От Янгон тръгнах към Манделей (Мандалей) с нощен автобус. Тук е моментът да отбележа колко удобно и прекрасно е това превозно средство. За моя радост, и в Мианмар, и в Тай пътуваха из страната такива автобуси. И нямаше по-комфортно средство за предвижване. Снабдени с удобни седалки, които се разпъваха почти до позицията на истинско легло. Това, което не достигаше, биваше компенсирано с друга част, която се разпъваше под краката. И така уважаемият пътник можеше да си изпъне цялото прекрасно тяло и да си заспи като в легло. За разлика от самолетните седалки, тези бяха разположени на достатъчно разстояните една от друга, че да предполагат такова разпъване и определено бяха в пъти по-удобни от първите. А автобусът правеше достатъчно малко спирки, респективно, даваше достатъчно много време на пътниците си да си отспят достатъчно прекрасно. На всичкото отгоре, този в пъти по-висок комфорт се предлагаше на в пъти по-ниска цена. Така че бързо станаха любими на бае ви Ганя. А нали си носех едно малко и топло одеалце, успях да си поспя под него истински добре.
И хе така пристигнах в „малкия спокоен“ МАНДЕЛЕЙ. Така беше кръстен в туристическите програми на агенциите. Не знам кой и защо го е писал. Но аз така ни е успях да го видя по този начин, дори в ранните сутрешни часове.
Слязох от автобуса в 6 сутринта на автогарата в Манделей и директно нагазих в калта и мръсотията. А гмежта и шумотевицата на щъкащите множество хора на всякъде и непрекъснатото бибкане на клаксони направо ме удари като с ударна вълна. Ама нищо общо нямаше с малък и спокоен. Може би малък наистина. Особено, сравнен с огромния Янгон. Но в никакъв случай спокоен.
Не успяла да изляза от европейското си съзнание, очаквах, че в този ранен час градът ще спи. Че дори позволих да се прокрадне едно плахо притеснение дали ще има как да се предвижа до хостела. Е, по тези географски ширини, няма достатъчно ранен час. В 6 сутринта животът кипеше и вреше с пълна сила. Хората бяха по улицата. Сергиите бяха опънати. Малките монаси бяха тръгнали да събират храна.
Готови бяха и сготвените ястия. Скакалците бяха изпържени и те. И, паркирали купищата мотопедчета отпред, на малките столчета в уличните кухни вече бяха седнали гладни граждани.
От 6 часа сутринта ядяха тези хора. До момента, в който се прибрах около 7 часа вечерта, постоянно гледах как ядат. Имах чувството, че постоянно ядат. И основно пържено. На такова непрекъснато ядене би се очаквало да се търкалят, например. А бяха и слаби, и дребни като скакалци. Ами, то скакалци и ядяха. И чаени листа. Колко да напълнееш при подобна храна. И какво количество трябва да изядеш с тази цел.
Моето такси тук-тук ме отведе до хостела. Само един бърз душ, за да компенсирам липсата му в автобуса и се изхвърлих навън. Нямаше време за губене. Имаше град да се обхожда.
А се оказа, че хостелът ми на една пряка от голям пазар си беше разположен.
И този пазар за пореден път ми даде да се убедя сама себе си, че силно номадска душа нося.
За целта на правдивото пресъздаване на фактическата обстановка следва да отбележа, че мизерните, според повечето ми познати, условия, при които пътувам, на мен ми действат терапевтично. Още не съм се диагностицирала прецизно, но при тях аз си почивам и се зареждам. Или може би осъзнавам колко добре по принцип живея и това ме изпълва и зарежда с радост.
Така или иначе, щом едно средство ме предвижва от една до друга точка в пространството, значи е достатъчно добро.
Така и тази сутрин. Действително, в луксозния нощен автобус бях успяла да се понаспя. И все пак, колкото и комфортен да беше, все пак не си бях у дома на удобното легло. Та се беше затаила у мен една остатъчна такава умора. Че и енергията ми беше такава една леко паднала. И само стъпих на пазара сред гмежта, шума, брътвежите, мизерията на човешкия мравуняк. И душата ми живна. Енергията ми се вдигна, вибрацията ми завибрира. И запях. Запях с цяло гърло. „Катерино моме“ огласи манделейския пазар. Мислите, че ме изгледаха странно? Не. Може би това е другата причина да си почивам сред лошите условия. Защото в тях живеят добрите хора. Усмихваха ми се те. Махаха ми и приятелски ми подвикваха дружелюбно.
А пазарът беше в силата си. И всичко имаше. Да не забравяме, че нямаше в съседство голям супер маркет с хладилни витрини. И каквото му трябваше на гладния жител, все от тук трябваше да си го закупи.
