидон я белеше. За повече търговски вид.
Приключихме с пазара и в нашата къща за гости се прибрахме. Любезната ни домакиня се оказа съпруга на виден бизнесмен. Спечелили поръчката за снабдяване на ботсванската авиокомпания със сушено телешко. Опаковано в пакетчета за дълго съхранение го предлагали на клиентите. Не можа да повярва, че и двете не желаем да опитаме, та ни остави все пак по едно пакетче. За всеки случай.
Разказа ни за прогресиращата икономика на Ботсвана след обявяване на независимостта. И въпреки това ЮАР била по-добра държава. Тя била и стремежът на младите ботсванци.
Заплатата във фабриката за месо била 74 долара на месец. Достатъчни били за нормален живот.
Не че не бяха истински евтини всички стоки и животът като цяло. Но странно увисна твърдението на таксиметровия шофьор, докарал ни до къщата, че изкарвал по 450 долара на месец. Затова не искал да работи в офис сградите, макар че имал висше образование. Не обичал да работи за другиго. А и нямало да изкарва такива пари.
Странно ми се стори все пак. Но пък може и нормално да си беше за току що започнала да се развива икономика.
И друго ни разказа. За леките звукови различия при думите.
„БОтсуана“ наричали държавата. „БАтсуана“ е народът й. Един човек от Ботсвана наричали „мотсуана“ . А „сисуана“ наричали езика си.
На сутринта тръгнахме из по-малко високите части на Габороне. Недостроеният център вече бяхме обходили.
А в останалата си част столицата беше доста приятно място за живеене. Същите ниски къщи с дворове, както в ЮАР. Имаха си огради. И нямаха телени огради с преминаващ ток. С престъпността тук всичко беше наред. Не че нямаха никаква, но си била в регулируеми граници. И не пречела на нормалния живот на хората.
Вчера бяхме влезли в съдебната палата заради мен. Днес беше ред на Вес. Нали преподавател в Университет, влязохме в училището за среща с нейните колеги. А училището, макар сътворено от няколко едноетажни сини бараки, се отличаваше с изключителна подредба и правила. Симпатичната охранителка не пожела да ни пусне. След като помолихме и обяснихме интереса си, се консултира с директорката. И едва след нейното разрешение ни въведе в дървените коридори.
Директорката се оказа строга дама. Каквато и трябва да бъде директора на училище. Не се оплака. Спомена, че не са им прекрасни условията, но се стараели. И всичко вървяло към добро.
От скоро образованието било достъпно за всички. И голяма част от децата в столицата вече посещавали училище. Университетите били скъпи. Но имало възможности за всякакви стипендии.
Поговориха си с Вес професионално. Отправи ни неизменния въпрос „Какво ще ни изпратите от България?“ Направихме си снимка и се разделихме с куп пожелания.
А на сутринта любезната ни домакиня ни откара до летището. И то малко и непретенциозно като самата Ботсвана. Но съществуващо и ново.
Пътьом забрахме дъщеричката от някъде, та успяхме да си спретнем обща снимка за изпроводяк.
С усмивки позираха двете. Такива бяха хората на Ботсвана. Създаваха усещане за доброта и спокойствие. Само дето никак не можеха да се забързат. Лежерно и плавно си караха живота. Прегърнали себе си, се носеха на крилете на времето.
Няма да забравя как пристигнахме на автогарата в Габороне в късната вечер. В автобуса се бяхме заговорили с млад ботсванец. Баща му пастор бил. И той щял да го вземе. Та да го изчакаме, и нас ще откара. Какво по-хубаво?!
Чакахме го на сладки приказки, прави в африканската нощ.
-А той кога ще дойде?
-Не знам, все ще дойде.
-Ама вие чухте ли се?
-Не, телефонът му е изключен. Но той знае, че днес пристигам.
Излишно е да казвам, че след още десет минути не го дочакахме. Хванахме такси.
Такива са ботсванци. Деца на природата. Усмихнати и щастливи.
Запазвайки добър спомен за тях в сърцата си, тръгнахме си пеша по плаца към самолета за другаде.
