С пристигането ни в Лусака Африка обърна лошото си лице към нас. Досега бяхме срещали усмихнати чернокожи. Доста мързеливи и нехайни, но нежелаещи да ни навредят.
Столичани бяха други. Лоши бяха. Лоши и начумерени.
Автобусът ни пристигна на автогарата в Лусака вече по тъмно. И още със слизането ни бяхме обградени от цяла тълпа черни мъже. Това ми се беше случвало и друг път. В по-бедните държави така местните си предлагат услугите като срещу носене на багажа, или откарване до нужното място, се стараят да изкарат някакви пари.
Такава агресия, обаче, не бях срещала никъде. И друго не ми се беше случвало другаде. Никъде никъде не бяха си позволили да ме пипат. Идваха, досаждаха и в крайна сметка се разотиваха.
Тук подобно разотиване не се предвиждаше. Полузаспали се оказахме сред тълпа нападателни черни мъже, които ни дърпаха и крещяха, че искат да ни носят чантите, че искат пари и ние трябва да им ги дадем, защото те са бедни, а ние сме богати. Когато започнахме да дърпаме багажа си наобратно и да обясняваме, че нямаме нужда от техните услуги, започнаха да крещят срещу нас „апартейд“. И тълпата ставаше все по-голяма и все по – плътна. Отскубвайки се от постоянните нови ръце, опитвахме да продължим напред. Не че знаехме къде отиваме. А мъжете продължаваха да ни дърпат и да крещят претенциите си за пари. Част от тях размятаха ключове под носовете ни. Което означавало, че имат кола и могат да ни откарат.
Честно казано, не бяхме подготвени за подобна агресия. Все пак, бяхме изкарали вече почти две седмици в Африка и подобно отношение не бяхме срещали. Даже и не помня как точно решихме да се доверим на някакъв с ключове. И някак стигнахме до комплекса ни с къщи за гости.
Само помня, че някакво време в къщата просто седяхме и гледахме в празното пространство. Имахме нужда да се отърсим от осъзваването на току -що случилото се.
Стреснати от среднощното ни преживяване, на сутринта удължавахме и удължавахме времето на сутрешното ни кафе. Никак не бяхме готови да се впуснем отново в същата африканска действителност. В крайна сметка решихме, че за това сме дошли и се престрашихме да излезем на разходка.
Още при излизане от къщата ни за гости се потресох при вида на столицата. Нямаше дори асфалтирани пътища. Наскоро преминалите дъждове бяха превърнали част от пясъчните пътища в кални такива. Че беше мръсно, беше мръсно. Но не само от човешки отпадъци. Някак общо и по-широко беше мръсно. Навсякъде.
Почти веднага след като излязохме от къщата, започнаха да ни обграждат разни черни с предложение да ни придружат срещу някакво заплащане. Носейки лошия спомен от снощи, отбягвахме всякакви такива навлеци. Още повече, за щастие днес поне я нямаше онази страшна и ужасна тълпа. По-късно щяхме да осъзнаем, че именно това е начинът за свободно предвижване в неприятните райони на Африка.
Същото видях и в Папуа и Нова Гвинея, а и на Соломоновите острови. Важно е белият човек да бъде придружаван от местен. Това струва около 20 долара. А придружителят осигурява спокойното преминаване на туриста. Е, и досажда с присъствието си, но явно така трябва.
В Африка и други бедни държави, населени с чернокожи, тези чернокожи смятат, че белият човек им е длъжен. И виждайки, че този бял човек вече е платил на някакъв техен човек, вече ги прави по-спокойни. Тоест, белият човек се е отчел пред тях. И по този начин те го оставят да се движи, в общи линии, необезпокоявано. Другото полезно на местния придружител е, че той може да посочи къде не бива да се минава и да предотврати доста неприятни срещи.
Това си отбелязах за бъдещите приключения. А към онзи момент така или иначе, не взехме такъв придружител и тръгнахме сами по улиците на Лусака.
