След като бяхме тръгнали към ЮАР, редно беше да обиколим и съседите в Ботсвана. Нали именно там е едно от чудесата на света – делтата на река Окаванго. „Там, където Окаванго се „влива“ в пустинята и изчезва в нея.“
Само че променихме датите и съкратихме престоя, та за това земно чудо време не остана. И за следващ път го напланувахме.
А съкратеното ни време само за столицата Габороне щеше да стигне. Както се казва, минахме само да я видим.
Самолетният билет от Претория до Габороне леко скъпичък излизаше. И затова бързо го заменихме за автобусен. Хем да гледаме няколко часа през прозореца особеностите на африканската действителност.
Тя не се оказа така разнообразна. Все пак, 70% от територията на Ботсвана си е заета от пустинята Калахари.
Интересното дойде на границата. Доста граници съм минавала. Миналата Коледа минах дори граница с 20 долара в паспорта ( в Гватемала). Но и това преминаване си заслужаваше.
Дойде време да слезем от автобуса за пешеходно преминаване през граничния и паспортен контрол. Минахме ги лесно. Застанахме малко по-встрани да си изчакаме автобуса и с него да продължим по пътя си. поне така ни се беше случвало до сега по другите граници.
Не било така трябвало. Дойде служител и ни обясни, че сами трябва в Ботсвана да влезем. Е, няма проблем. Колко да е далеч.
А накъде? Огледахме се. Нищо като познатите пътища, или алеи в междуграничните територии не видяхме. Всъщност, асфалтирано нещо имаше. Но то беше по-скоро като плац. И след него на никъде не продължаваше ни път, ни пътека.
Споделихме наблюденията си с граничния служител като го запитахме отново „ А сега накъде“?, както се казва.
И той небрежно ни посочи с ръка нейде към една бяла ограда. Хубаво де, ограда. А ние накъде да ходим? И пак ни беше посочена оградата. При по-внимателно взиране забелязахме дупка в оградата. А след нея пясък. Отново ни път, ни алея.
Пореден въпросителен поглед и следващия се след него въпрос. И вече с досада поредното сочене на тази ограда и дупката в нея.
Явно, с повече въпроси не следваше да досаждаме, та стигнахме до дупката. Абе, като ученици бяхме минавали пред подобни дупки в оградата на двора на училището. Ама тук за държавна граница идеше реч. Една идея си беше по-сериозно от дребно ученическо провинение.
Засуетихме се двете с Вес пред тази дупка. То, вярно че друг вариант да преминем отвъд не виждахме, ама все пак сме в Африка. И да минаваме граница през дупка в оградата твърде екзотично ни звучеше. Пък и затворите им бяхме чували, че не са от най-комфортните.
Помаяхме се, помаяхме се ние. Изчакахме да премине един черен гражданин. Премина. Изчакахме още малко. Изстрели не чухме. И викове също. Погледнахме се за пореден път и промуших аз единия крак. Пробно. Спрях и се ослушах като гърмян заек. И като нищо не чух, предвижих и останалата част от тялото.
И, както се казва, усмихнах се на ботсванска територия. Е, такова преминаване на граница, при това напълно официално, не ми се беше случвало! Признавам, определено беше забавно! Може през дупка да беше, но с официалния паспорт в ръка.
Кратка е историята на африканските държави. Нали сме ги открили късно. Обикновено започва през най-късно 18 век. И започва горе-долу по един и същи начин. „ Страната била населявана от независими племена…“ След това идват европейците и им разказват играта. В общи линии, е това. Само вида на европейците се сменя.
В конкретния случай, „през 18 век територията на днешна Ботсвана е населявана от 8 независими племена бечуани. През 19 век страната е посетена от Дейвид Ливингстън и други европейски мисионери. От 1885 до 1966 Ботсвана е британски протекторат Бечуаналанд. На 30 септември 1966 е обявена за независима република Ботсвана“.
Самите африканци какво да кажат за историята си? Живот като на село. Всяко племе си имало някакви обичаи. И основно скромен живот. Извън египетскта цивилизация, в централна и южна Африка племената са си живеели като щастливи деца на природата. Като както си живеят повече от тях и до днес, впрочем.
Други са се померили по белите заселници и започнали да градят европейско – подобен начин на живот и също такива градове. И ние го приемаме за прогрес. Западните държави днес се чувстват виновни за неотдавнашното колонизиране на континента и се стараят да помагат в изграждането на този евро – подобен живот. А дали е добър той за африканците? Дали просто не трябваше да ги оставят? Тихо да се оттеглят и да ги оставят да си градят своя си живот?
Така или иначе, това вече е малко закъснял въпрос. Африка върви по пътя на бившите си колонизатори. А някои от тях само на думи са напуснали колониите. Няма да навлизам в политиката. Достатъчно е грозна тя.
Това, което видях беше, че вследствие на всички тези терзания, днес африканският народ смята, че белият човек му е длъжен. И че единствено трябва да живее, за да помага на Африка. И нещо повече. Те смятат, че едва ли не, всеки един бял човек поотделно има достатъчно количество пари, за да оправи цяла Африка. И се държат така. Изискващо.
Само в Ботсвана, от посетените от мен африкански държави, не усетих това изискване. Но тук и ситуацията беше друга. Явно някой вече беше дал това количества пари. Усещането ми беше, че някой е купил държавата и я строи наново. Не ми се занимаваше да чета кой и защо. И нямаше значение.
Аз видях Ботсвана като една строителна площадка. При това напълно буквално. В момента столицата просто се строеше. Цялата беше в пясък и строителни материали. На места вече бяха издигнати по някоя висока и лъскава сграда.
