Всъщност, водопадите са доста по-бедни от замбийска страна. И доста по-красиви от страна на Зимбабве.
И тъй като бързичко се справихме с едната страна, отправихме се към граничния пункт. Не беше малък напливът на туристи, та специален граничен пункт бяха спретнали властите на двете държави.
А там случихме доста голяма туристическа група. И те да преминат бяха решили. И много хора, на фона на африканския мързел и безхабери, се оказаха съвсем не добра комбинаия. Колко да бяха много хората. Не повече от 30, заедно с нас. Сигурно два часа им обработваха великите документи.
Въпреки че като си спомня как миналата година в Гвателама същите два часа ни отне 10 души да сменим по няколко долара, вече не правя големи заключения.
Така или иначе, мина някак това време. И дойде нашият ред пред гишета. Нали се бях оказала без виза за Зимбабве, попитах дали няма възможност тук да я платя. Така или иначе, само до водопадите щяхме да ходим. И тук се започнаха онези неприятни пазарлъци. Имало. Чудесно! 45 долара струва. Е, добре! Пътните до тук ми бяха значително повече. Късно беше да съжалявам за цена.
Явно бързо изразеното съгласие изигра своята роля. И мизерията започна. Двата ни паспорта чинно бяха предадени на служителя зад гишето. Той пък ги беше отнесъл нанякъде за обработка. И си стояхме ние самотно стърчащи без паспорти. Нищо, за сега в реда на нещата беше всичко. Къде да платя? Запитах невинно аз. Нали вече имах цена от 45 долара.
Прогледна ме мазно един от униформените зад гишето и ми каза :“ А колко сте готова да платите?“
-Как колко? – нали 45 долара.
Абе то, толкова. Ама тази виза не била много нещо официална. И поради не знам си вече какво, трябвало още да платя. Ама аз колкото преценя.
Особено самочувствие никога не съм имала. Ама чак да ми се делегират права да определям държавните такси за виза на Зимбабве, не съм и очаквала.
Спокойно, досетих се, че рушвет ми искат. И други са го правили. Само дето професионалното ми образование ме беше снабдило със знанието, че даването на подкуп е също така наказуемо, както и приемането. А в африканската държава да се вкарвам в подобни филми напълно не изгарях от желание. Освен това стана ясно, че и разписка нямало да ми издадат за сумата, която по мое усмотрение, такова. Та, нищо чудно на десет метра от границата да ме спре следващия униформен и там да поиска ново „каквото преценя“. И така докога и колко време ще бъда свободна.
Поисках си паспорта. Е, и това не било лесно. Ама, мам, добре, 100 долара дайте.
Накратко, следващите няколко минути не бяха от най-красивите в пътешествието. Слава Богу, след много реплики и дуплики получихме паспортите си.
Въпреки че Вес имаше виза, точно в този момент и тя не поиска да премине отвъд. Имахме нужда малко да се отмие току що залялата ни помия.
Прибрахме се в градчето. То вече и на стъмване беше тръгнало. И бяха излезли животните. Засега онези на четири крака.
А за да не дочакаме онези на двата крака, се установихме в хостела.
И тази точно нощ установихме една традиция по време на престоя ни в Замбия. Нали онзи последен полет от Лусака, столицата на Замбия до Кейптаун ( оттам беше полетът ни обратно за родината) всеки ден ту го отменяха, ту го променяха, в оставащите няколко дни трябваше да изясним ще летим ли и накъде. А и не преставаше да тежи със страшна сила въпросът – какво ще правим в Намибия ( през където трябваше да летим според променения полет), без да имаме визи за влизане в нея.
И се започна всяка вечер. Късно през нощта, в работното време на американската агенция, от която беше закупен, се опитвахме да се свържем с тях. Какво изискваше това при изключително слабия интернет в Замбия? Първо и много важно условие беше да намерим точка около нас, в която имаше поне една чертичка на обхвата. Второ, тази точка се окупираше за дълго. Дълго отнемаше всяка вечер прослушването на „останете на линия… и… вашето обаждане е важно за нас“. Трето, но не по важност условие беше да се поддържа тази една чертичка през цялото дълго време на съобщението. За целта Вес заставаше на някой парапет в поза „Антена“ и с тяло и дух се опитваше да се свърже със сателитите в небето. Поради късния час, аз гравитирах наоколо в стремежа си да не я оставям сама в това начинание. И като всяка традиция, и тази трябваше да се полее. И я поливахме всяка вечер с по чаша вино. А към края на поредното събитие и до запяване на „Катерино моме“ и „моме Калино“ се стигаше.
В общи линии, до особен резултат тази традиция не доведе, въпреки чинното й спазване всяка една вечер. Но си осигурихме едни от най-веселите вечери за цялото ни пътуване. Не напразно е магична българската народна песен. Не ни позволи да изпаднем в отчаяние, въпреки пълната неизвестност пред нас. Пък и доста африканци научиха за нея.
И след поредната весела нощ настана новото утро.
Вес се отправи да снима водопадите Виктория от страна на Зимбабве.
А аз се отправих на разходка из градчето.
И както често се случва, когато две души вибрират в една честота, тъкмо ми стана вече много скучно, погледнах и тя слизаше от таксито. Бяхме пропуснали да се разберем как да се срещнем. И ето че нуждата от подобна уговорка отпадна. Вече бяхме заедно. И заедно продължихме обхода на малкото градче.
А то си беше доста приятно и по африкански китно.
Успяхме да си организираме и билети за автобуса на следващия ден до Лусака. И нещо интересно успяхме да разберем. Поради старата африканска причина, че нощно време излизали животните на двата крака, след 9 часа вечерта автобусите нямали право да пътуват. Затова спират, за да могат пътниците им да пренощуват и на сутринта продължават.
Купихме си билет за дневния автобус и се прибрахме в къщата за гости.
И след поредната нощна традиция, изпълнена в поза „Антена“, се отправихме на сутринта към автогарата, готови за път.
Натовариха ни багажа в багажното отделение на автобуса. И още при вида му осъзнахме, че опаковане на багажа никак нямаше да бъде излишно в този случай. Ама много беше мръсно то.
А и леко се бяхме поизнервели. Тръгващият ни по разписание в 11. 45 автобус тръгна в 12.30. И точно след 2 минути спря. След още няколко минути продължи отново. Пак спря и пак продължи.
И най-после бяхме на път. Шофьорът пусна музика, ние се отпуснахме на седалките. И на фона на африканската музика и африканските гледки зад прозореца, полусчупеният автобус вече не ни изглеждаше толкова зле.
Докато пътувахме с автобус в Ботсвана, гледахме през прозореца единствено пустош. И много малко градове нарушаваха понякога тази пустош.
В Замбия беше значително повече населено. Много за кратко пътувахме „в нищото“.
Навсякъде имаше села. И на всяко село автобусът спираше. И биваше обграждан от посрещачи с панери плодове и разхладитени напитки на главите си.
Като на всяко място, на което има струпване от хора, на всяка автогара това струпване беше използвано и за опъване на множество сергии с какво ли не по тях.
А по залез минахме и явно спортно събитие, та зяпачите бяха накацали като прелетни птички по покривите на съседните сгради.