И купуваха. И плод-зеленчук, и пилета, и риба. Директно от земята. Но пък в условната хладина на ранната сутрин поне все още не течаха. Това щях да го видя вечерта, на прибиране. Законите на природата си действаха и по тези ширини. И месо, оставено на върлата жега и пряко слъцепечене в продължение на много дневни часове, буквало се разтичаше в хлъзгави и цветнички вадички.
Имаше си щандове и за деликатеси. Червеникави наденички и колбаси. Че и пържени скакалци. За любителите на изтънченото гурме.
А след пазара ме чакаше градът. И ме посрещна със съдовете си за вода (градската чешма) , ниските си сгради и ятото моторчета.
А като всяко ято, и това произвеждаше неимоверно количество звуци. На клаксони. Ако мога да охарактеризирам Азия с няколко думи, то основната от тях ще бъде шумът на клаксоните. На практика непрекъснат.
И в тази ранна сутрин се движех леко отнесена. И току се стрясках от звуците на клаксони, или паднало желязо около мен. А не е като да не бях свикнала вече с тях. Е, с непрекъснатите клаксони не знам дали е възможно да се свикне. А и толкова бяха много и непрекъснато, че не мисля за възможно да играеха някаква роля, извън шумоправенето.
Особено дразнещо ми действаха тези клаксони при разходките ми по сравнително малка и допустимо по-малко шумна уличка. Но с течение на времето установих, че така местните ме поздравяват. Вече няколко пъти ми се случваше, след упорити клаксони до мен да спре поредният тук-тук. Шофьорът ( ако човекът, управляващ това произведение на превозните средства може да се нарече така), ме поглеждаше в очите и ми се усмихваше. Не ми предлагаше такси. Просто се радваше, че белият човек като всички тях, бъхти пеша потен и морен. Същото се случваше и с моторчетата. И те така упорито ме гонеха с клаксоните. Спираха до мен заедно с моториста, усмихваше ми се той и отпрашваше нанякъде.
Той пък беше разположен в края на града. Доколкото местните не можеха да си представят, че белият човек върви пеша, когато казах на хостелиера си, че смятам да го посетя, той ми предложи няколко варианта за предвижване. Естествено, първият беше с такси. Освен него можех да си наема мотопедче, или колело. Дори не предположи, че мога да тръгна пеша.
Аз пък тръгнах. И както всеки път, отново се убедих, че това е най-правилният начин за предвижване. Освен, че ми е искрено приятно, именно това е начинът да видя максимално много.
Дворецът беше наистина доста отдалечен. Но пък по дългия път срещнах много прекрасни мианмарци. Докато борех желанието си да се снимам с първото момиче и противопоставях на това си желание приличието и неудобството да „притеснявам хората“, симпатичната мианмарка със същото такова притеснение се приближи до мен и ме помоли за снимка. Широка усмивка и обективът каза „ щрак“. След това стана истински лесно. Неудобството отстъпи и желанието сътвори още няколко кадъра.
На канала пред двореца се запознах и с една двойка много симпатични французи. И те като мен бодро крачеха по безкрайния път под палещото слънце. Хубавото на тези пътешествия е, че се заговарях с всяко живо същество. А заразителните усмивки на двете страни определено подпомагаха процеса.
Та, французите бяха гаджета. И тъкмо привършваха шестмесечно пътешествие. И освен, че шест месеца са ръшкали по света, на всичкото от горе, по време на дългото си пътуване са имали възможността да работят дистанционно.
Не малко подобни хора срещам. И неизменно всеки път искрено завиждам. Дали ще дойде някога момент, в който да си пътувам с тогата и да я слагам по време за дистанционни заседания. Аз ще бъда зад ъгъла на някоя пагода. И попила цялата мъдрост на древните, ще я вплитам в решенията си. И правилността им ще бъде съизмерима с тибетската такава. Ех, мечти, мечти, както казваше моят приятел, Мики Маус.
А за тези шест месеца симпатичните французи бяха обиколили само седем държави. Аматьори! Аз за шест месеца половината свят щях да оръшкам.
За жалост, те се връщаха вече от двореца. Но пък на следващия ден всеки от нас си беше запланувал тур до старите столици. И няма нищо по-естествено на подобни пътувания. Уговорихме се да го направим заедно. И с тази уговорка се разделихме. А аз останах на канала, бившият защитен ров на царския дворец. А в дъното му гордо се възправяше близката планина. С множеството пагоди, изградени в нея.