А мръсотията и мизерията продължаваха. Въпреки че пътищата вече се показаха асфалтирани.
И насред страшната мизерия, отвсякъде срещахме само враждебни погледи.
Някакъв човек дойде да ни се кара, че снимаме. Каза ни, че нямаме право да снимаме, защото тук е мръсно. Обяснихме му с усмивка, че ние не критикуваме. Просто сме туристи и ни е интересно какво виждаме. Започна да пищи срещу нас, че той е служител на правителството и че след като няма да помогнем, не можем да снимаме мръсотията. Помолих го да се легитимира. Естествено, не го направи. Получих само крещене в отговор.
След тази случка решихме да се движим доста бързо, без да осъществяваме очен контакт с минувачите. Именно това бях чела като нужно поведение в подобни заплашителни ситуации. Осъществяването на очен контакт води до надежда у събеседника, че е възможен диалог, респективно, че е възможно той да постигне желаното. Отбягването на такъв котакт покрива преминаващият с анонимността на неизвестното. И значително увеличава шансовете му да премине все пак необезпокояван.
Методът на премнаване без очен контакт действаше доста успешно до момента, в който стъпихме на онази улица, която няма да забравя никога в живота си. Дори не разбрах каква е и защо сме на нея. Беше на пътя ни. А на нея имаше толкова много чернокожи мъже! В момента, в който стъпихме и се повтори снощната случка. Отново цяла тълпа черни мъже ни наобиколиха и започнаха да искат пари, да крещят срещу нас „Апартейд“ и да ни дърпат.
Хванахме се двете с Веси като си повтаряхме, че трябва да вървим бързо и без да ги гледаме, се отскубвахме от всеки следващ и продължавахме. Няма да забравя как й повтарях „Само да стигнем до края на улицата, само до края на улицата да стигнем“. И сега и малко по-късно тогава си дадох сметка, че сме бързали към нещо точно толкова непознато, колкото беше това, от което бягахме. Какво знаехме ние за края на улицата? Какво ни чакаше там? И защо смятахме, че е по-добро?
Изобщо, този ден не беше от най-добрите в живота ни. Единствено мога само да бъда благодарна, че оцеляхме и че в крайна сметка нищо лошо не ни се случи. А остана в душите ни с огромния изпитан страх.
Осъзнах и друго. Навсякъде има лоши хора. Навсякъде има престъпници дори. Тук лошите бяха различни. И в дома ни, и другаде може да ни случи посегателство. Само че там пред евентуалния насилник ще са изправени две доста сериозни спирачки. На първо място Законът. Да, ако е решил, така или иначе ще си извърши своето зло дело. Но голяма част се възпират от страха да не бъдат съдени и задържани.
И другата много важна спирачка. Съзнанието. Съзнанието, че това е лошо и не бива да се прави. Отново, ако е решил, или е с бъгнато съзнание, пак ще го направи. Но за голяма част от хората това си е сериозна спирака.
Тук ги нямаше и двете. Какъв закон? Щяха да ни закопаят насред улицата и никой нямаше и да разбере. Да не говорим, че в техните очи ние бяхме виновните бели.
По-страшното беше, че не виждахме да имат съзнание, че правят нещо лошо. В очите им нямаше съзнание изобщо. В очите им липсваше разум. Сякаш еволюцията не беше ги достигнала все още. Действаха по законите на джунглата. Имаш право да убиеш, за да задоволиш някаква своя потребност. Дори не искаха да работят срещу пари. Просто искаха пари. Защото ги искат.
Лоши са. И мързеливи. Дори тези извън Лусака, които не бяха така агресивни, не искаха да се потрудят срещу възнаграждение. Подвикваха ни отдалеч, питаха ни какво търсим и се задоволяваха просто на ни посочат посоката. Само да ни посочат. И срещу това искаха пари. Искаха пари, а ги мързеше да си мръднат телата и да помогнат. Но пари искаха.
