Злополучният полет, който така и не разбрахме дали ще се състои, беше по обяд. Та излязохме набързо около къщата ни.
Върнахме се с намерение набързо да си съберем багажа и да отлитаме.
Е, не. Замбия. Бързото събиране на багаж беше осуетено от момчето, което чисти. Наистина нямаха разум тези хора. Ние напускаме, махаме се. Защо трябваше в половиния час, в който ни нямаше, за пореден път да ни прибере целия багаж по гардеробите в стаята?! Всеки ден всяка една малка щипка, бурканче, пиличка биваше взимана от нощните ни шкафчета и прибирана в големия гардероб. При това вещите ни бяха не подредени там, а просто нахвърляни. Важното беше да е празно в стаята. А колко ни е некомфортно това на нас и как ще си намираме нещата, нямаше значение. Сякаш искаше да заличи следите от присъствието ни.
Поехме дълбоко въздух. Последни минути. Събрахме си багажа и се отправихме към летището.
Не знам поради каква причина, но въпреки купищата електронни писма, полетът си съществуваше и беше дори навреме. Добре, няколкото нощи, прекарани в очакване на връзка, все пак бяха весели.
Свикнахме извън ЮАР да ходим пеша до самолета. И да разпознаваме кой е той, беля. А багажът да се носи от трактори с най-големите гребла.
Само дето и това не беше така просто. Може да ходихме пеша по плаца, но винаги трябваше да заобиколим по някой служител. И то непременно от определена негова страна. Явно от другата не се харесваха. Друго обяснение не намирах. Защото ако се случеше да му минем откъм другото рамо, наставаше голямото страшно.
Стигнахме и този път. Че си и познахме самолета. По надписите. Тези, дето ги заобикаляхме, добросъвестно бяха приели ролята на борчета и не участваха с думи, или мисъл в пътникопотока.
До тук добре. Качихме се наборда. Интересното, и последната обърка за това пътешествие, настана при смяната на полета. Според промяната в полета ни, тя предстоеше в Намибия. За която ние нямахме визи. Все пак промяната беше направена докато вече пътувахме за Африка. Това не ни беше притеснило силно. Тъй като на практика нямаше да излизаме от летището, при всички други аналогични случаи е имало възможност или да се плати на място такава виза, или просто да не е нужна.
Учуди ме Намибия. За нея бях чела, че като бивша немска колония е доста цивилизована африканска държава. Хубаво е да четеш, както се казва.
Кацнахме ние. И така и не ми стана ясно поради що, но ни поискаха паспортите още на самия вход. Преди дори да влезем в салона. Установи се, разбира се, че нямаме визи. И служителят просто ни каза, че не можем да влезем. Обърна ни гръб и си тръгна.
Ъ?
И сега какво? Бяхме отвън на плаца. Какво се очакваше да направим точно, не разбрахме. Багажът ни беше някъде по веригата. Нали летим за Кейптаун, той си следваше пътя. Само дето ние не можехме да следваме него.
Започнахме да обикаляеме този пусти плац в надежда да зърнем от някъде нечие лице. Е, зад една от вратите видяхме такова. Обяснихме ситуацията, както и че до полета имаме час време. Дълго е за разказване. Много служители дойдоха, много неща казаха. Но ние от плаца не мърдахме. Добре, че други полети явно нямаше, та не успя да ни отнесе някоя голяма метална птица.
По-добра илюстрация на „оставени на вълците“ не бях преживявала. Както не се интересуваха от нас, подобно изяждане хич не беше химерно след няколкото часа, делящи ни от тъмнината. Е, в конкретния случай вълкът щеше да бъде заменен с лъв, но едва ли тази подробност щеше да бъде най-съществената.
В крайна сметка, тъкмо си говорихме, че вече сме отписали багажа, дойде един замбиец в униформа, намигна ни нещо полутайнствено, набързо взе паспортите от ръцете ни и изчезна в нищото.
Погледнахме се ние. Нали разбирахме, че освен че сме на плаца без багаж, сега вече сме и без паспорти. Честно казано, многото обърки за малко да ни дойдат в повече, когато се появи същият този служител и с усукване на тялото и гузна физиономия ни повлече нанякъде. Пътьом ни заобяснява, че няма право да го прави, но сега ще ни преведе по едни служебни коридори, защото официално нямаме право да влезем в летището. Така бяхме замаяни, че просто го следвахме. Окуражихме се от усмивката му. Това беше първата усмивка, която виждахме от няколко дни. А и човек с усмивка не може да е напълно лош.
Води ни по някакви тъмни и странични коридори. И в крайна сметка ни доведе до врата. Отвори я, огледа се като обирджия на банки и с глава ни подкани да влезем. Варна ни и паспортите. И изчезна като котарака на Алиса. Само усмивката му остана в съзнанията ни. Стояхме с Вес като истукани. Освен да прихнем в истеричен смях, друго не ни беше останало.
Анализ на ситуацията? Не искаха да извършат законната процедура. Вместо това ни преведоха през нерегламентирани пътища, за да ни заведат там, където „нямаме право“ да бъдем.
Уморени бяхме да разсъждаваме. Просто седнахме на една от пейките. Вес извади по един банан. Нали сме в Африка, какво друго ни оставаше.
Докато все още беше празен салона, униформен чистач седеше кротко отстрани и гледаше. Не че нямаше нужда от почистване наоколо. И в момента, в който салонът започна да се пълни, той се втурна със самоотвержеността на герой да завира метлата си между краката на хората. И да ги гледа в очите то ли за похвала, то ли за възнаграждение.
Дойде най-после полетът до Кейптаун. И нещата започнаха да връщат приятния си вид.
Стюардите се оказаха изключително приятни хора. Зажаднели за човешки отношения, мигом се сприятелихме с тях. Накрая се преместихме на задните седалки, за да се посмеем заедно след като разнесоха храната.
Кацнахме успешно и с такси се отправихме за последната си нощувка в нашия първи хостел. Не мога да опиша колко много му се радвахме. Посрещнаха ни нашите мили усмихнати домакини. Седнахме на терасата. Разказвахме им, а те ни прегръщаха с топлината си. Истински „Home base“ се оказа за нас този хостел.
Върна ни вярата в доброто. И все пак приятните впечатления от Африка. Които, изключая преживяванията в Лусака, наистина бяха приятни. И още по-приятни бяха заради вълшебната компания на Вес. Все пак осъществихме една дърта наша мечта да пътуваме. И бяхме пътували. И се връщахме здрави и пълни с впечатления.
Благодаря! Благодаря, че бяхме!