Влизането в двореца беше лекинго особено за европейските ни разбирания. А се изразяваше тя в наложеното изискване като гаранция срещу, не разбрах какво, да си оставя паспорта при служителя на входа. От една страна, французите ме бяха предупредили за тази странност. От друга, пред погледа ми се червенееше купчината международни паспорти. И все пак тръпка си беше да си оставя хей така средството ми на предвижване и гаранцията ми за прибиране у дома. Не че не беше хубаво в Мианмар. Ама и дома си държах да се прибера.
Какво да се прави, прегърнах положителното си мислене и влязох в двореца по-лека с няколко грама.
А царският дворец в Манделей беше типичен азиатски царски дворец. На практика мини град. Всъщност, колко да е мини. Доста голям си беше. И разположен на наистина огромна площ. С десетки сгради с червени и извити покриви. Обособени в мини квартали (блокове). И от единия преливаха в другия. И нямаха край.
И едва ли има по-подходящо време да се върнем няколко века назад в историята.
А тя пък повелява, че като повечето столици на Бирма, и Мандалей е основан по желанието на управляващия. А желанието принадлежало този път на крал Миндон. И се състояло то в изпълнение на будистко пророчество. В чест на 2 400-ия юбилей на будизма точно на мястото на двореца в Манделей трябвало да бъде основана метрополия.
И на 13 февруари 1857 г. крал Миндон основал своята нова кралска столица в подножието на хълма Мандалей. И я кръстил Яданабон, което буквално ще рече „Град на скъпоценностите“.
По-късно градът е прекръстен на близкия хълм Мандалей. Предполага се, че името има палийски корен. За дума-корен се счита „мандала“, отнасяща се за кръговидни равнини, или „Мандара“ – планина от индуистката митология.
Новата столица била с площ от 66 kм² и заобиколена от четири реки. Планът бил да се изгради мрежа от 144 квадратни блока в цитаделата, а в центъра им да има 16 квадратни блока за двора на кралския дворец. 413-хектаровата цитадела била заобиколена от четири стени с дължина 2 032 m и ров, широк 64 м и дълбок 4,6 м. На интервали от 169 м по протежение на стената били построени кули със златни върхове за стражите. Стените имали по три портала от всяка страна и пет моста над рова.
През юни 1857 г. бившият кралски дворец в Амарапура ( старата столица) е демонтиран и транспортиран със слонове до новата столица в подножието на хълма Мандалей.
Строежът на дворцовия комплекс бил официално завършен две години по-късно, на 23 май 1859 г.
През следващите 26 години Мандалей служил като кралска столица. И последна се оказа тя, на последното независимо бирманско кралство на династията Конбаун.
Мандалей губи статута си на столица на 28 ноември 1884 г., когато британците изпращат крал Тибо Мин и кралица Супалаят в изгнание, приключвайки Третата англо-бирманска война. И търговската и политическата важност са преместени необратимо в Янгон.
Като всички уважаващи себе си колонизатори и британците плячкосват кралския дворец. Изнасят голяма част от съкровищата му и любезно ги предоставят на вниманието на желаещите в своя английски музей на Виктория и Албърт. Преименуват двореца на Форт Дъферин и го използват за подготовка на войниците си.
За да могат по-лесно да изнасят съкровищата на Бирма, строят и първата железопътна линия, която достига Мандалей през 1889 г.
През колониалните години Мандалей остава център на бирманската култура и будисткото учение. За бирманци тя си остава последната кралска столица. И те приемат града като основен символ на суверенитет и интегритет. Затова между двете световни войни градът е фокусна точка на ред национални протести срещу британското управление.
За сметка на изнесените съкровища, британците внасят много емигранти от Индия в града. Нали били свикнали с техния обслужващ персонал.
След инвазията на британците, градът бива сполетян от множество други беди.
В периода 1904 – 1905 г. се разразява чумна епидемия, която кара около ⅓ от населението да напусне града.
По времето на Втората световна война Мандалей претърпява изключително тежки бомбардировки. На 3 април 1942 г., по времето на Японската инвазия в Бирма, ВВС (военните въздушни сили) на Императорската японска армия провежда обширна атака на града. В резултата на бомбардировките по нейно време, повече от половината къщи в града са разрушени, а 2 000 цивилни са убити.
Още много хора напускат града, когато той е в японски ръце в периода май 1942 – март 1945 г.
Японците пък превръщат цитаделата на двореца в депо за доставки. И като благодарност, по-късно целият дворец е опожарен до кота нула от съюзническите бомбардировки. Оцеляват единствено кралският монетен двор и наблюдателната кула. А това, на което се радват туристите и жителите на града днес, е построената реплика на двореца през 1990-те години.
