И беше есента на месец ноемри 2017 година.
Връщам се назад в спомените. Далечната 2000 година. Току що се бяхме запознали с лудата ми Вес. Почти едновременно с това се и харесахме. Лудостите се привличат. Стига да са от един тип. В нашия случай, се оказахме с почти еднородни такива лудости.
Няма да забравя как си мечтаехме да пътуваме по света. Нито аз, нито тя тогава имахме пари за това. И двете нямахме опит, не бяхме пътували. Та, разговорите ни за общи пътувания наистина имаха формата на мечта. При това доста абстрактна и непостижима. Но мечта в чистия й вид. Нещо наистина желано. И двете съзнавахме, че е почти невъзможно. Но пък ни се искаше. И тогава, с тези разговори, явно сме извършили магията на изреченото. Съзнавахме, че е почти невъзможно да се случи. Не само заради тогавашното ни безпаричие. Вес тръгваше по света да учи и не беше ясно дали изобщо някога и някъде ще се срещнем отново, камо ли да пътуваме заедно. И въпреки това изричахме желанието си да пътуваме, правихме си планове. Изричахме го и вярвахме. И то се случи. След десет години. И след десет години кацнах на летището в Кейптаун и още преди паспортен контрол я чух да ме вика. Прегърнахме се в Южна Африка. Чудото беше станало. Ние започнахме нашето пътуване.
А то беше чудно. Прекрасно и объркано. Като нас двете. Подценявахме всички дребни и по-едри детайли. Веехме се по света като две свободни души. И много обърки се случиха. Но и прекрасно пътешествие се получи.
Всъщност, и двете си дадохме сметка, че именно заради това, че бяхме двете, успяхме да преодолеем обърките. Те и за това се случиха, но нейсе. Нали изкарахме едни вълшебни дни!

