Заплатих си таксите и влязох.
Тук е моментът да спомена, че в повечето храмови комплекси в Мианмар се влиза чрез нещо като покрит павилион. Доста дълъг. И с много стълби. А по стените му има изградени малки будки, в които се продава какво ли не. От дарителски кошнички, през шалове, до всякакви вази и сувенири.
И централната позлатена пагода Шведагон.
Наричана също златната пагода, това е будистка пагода, или ступа.
С общата си височина от 98 метра, това е най-забележителната постройка в града и един от символите на страната.
Според легендата, пагодата е построена преди 2 500 години. Но, отново, е по-вероятно това да се е случило някъде около 6 век след Христа. През вековете е била повреждана многократно от земетресения. По време на най-тежкото, през 1768 г., целият й връх бил срутен.
Според най-достоверната история, двама братя търговци – Тапхуса и Бхалика – получили от самия Гаутама Буда осем косъма от косата му, които трябвало да бъдат вградени в светилище в Бирма. Когато достигнали Бирма, местният цар Окалапа им дал благословията си да създадат храм на хълма Сингутара, където имало реликви от четирима други Буда преди Гаутама. И го сторили те.
Светилището, обаче, започнало бавно да запада до 14 век, когато цар Биня У го пристроил и височината му достигнала 18 метра.
В последвалите векове са извършвани множество пристройки. В резултат на които през 18 век височината му достига 98 метра.
На върха на конструкцията има „чадър“, на който са закачени 1 065 златни и 420 сребърни звънеца, а над него има сфера от чисто злато, инкрустирана с хиляди диаманти и един смарагд от 76 карата. Основата на сградата е изградена от тухли, покрити със злато.
Понастоящем Шведагон е място на активни молитви и духовни упражнения на монаси и йоги.
А красотата, която ми се откри, обезщети всички преживени неудобства от предния ден. Невероятни архитектурни постройки! Толкова шарени и така пищно украсени, че спират дъха. За пореден път изпитах благодарност към мъдростта на Азия. Непростителна глупост щях да допусна, ако честолюбието ми беше попречили да видя тази красота.
А хората се молеха навсякъде. Вътре в пагодите, отвън пред статуите на божествата, а понякога просто коленичили на земята. Сякаш в нищото. Често имах чувството, че се молят на ъглите.
Имаше вариант да се палят и нещо като свещи. По-скоро пръчици. И да се поливат стауите с вода. За целта до тях се намираха малки езерца и канчета.
Докато се разхождах из прекрасностите на пагодата, се замислих за Виетнам. При посещението ми там преди няколко години видях как са си запуснали старите храмове и дворци. А някои от тях и умишлено са разрушили. По останките им личеше, че някога те са имали същото азиатско великолепие. Едва сега, след толкова години комунизъм, са се сетили, че тези дворци и храмове са туристически привлекателни и са започнали по малко да ги възстановяват.
Замислих се за човешката глупост и потресаващите последици на едно недалновидно решение. Нещо, строено с толкова много труд, с толкова много сърце и талант. Нещо, в което са намирали утеха и спасение толкова хиляди хора. Просто идват шепа хора, обединени в „правителство“, или друга някаква формация, овластена да прави глупости от името и в името на народа. И според внезапното и тъпо решение на тази група, от името и в името на народа биват разрушение храмове, които векове са служили за спасение и намиране на надежда и вяра от същия този народ.
Същото се случва в момента и с Ислямска държава. Няма да забравя величието на римския град в Сирия, което за щастие, успях да изпитам лично преди няколко години. И сега едни фанатици с интелигентността на артишок, просто го разрушават. Обидното е, че те дори не знаят какво е това. Не знаят нищо за историята и културата на това място. Чули са, че било ценно и може да послужи като средство за изнудване и с прости движения разрушават паметник на хилядолетна история. Паметник, устоял на времето, на земетръси, на климатични особености. С едни прости движения на ниско интелигентни бозайници, този паметник бива разрушен.
Странна е човешката мисъл. Може би защото бях в храм. А величието и грандиозността на азиатските храмове, и особено на централната пагода в Янгон, те карат наистина да почувстваш величието на вселенската мъдрост и да се замислиш за безсмислието на някои човешки действия. Многократно в човешката история малка група хора причинявала големи пакости на цял един народ. И обикновено този народ негодува, възмущава се, но мълчи.