И след като я резгледах изцяло, си прибрах паспорта от любезните сружители и излязох от крепостната стена. Минах покрай сформирания такси офис и градска чешма.
И тръгнах по града.
Той пък ме срещна с втора процесия. Явно, някакъв празник ще да имаше. Занимателно си беше да наблюдавам шарените хора, разположени на пластмасови столове в каросерията на мини камиончета. С чадърчета, които дори случайният минувач не можеха да заблудят, че пазят някого от палещото слънце.
В основата на пагодата са изградени 729 кяукса гу – каменни пещери с надписи. Всяка от тях съдържа мраморна плоча, изписана от двете страни с текстове от Трипитака ( свещенната книга) на целия палиански канон от Теравада будизъм. Заради тях пагодата е наречена „най-голямата книга в света”.
Тук крал Миндон Мин изпълнил онова пророчество да свика Петия будистки синод през 1871 г. И в негова чест изградил каменния Трипитака, който да остане за потомство. Надписите на Трипитака са поставени в правилни в чисти редици в рамките на три заграждения, 42 в първия, 168 в средна и 519 в трета.
Между редовете каменни ступи с надписи растат зрели звездни цветни дървета (Mimusops elengi). Освен че излъчват аромат, наподобяващ жасмин из целия комплекс, те любезно предлагат своята сянка на посетителите си. И, обичайно за будистките храмове, бирмански семейства се възползват от тази сянка, за да си направят семеен пикник в прохладата й. А по децата никой не крещи. И те си тичат свободни сред редиците на каменните ступи.
Обходих аз огромния комплекс. И напълно закономерно придобих нужда от кафе и разхладителна напитка. И ето ти пред мен парк. От парковата чешма – делви с капаче – не се възползвах. Но „плодовата количка“ посрещнах с тиха радост.
Всъщност, сега се замислих и не можах да си спомня видях ли някъде в тези държави да предлагат кафе. И ми се струва, че не. Чай пиеха, но кафе не видях. И ето тези прекрасни колички осигуряваха на клетия турист и освежаване и разхлада едновременно. Че и наслада на вкусните тропически плодове, беля.
Като допълнителна екстра в парка се предлагаше и сок от тръстика. Също доста обичайно за Азия. Изстискваше се на място. И честно казано, изглеждаше доста трудоемък процес. С видимо усилие двама души прекарваха тръстиката през зелената машина. А за да напълнят една чаша със сок, поне по няколко стъбла си бяха небходими.
И друго имаше в парка. Навлизането на цивилизацията беше отбелязано с будка с пакетирани и вредни храни.
А градът беше истински жив. Пътници тръгваха нанякъде. Жена носеше цял товар на гавата си. Отворени бяха и уличните шивашки ателиета. Превозвачите с рикши на колела чакаха своите клиенти. А някои бяха в обедна почивко-дрямка.
Магазините пък бяха отворили врати. В случая, стени. Жегата беше такава, че стените наистина отпадаха като необходимост.
И плавно и полека стигнах до реката. Романтичното водно пространство, според европейци. И мястото на живеене за най-бедните хора в Азия.
Издигнати на прътове над земята, къщите им бяха сътворени от същите тези прътове. А за някаква все пак защита от вятър и дъжд, имаше по едно опънато платнище. Нещо между къщичка за птици и палатка.
И в тях живееха. Къпеха се и перяха на реката. На брега простираха. А се предвижваха в тесни лодки. В количества, които ме накараха да се замисля не за правилата за безопасност, явно тук ги бяха преодолели някак. А за издръжливостта на лодката и действието на законите на физиката.
Гледката на тези бедни бирманци, изтласкани на брега на реката, буквално онагледи прочетеното от мен по-рано. А именно как в последните десетилетия този град, традиционен бастион на бирманската култура, бил залят от масивен наплив на етнически китайци. Китайците лесно се снабдявали с бирманско гражданство на черния пазар.
На всичкото отгоре през 80-тте години на 20 век Манделей преживял няколко поредни пожара. Освен че много хора загинали, още повече останали без жилища, а част от тях и напуснали града. И огромни ивици земя, изчистена от пожарите, били купени по-късно от китайци, емигранти от Юнан.
До такава степен са заляли града, че в днешно време се смята, че китайското население на града възлиза на около 40 – 50% .
И днес бирманци се оплакват, че Мандалей е изгубил чара си и, че се превръща в сателит на Китай. И нищо чудно. Китайските фестивали вече са здраво застъпени в градския културен календар.
Освен това, китайците икономически възродили центъра на града като го застроили с жилищни блокове, хотели и търговски центрове.
