До Йоханесбург стигнахме по силата на много случайности.
Не бяхме го планирали. Нали четяхме навсякъде, че е много опасно. Дори местните го избягвали. А туристическите агенции разхождали туристите си в бронирани автобуси и горките туристи снимали само през стъклата.
Както често, пресилените страшки се оказаха напълно пресилени страшки. И безкрайно съм благодарна на този ред случайности! Йоханесбург се оказа един от много добрите етапи на африканското ни пътешествие.
Дните, прекарани в него, бяхме оставили за посещение в Зимбабве.
И тук започна онази поредица. Онлайн визата за Зимбабве, за която кандидатствах, пристигна. Само дето в бързината не прочетох, че всъщност не ми е издадена такава. И може би можеше да се направи нещо по въпроса на място. Само че в момента, в който кацнахме на африканска земя, по тамошните медии започнаха да вървят новини за напрежение в Зимбабве. И два дни преди да трябва да отлетим натам, вече съобщаваха за преврат, за сменен насилствено президент и очакване от граждански размирици. При това течаха от където се обърнеш. Навсякъде, където имаше телевизор, или билборд, се съобщаваше за очакваната страшност. За тези страшни новини беше чула и мама Мария, майката на Вес. Не ни притисна жената, но въпросите й бяха пълни с толкова много страх и майчина загриженост, че взехме и ние да даваме превес на здравия разум.
Междувременно от Претория бяхме отпътували за Ботсвана. А оттам имахме полет до Зимбабве. Той пък беше с междинно кацане в Йоханесбург. Мистерията на евтините билети с много прекачвания и преминаване през различни държави.
И се подредихме в уречения ден на летището в Габороне, Ботсвана. Там излезе наяве недоразумението с моята виза. На всичкото отгоре, служителят на летищния контрол ни заяви, че е доста рисковано в момента да се пътува към Зимбабве и не пожела да обсъдим варианти за плащане на виза на място.
И се наложи да се примирим с волята на Съдбата. Успяхме да го склоним поне да ни пусне да отлетим за Йоханесбург. Да използваме част от платените билети.
И така е оказахме добре дошли в Йоханесбург. На летището в Габороне бях успяла да резервирам нощувка. И с пълни със страх сърца от прочетеното за този „страшен“ град, с такси акустирахме в хотела. И не посмяхме да мръднем до Изгрева.
А след като Слънчо огря, градът се показа пред нас доста приветлив и примамлив. Попитахме домакините ни наистина ли е така брутално опасно.
Не, казаха те, можем да се разходим. Да избягваме гетата ни посъветваха. И да се приберем след Залез. Е, това си го знаехме.
Какво пък, обувки, раници и вода, и тръгнахме по града.
А той се оказа истински приказен. И значително по-добре изглеждащ от Претория. Големи и чисти сгради. И доста чисто изобщо. Поне в централните му райони.
Разхождайки се, стигнахме до нещо като старо укрепление. Така и не можахме да разберем какво е то. Но беше красиво.

А на най-високото място имаше прекрасно кафене. И над чаша капучино най-после успяхме да се вържем към интернет. Много беше слаба връзката навсякъде, където бяхме до сега. А освен че имаше за довършване работа Вес, имаше да свършим и нещо друго. Последният ни полет преди дома, от Замбия до Кейптаун, го беше купила тя. И в деня, в който беше тръгнала към Африка, беше получила мейл от авиокомпанията, че има някакъв проблем. И оттогава всеки ден правеше опити да се свърже с тях. Което с американското обслужване „изчакайте на линия.. и вашият разговор е важен за нас“ и лошия африкански интернет, се беше превърнало в гоненица на Михаля. Поне през ден получаваше по някой мейл. И за да ни поддържат интреса, информацията в тези съобщения винаги се променяше. Ту полетът беше отменен, ту беше променен. И все не ставаше ясно какво всъщност става.
Въпреки добрия интернет в нашето кафене, пак не успяхме да изясним мистерията с променливия полет. Сега пък часовата разлика се беше включила и не успяхме да уцелим американското работно време.
Да се притесняваме и дразним нямаше смисъл. Затова се отдадохме на наслаждение на гледките към Йоханесбург. А те бяха истински приятни.
И къде, ако не на това високо място, е време за кратко въведение в историята.
Първоначално района около днешния град Йоханесбург бил населен с бушмени. До 13 век негроидни народи, говорещи на езика банту се заселили от Централна Африка в южна и нападали местните бушмени. Към средата на 18 век в района трайно се установила общността Сото-Тсвана.
А съвременният град бил основан през 1886. И в околностите му са произведени 40% от златото в света. Сериозно постижение!
Въпросът с престъпността се появил на сцената след ликвидирането на апартейда в ЮАР в началото на 90-те години на 20 век. Тогава миграцията на селско население към града я превърнала в проблем номер едно за Йоханесбург.
Нищо чудно, че навсякъде и тук виждахме онези страховити жици с преминаващ ток по оградите.
Интересен повод за размисъл. Струва ли си цената загубената свобода? И каква цена, всъщност, е приемлива?
И поредната констатация на колко прекрасно място живеем ние самите!
А бедният квартал ни свари малко преди Залез. И с падане на тъмното се сетихме, че няма да е лошо и малко червено винце да си осигурим. Така и така в хотела щяхме да прекараме часовете до Изгрева.
И влязохме в местния магазин за алкохол. И още щом влязохме усетихме, че идеята едва ли беше от най-добрите. Толкова дебели решетки имаше навсякъде!

Явно престъпността не се шегуваше. А ние като разглезени две госпожички чак тогава осъзнахме белия цвят на кожите си и че, ама никак не ни е мястото не само в магазина, а и в квартала изобщо. Но, бяхме влезли. И излязохме невредими. Никой по никакъв начин не ни притесни. Само страха си отнесохме. И бутилка вино.
За всеки случай, повече подобна лудост не извършихме.
А преди полета чинно си преляхме остатъка от виното в пластмасови бутилки. Тях пък опаковахме в куфарите със спокойствието на осигурилите чашката вино за няколко вечери напред,
Заснехме и видео на това свещенодействие за мама Мария. Нали, милата, съпреживяваше с нас всяка наша африканска стъпка. Грижовната й душа никак не можеше да рабере поради що сега по тез чужди земи миткаме, ами не седнем на топло до нея и прекрасните й гозби.
А пътьом до полезна табела стигнахме. Не че нещо, ама ако има нещо, предлагат хората. За уголемяване става въпрос. И телефон оставили.

Разбира се, благодарна съм, че нищо лошо не ни се случи. Но толкова никой не ни притесни, че чак започнах да се съмнявам дали изобщо беше страшно, както го описват. В интерес на истината, през цялото време ходехме с насадения страх в душите. Но, изключая двата опита за кражба в Кейптаун и последния ден в Лусака, цялото ни пътуване мина изключително спокойно.
Е, да. Другаде такива притеснения не ми се бяха случвали. Ама и чак много страшно изобщо не беше.

