Дойде време за следващата черешка на африканското ни пътешествие. Водопадите Виктория. На река Замбези, на границата между Замбия и Зимбабве.
„Няма открити записки за откриването на водопада нито по времето на арабските търговци през Х век, нито по времето на португалските изследователи шест века по-късно. Поради тази причина водопадът е смятан за „открит“ от шотландския мисионер Дейвид Ливингстън който, търсейки търговски път към източноафриканския бряг, видял водопада на 16 ноември 1855 г. и го нарекъл Виктория в чест на английската кралица“.
А близкото градче в Замбия пък взело неговото име.
Водопадът си има и местно име. Mosi-oa-Tunya (на един от местните езици означава гърмящ дим). А е кръстен така, веротно заради облака мъгла над водопада, който се вижда на десетки километри. И как да не го кръстят така?! Река Замбези си протича с африканско спокойствие, разлята около безброй острови. И неочаквано се хвърля в тясна дълга пропаст, образувайки този гърмящ дим. И пак продължава тиха, спокойна и пълноводна по пътя си на изток през Централноафриканското плато към Индийския океан.
Според някои изчисления, Виктория е най-големият водопад в света. Широк е 1,7 kм и е висок между 90 и 107 м. Над два пъти е по-широк и също толкова по-дълбок от Ниагарския водопад. Облаците от водна пяна се издигат понякога до 400 м.
И кацнахме ние бодро в р. Ливингстън. На 16 км от водопадите от замбийска страна.
И добре че така започнахме срещата си с тази държава. Да бяхме започнали от столицата, там и щяхме да приключим. Но за това по-късно. А сега бяхме в едно доста приятно градче. Мръсно и мизерно, но туристическото присъствие си личеше отвсякъде. И беше и по-уредено, и значително по-чисто от останалата част на страната. Но към онзи момент все още не го знаехме. Нали още нямахме база за сравнение. И друго щяхме да осъзнаем по-късно. Ливигстън беше и значително по-спокойно от останалата част на страната. И нещо много важно. Хората не гледаха лошо. Бяха си просто много мързеливи и безхаберни. Но не се стараеха да плашат, или тормозят туристите. Просто оставяха животът мързеливо да се промуши през тях. Стига да не искахме нещо от тях, и те нямаха претенции към нас.
Настанихме се набързо в къщата ни за гости и веднага започнахме да досаждаме на домакините ни с въпроса как да стигнем до водопадите. А че им досаждаме, ни показаха доста категорично. Просто ни заявиха да ходим на центъра и да се спасяваме. И си се прибраха. Това е замбийската безхаберност. Не оставя дори възможност за комуникация. Че тя, комуникацията измаря. То усилия се изискват. Защо това време да не си помързелуват.
Е, наш си беше зорът да стигнем до водопадите. А и двете с Вес бяхме възпитани, че никой за нищо не ни е длъжен. Така че, без да губим време, тръгнахме към центъра да се спасяваме.
И там лесно си намерихме такси. Такси условно казано. Но под тези условности се оказа, че се извършат тук таксиметровите услуги. Просто чернокож с автомобил. Разбрахме се за цена. В общи линии, приемлива.
А по пътя ни разказа за житието си. Изкарвал с такси-то 60 долара на месец. 20 долара от тях давал на шефа си. С останалите живеел. В общи линии, прилично. Стандартът в Замбия беше доста нисък.
И две деца имал. Живеел някога с дама. Първото направил докато бил пиян. Второто по глупост. И сега майката на децата му живее при майка си. А той ги вижда понякога. В общи линии, както кават руснаците, няма да учудиш никого. Подобни истории се разказват по целия свят.
Откара ни пишман – таткото до входа към парка и обеща да дойде да ни вземе след няколко часа.
А до входа следваше мост. И тръгнахме по него. Не беше дълъг. Но на нас ни отне дълго време. Толкова много екзотика имаше върху него. То река под него, то хора с бохчи на главата и бебета на гърба върху него. И в онези шарени, прекрасни африкански одежди. Че и маймуняци отстрани. Не спирахме да снимаме и да гледаме.
И най-сетне, и до парка стигнахме. Платихме цената за вход и към водопадите се устремихме.
Виктория и площта около водопада е включена в два национални парка – „Гърмящият дим“ в Замбия и „Виктория фолс“ (Victoria Falls) в Зимбабве.
Та, ние бяхме в парка „Гърмящия дим“.
Оказа се, че не сме дошли в най-правилното време. Водният сезон щеше да започне мало по-късно. И тогава щяха да се напълнят с вода всички стени на водопада. Но така и така бяхме сменили датите, снимахме каквото имаше.