Сетих се за масовото избиване на евреите по време на втората световна война. Стотици хора – евреи са били водени за разстрел от няколко немци. Да, немците са били с автомати. Но са били многократно по-малко от евреите. Ако те се бяха обединили, ако бяха нападнали водещите ги войници, можеше да се освободят. Да, доста от тях неминуемо са щели да умрат. Но повечето са щели да бъдат спасени. Така или иначе, всики са отивали на смърт. Защо не са се пожертвали някои, а са умрели всички?!
Колко пъти в историята малка група успява да подчини множеството. А колкото и оръжия да има тази малка група, множеството винаги е по-силно в многочислеността си. Защо така безропотно вървим на смърт?! Защо е това робско съзнание у хората? Кога и как сме го придобили? Нали назад в историята сме били просто едни биологични създания, които е следвало да оцелеят в дивата природа. Не мога да повярвам, че тогава сме оцелели с подобно робско мислене. Явно, инстинктите ни за самосъхранение са си били наред. Кога сме ги изгубили? Кога така страшно сме се примирили? Да вървиш на разстрел с примирението на добитък.
Същото е било по време на нашето турско робство. Цели села безропотно са приемали, че всичките жители ще бъдат обезглавени на дръвника. Нали така или иначе отиват на смърт, защо не са се борили? Защо не са им проработили чисто биологичните инстинкти?
Много пъти съм наблюдавала по съответните телевизионни канали как газелата, или зебрата, се бори до последно. Дори когато тигърът вече я яде, тя продължава да се увива и да се опитва да се измъкне. Понякога е вече с такива рани, че дори да успее, не би могла да оцелее. И въпреки това не спира. Инстинктът й я кара да се бори. Не се предава така безропотно на смъртта както човешкия род.
Потънала в тези мисли, бях излязла от храма и бях тръгнала из града. И, явно, тези мисли бяха подърпали дявола за опашката. Та се случи едно от патилата.
Разходката ми ме доведе до езеро с лилии. Винаги красиви и желани цветя. И за да се осъществят по-близки срещи с тях, добрите хора бяха построили дървен мост. Според табелката, на 100 години.
Не че не се замислих колко ли е сигурен. И колко от дъските, неподдържани никога, ще са оцелели след тези 100 години. Но, понякога наистина каквото има да става, става.
Уж внимателно тръгнах по него. Уж гледах към гредите да стъпвам. Обаче настъпих не знам как една дъска. Тя пък се пропука и направо падна в езерото. И единият ми крак тръгна да я следва. Инстинктивно залитнах и с цялата си тежест стъпих върху съседната. То и тя се пропука и, следвайки посестримата си, на свой ред цопна в езерото. Аз не паднах след тях. Обаче и двата ми крака пропаднаха в посока езерото. А се задържах от пълно изпадане на някаква греда и основно на чатал. В общи линии, болеше. Доста. Но в случая усещането за болка беше притъпено от по-страшно надигащият се страх. Никого околовръст. А аз, с одрани и кървящи крака. И болка, която не ми позволи да стана веднага. И противопоставящият й се страх да не падна насъвсем, който ме подпира да стана баш веднага. И още по-голям страх как ще се върна и дали пак няма да пропадна и какво ще стане този път…
Върнах се. Полежах на тревата. Добри янгонци ме видяха и ми донесоха мори кърпички. Да забърша поне кръвта, че малко зловещо изглеждах.
Слава Богу, нямаше нищо счупено. Одраното щеше да зарастне. И нищо не се инфектира.
Както се казва, малкият дявол бях подърпала.
А по улиците се срещах с всякакви янгонци.
Както щях да установя и през следващите дни, повечето жители на страната продължават да си носят обичайните си традиционни облекла. И нямаше причина да не го правят. Прекалено са подходящи и удобни за неистовата жега наоколо.
За прохлада на тялото тези облекла се състоят в дълга свободна пола и за мъжете, и за жените. И докато при жените тя е доста права, при мъжете е по-широка. Представлява на практика цял обръч от плат (всички краища по дължина са зашити едни за други). Те я нахлузват и връзват отпред. За горна дреха и двата пола ползват ризи. И отново, докато при мъжете те са едноцветни и осноно бели и светли, при жените са в най-разнообразни цветове, но също едноцветни.
А на место обувки, повечето от тях, отново поради климатичните условия, а и поради обичая им да се събуват буквално навсякъде, ползват джапанки.
А товарите, които някои от жители носят на главите си ми бяха невероятно интересни. И по-скоро въпросът по кои точно закони на физиката се задържат там. Още повече, обикновено бяха съставени от доста много и различни артикули.