За другите африканци не мисля така. Но замбийците са мързеливи и за това са бедни. Такава мизерия не бях виждала. Именно мизерия, а не бедност. В Камбоджа хората бяха бедни, но не бяха мизерни. Там бяха одухотворени и красиви. Усмихваха се и насред цялата им потресаваща беднотия се виждаше добрината по лицата им. А бяха значително по-бедни от замбийци. Змабийци не бяха толкова бедни, колкото мизерни. Сякаш наистина не са еволюирали.
Няма да забравя срещата ни с една замбийка. Минахме покрай някаква голяма сграда с огромен двор отпред. И още по-голяма и страшна ограда. А до подвижната метална порта на оградата имаше малка будка с по-малка врата. И в будката седеше тази чернокожа. И ядеше банан. Приехме я за охрана, или поне за някого, когото можем да попитаме каква е сградата и дали можем да влезем. Попитахме я. А тя ни загледа с типичния за Замбия празен поглед. Сякаш нямаше разум в него. И ни гледа така втренчено поне минута и половина. Помня, че казах „Вес, не мисля, че имаме контакт“. И не защото не разбираше английски. На английски говореха всички. Просто разумът й не възприемаше.
След дългото взиране, стана. Бавно, много бавно се насочи към голямата порта. Не излезе през малката и отключена. Хем, по-близо беше. Отиде до голямата. Около две минути се бори с железния лост и заключалката. Най-накрая я отвори. След толкова усилия почти бяхме сигурни, че ще влезем.
Не, излезе от портата. Застана срещу нас и, продължавайки да яде банана си на няколко сантиметра от лицата ни, продължаваше да ни гледа. При това си местеше главата, дъвчейки и ни изучаваше. Да ме прощават, но подобно усещане съм имала докато гледам маймунки в зоологическата градина. И те така местеха главите си и ме изучаваха. Без разум в тези очи.
След още няколко минути бавно, ама мого бавно, дъвчейки банана с отворена уста рече „Не може да влезете“.
Сега пък ние стояхме безмълвно и гледахме. Върна се нашата дама с банан в ръка и започна дълго и напоително да затваря същата тази желязна врата.
Както каза Вес, нещо им е сбъркано на тези хора. Само бананите са им наред. Точно усещане за липса на еволюция ни създадоха.
Добре, бедни са. Първо, аз не съм виновна за това. Моят народ роби не е имал. Ние самите сме били роби. При това не сто, а петстотин години. И в крайна сметка, вече не са. Ами, да спрат да мрънкат и да се запрятат за работа. Белита са им вредили около два века. Всичкото време преди това те са си били зле и без тях. И може да са им вредили белите, но са им оставили и построени държави. Ами, да си живеят в тях. Не може хем мързелът да е въздигнат в култ, хем да са добре. Белите, които са добре, се сгърчват от работа, за да са добре. Няма да забравя разговора ни с таксиметровия шофьор още в ЮАР.
-Ама вие , белите сте много добре.
Вес започна да му обяснява колко много се трудим и двете, за да изкараме пари и да пътуваме. Колко много сме учили преди това. Как сме работили, докато сме учили. И че за да пътуваме, се лишаваме от какви ли не удоволствия.
Изобщо не ни и слушаше. Щом сме бели, значи сме добре. И сме им длъжни.
И, в крайна сметка, не ме интересува колко са зле. Нямат причина да гледат толкова лошо хора, които не са им направили Нищо.
Наистина, замбийските столичани не ни направиха нищо лошо, но ни осигуриха огромен страх. Вървяха срещу нас на групи по трима-четирима мъже и отдалеч ни гледаха лошо в очите. Настъпваха към нас и в последния момент се отдръпваха.
Благодарни бяхме, че в крайна сметка излязохме на някаква по-централна улица.
Поехме си дъх. Поснимахме малко.
И при вида на големия МОЛ влязохме в него, решени да прекараме тук времето до полета. Наситихме се на лошотията им и на страха си.