И ботсванци вече са приели евро стила на живот. Облекли са костюмите и са влезли в офисите на високите неафрикански сгради.
Само дето природното все още доминира, слава Богу. И за храна (основното гориво на существуването на човешкия организъм) не влизат в европодобни ресторанти с измислена храна в лъскавите им сгради, а излизат навън. На прашната улица, насред африканската жега ( която именно е привична за тях, а не сибирския студ от климатиците в офисите). А там други техни сънародници са опънали сергиите с тенджерите. С истинската храна. Готвените с много лук яхнии и всякакви зелении. Супи от природните дадености на контиента. И си се нареждат офис хората и си похапват вкусно – вкусно.
Поне в нещо е останала още истината. Докога и в какъв вид ще се запази?…. тъжен и сложен въпрос.
Засега благодарихме на възможността да хапнем топла и вкусна храна и се снабдихме с няколко кутии. Че и със снимки с готвачите.
Точно тук се сетих какво друго ме беше впечатлило в Ботсвана.
Не влизахме в провинцията на страната. И не знам нищо за останалите й жители. Но столичани нямаха онзи гладен и обвинително-изискващ поглед. Гладен, в смисъл не на липса на храна. В държавите, които посетих, такъв глад откъм храна нямаше. Нахранени бяха. Просто живееха по нашите стандарти бедно.
В Габороне и това го нямаше. Гледаха доволно. И със самочувствие. И не напразно. Неотдавна бяха получили своята независимост. Само през 1966 година. Миналата година бяха отбелязали цели 50 години независимост. Имаше още живи граждани, които помнеха. И все още я ценяха, не я бяха приели за даденост. И се стараеха. Да строят върната им държава. Разбира се, изсипаните чужди пари значително спомагаха това състояние.
И доста вече бяха постигнали. Сградите на две от съдилищата им посетихме. На Върховния и на търговския съд. Тук процесът на изграждане беше завършен. Сградата на Върховния съд беше голяма и лъскава. Каквато трябва да бъде, за да внушава доверие в съдебната система.
Влязохме, нямаше как. Исках да разгледам сградата отвътре. Че и да си поговоря с някой колега ми се зароди желание. Само дето, нали турист го раздавах, по къса рокличка се бях барнала. Вес изобщо по къси панталонки беше. Жега, Африка, какво да кажа. Пък и бяхме тръгнали на туристическа обиколка все пак.
И още охраната на входа ни спря. Не можело в това облекло да влезем. Това е Съд, не се допуска неофициално облекло. Боже, постигнали са го! Аз не мога да се преборя с плажното облекло, дънките и памуклийките в нашите европейски съдебни зали. Ежедневно се налага да обяснявам необходимостта от официално облекло, за жалост, дори на юристи. А в жълта гореща Африка ( както я е възпял Висоцки) го бяха постигнали. Само шапка можех да им сваля!
Толкова се впечатлих, че дадох словесен израз на възхищението си. Наложи се и да се представя, не се стърпях. И тук последва следващото ми изумление. Само при споменаването на длъжността ми, охранителят се превърна в едно голямо и черно Уважение. Нямаше нищо подобно на „ на каква се правиш? и Какво толкова, всеки е някакъв“. То е така, разбира се. Но тук, в далечна Африка бяха осъзнали, че уважението към институциите води до по-добър живот. Защото не може да презираш и да се отнасяш снизходително към нещото, от което чакаш охрана на правата си.
Извади ме от мислите ми охранителят. Въпреки облеклото ми, ме покани да разгледам палатата. Титлата ми беше по-важна от облеклото. Разбира се, излишно е да казвам колко хиляди пъти се извиних за същото.
И влязох. Какво да кажа. Нова сграда. Чисти коридори. Широки и удобни. За да не се тъпчат страните преди заседание.
Огромни и чисти съдебни зали. Строени за въздаване на правосъдие. Не пригаждани и преграждани от коридорното пространство, както при нас. Без да са предвидени съответните прозорци и проветрение.
Видно от снимките по коридорите, ботсванските съдии са приели облеклото за магистратите си от английските со колонизатори.
И не свършваха чудесата. До съдебните зали стая за свидетели бяха предвидили. Е, това вече ми беше прекалено. Моите стремежи и мечти видях осъществени в африканската държава. Как беше – от третия свят ли? Те, или ние?!
Колко съм си мечтала да имаме и ние такива стаи. Че да могат да седнат спокойно свидетелите. Че и чаша вода да им се даде. А не да се тъпчат, подложени на какви ли не влияния, заплахи и сговаряния сред тълпата в тясното простанство на така наречените „коридори“.
Тъжно ми стана. Радвах се за ботсванци. Тъжно ми стана за нас. Мина ми желанието да се видя с колега. Не че не исках. И не че нямаше да се радвам за него. Не исках да си причиня още мъка за нашия прогресивен свят.
Излязохме с Вес навън. А там усмихнати дами – служители на съда. Снимахме се с тях за резсейване от невеселите мисли.
Какво да се прави, на туризъм бяхме сега. Успях да ги прогоня в кратката ни разходка из околността.
И по-спокойно приех вида на търговския съд. Дори не се и опитах да вляза вътре. Достатъчно ми беше за днес.
И явно имаха работа колегите. „От както Ботсвана получава независимостта си от Великобритания пред 1966 г., започва нейното забележително развитие. За периода 1966 – 1999 г. средният икономически растеж е 9%, което я прави страната с най-продължителен висок растеж на икономиката в света изобщо“.