Друга важна особеност беше не точно изрисуваните, а намазани лица на някои от хората, по-голяма част жени и деца. С някаква паста, получена от смесване на вода със стрита кора на специално дърво, те намазваха лицата си. Макар че видях и такива с напълно намазани лица, повечето бяха с намазани бузи. Тъй като ми беше твърде любопитен този факт, не спирах да питам. И неизменно получавах отговор, че тази смес ги предпазва от силното слънце. А защо основно само бузите подлежаха на такава защита, не ми се даде да разбера.
Разбира се, скара, имаше и скара. Малко по-различно се предлагаше тя от останалите азиатски страни.
Тук беше в нещо като пробит по средата леген, поставен върху огън(обикновено произвеждан от газов котлон). Посетителят гладен сядаше пред легена и готвачът започваше да му слага миниатюрните шишчета и да ги залива със сос постредством контрастно голям черпак.
Явно, миниатюрните месни шишчета си бяха голям деликатес. Покрай техните легени имаше възможност за присядване на максимум трима посетителя. Докато около другите готварни с яхниите и супите си имаше определено повече места.
Нещо много странно за мен открих из цял Мианмар.
В малко листо се поставяха какви ли не сосове и разни друготийки. И се предлагаха за изяждане от посетителите. При това, пълнените листа явно бяха предназначени за пряка и непосредствена консумация. Никъде не видях да ги опаковат за в къщи. Напротив, посетителят се разполагаше срещу „готвача“ и се започваше един дълъг ритуал по изхранване с листа. При това готвачът трябваше да работи със завидна скорост, тъй като листото биваше поглъщано с един замах. И посетителят започваше да гледа гладно за още.
Предполагам, че е било отново само деликатес. Хич не можех да си представя колко такива листа ще бъдат необходими за насищане при основно хранене.
И който пита, разбира. А познаващите ме знаят добре, че аз не се отказвам да питам. И разбрах какви са тези странни листенца. Чай. Освен изключително популярни като напитка, чаени листа се консумират от местните хей така, мариновани с чесън и сол. А блюдото се нарича lockheed и било особено разпространено в планинските райони.
Другото инресно от към храна беше предлаганият готвен ориз. Завит не в лозови листа. А в нещо като бамбукови. И завързан с канапени връзки. Листата бяха твърди и не подлежаха на ядене. Пригодени бяха единствено като транспортно средство на ориза.
Между другото, точно по този начин предлаган ориз бях видяла и във Филипините.
Отново неизменното лакомство – зелено и твърдо манго, нарязано на парчета и потопено в твърде лют за европейския ми вкус сос.
При първата ми среща с него реших, че е неузрял представител на онова невероятно вкусно и сладко манго. Да, неприятна изненада беше. Наместо със сладост и сочност устата ми се напълни с лава.
По-късно разбрах, че не е неузрял, а просто друг вид. Приличащ повече на зеленчук, от колкото на плод. А как поемаха този изгарящо лют сос по време на изгарящата жега, така и не ми стана ясно. Както, междувпрочем, все още не мога да си обясня как горещият чай ги разхлажда в същата тази жега.
Но затова туризмът е различен от имиграцията. За да останат ежедневните странности екзотично неизяснени.
Леко различното беше и друго. Пластмасовите маси и столчета. Че бяха шарени, добре. Такива и трябваше да бъдат пластмасите. Но бяха с невероятно миниатюрни размери. Верно, че и самите бирмаци не бяха големи, но столчетата си бяха направо кукленски.
А се изхитряваха да ги разполагат буквално навсякъде. По тротоари, зад коли, около уличните готвални. И кукваха въху тях като цели ята с шарени поли.
И като съм тръгнала да описвам особеностите на региона, няма как да пропусна една от най-съществените. Уличните чешми. Или, поне аз така си ги нарекох. Жега си беше. А водата кът. И добрите мианмарци бяха разположили на доста на често по една, две, или три пръстени далви с капаче. Пълни с вода за жадния. И с удобно предоставено канче за загребване.
Повечето бяха разположени върху дървета, или огради. А някои в нарочно изградени мини къщички. И тях нарекох аз „улични чешми“.
Не по-малко занимателни бяха уличните кошове за отпадъци. И те по азитаски странни за европееца. Наместо грозните ни ламаринени контейнери, бирманци събираха сметта си в плетени широки кошове.