И в ЮАР, и в Ботсвана бяха бедни, но толкова лоши не бяха. Напротив, усмихваха се и ни помагаха. И бяха красиви хора. А лошотията на замбийци дори ги беше направила грозни. Както и друг път съм писала, красотата идва от одухотвореността на човек. А тук разум нямаха, камо ли одухотвореност. Каква ти красота? Гледа като теле няколко минути и не можеш да разбереш чул ли те е, разбрал ли те е, дали имаме контакт изобщо. И само да си позволим да направим физиономия на досада, или да не им изпълним изикванията за даване на пари, веднага започваха да нападат с техния „апартейд“.
Сега разбрах кои животни излизат всяка вечер, според разказите на местните. Само че тук изобщо не се прибираха. Властваха над териториите си денонощно.
Докато вървяхме към МОЛ-а няколко невинни капки дъжд ни поздравиха. Не знам какво ни накара да побързаме към входа. И добре че го направихме. Без особено предупреждение, за няколко секунди малките капки дъжд доведоха големите и изведнъж небето се изля.
Седяхме на сушинка и гледахме дъжда навън. Не съм и предполагала, че може да има такова количество вода.
А по паркинга препускаха зарязаните колички за пазаруване. Гонени от вятъра, се удряха в колите. И не им пукаше на гражданята. По нищо не пролича някой нещо да се трогна. Едва ли подобен дъжд е нещо необичайно за тукашните географски ширини. И нищо не правеха за предотвратяване на лошите последици.
Зарязахме дъждовната гледка и се отправихме на обход по магазините. На фона на потресаващата мизерия навън, зад стените му цените просто си живееха в друга реалност. Обувки на цена 70 долара при 60 долара средна заплата. Както на много места, тук влизаха шепата богати, заради които всички други са бедни.
Ще ме прощават, но това си е тяхна политика. Да, може диктаторите, които ги управляват да са наложени от бившите и днешните колонизатори в сянка. Но това не важи ли и за нас, и за всяка друга държава по света?! Ако народът нещо не го устройва, да се бори. И аз не съм съгласна с цял чувал неразбории в нашата политика и управление. Но не обвинявам турците, гърците, белите и оранжевите. От нас си зависи.
Качихме се в кафенето на последния етаж. На чаша капучино животът щеше да изглежда по-добър. Вярна констатация. Само че за извън Замбия. Аз си поръчах сок от плодове, а Вес кафе с мляко. Сервитьорката поиска да платим веднага. Няма проблем, платихме. И след това донесе едно кафе като безцеремонно заяви, че мляко няма. И това е. Нито се извини, нито пък върна пари нещо.
Уморих се да се оплаквам.
В крайна сметка се прибрахме в комплекса ни за гости. Оказа се, че в заведението към него се събират много хора. Решихме и ние да се влеем в тълпата. Така и така последна нощ в Замбия. И добре, че го направихме. Да не си тръгнем с безнадеждни души.
Нагостиха ни добрите домакини с какви ли не зелени яденета. А наместо хляб, или ориз ни сервираха по една купичка нещо като грис. Не разбрахме от какво се част от ястията, но определено бяха вкусни. А чернокожият ми предложител на брак определено ми повдигна настроението.
На съседната маса се веселяха три замбийки. Ама много им се получаваше веселбата. Яно бяха от доста по-еволюиралите. Поканиха ни на тяхната маса. С удоволствие се присъединихме. И определено ми върнаха надеждата в човешката природа. Много мили и добри дами.
Разделихме се с тях и се преместихме на перваза пред стаята ни. Беше дошло време за традицията ни, изпълнявана в поза „Антена“. Още повече, това беше и последният ни шанс да изясним нещо за вече утрешния ни полет.
Как да кажа, отново чаша вино и няколко народни песни. Много смях и спомени. Но до преодоляване на „вашето обаждане е важно за нас“ не се стигна.
Всъщност, вечерите ни в Замбия бяха едно от най-веселите ни преживявания. Дали защото ни беше и най-страшно. Дали защото осъзнавахме, че след всички случили се обърки този път, само благодарение на това че сме една с друга, ги проедолявахме и останахме с бодър дух.
