В утрото на следващия ден се срещнахме с двамата французи от вчера и заедно тръгнахме на целодневна екскурзия до градовете Амарапура и Ава – древните столици на Мианмар. Намиращи се на около 20-ина километра от Манделей. И хълма Сагаин.
Нашият водач реши да започнем деня с храмов комплекс в самия град.
С ферибот през реката стигнахме до Амарапура – една от старите столици на Бирма, изградена на 11 км от Манделей.
„Град на безсмъртието“ бил наречен градът.
Основан бил Амарапура през 1783 г. от цар Бодопая (1781-1819) от династията Конбаун. В него царят преместил столицата си от старата, Ава. В новата си столица отварил през 1795 г. и първото британско посолство в Бирма. Не харесала новата столица на престолонаследника, синът му Баджидо (1819-1837). И си върнал той двора обратно в Ава през 1823 година.
За втори път Амарапура става столица по времето на управлението на крал Миндон (1853–1878). Но през 1860 г. той пък премества столицата в новопостроения град Мандалай. За преместването били събрани голям брой слонове. И върху гърбовете им били пренесени не само кралския дворец. На практика, целият град бил разглобен на строителни материали. А каквото не било пренесено тогава, било използвано по-късно от британците при строителството на железницата. Та, днес от старата столица останали единствено и само неясни руини.
Съвременният град Амарапура пък бил известен със своите занаятчии, които изработват коприна за церемониални шезлонги, дрехи и бронзови предмети.
Най-ценното за уважаемия турист в града е манастира Маха Гандайон mahagandayon monastery). „Дом на хиляди монаси“ е букалният превод на наименованието. И напълно отговаря на днешната истина. Днес е най-известният монашески колеж в страната, известен със строгото си придържане към Виная, будисткия монашески кодекс. И в него живеят няколко хиляди млади монаси.
Манастирът е създаден за първи път около 1908 г.от Агатитука Саядау – монах, свързан с Тудамма. Създаден бил като манастир за медитация за монаси, живеещи в гората. А допълнителна известност придобил под ръководството на Ашин Джанакабхиваша, който заживял там през 1914 г.
Историята е важно нещо. Не отричаме ценността на манастира в исторически и религиозен смисъл. Даже никак. А за нашего брата туриста манастирът си е ценен по леко по-страничен повод.
Именно поради наличие на няколко хиляди монаси, в този манастир може най-зрелищно да се наблюдава церемонията по обедното връщането на монасите, събиращи храна.
И се наредихме ние, туристите. Слава Богу, по-малочислени от монасите. Обградихме отвсякъде централната пътека и с насочени фотоапарати зачакахме.
Само не разбрах, събират ли се някъде, но в момента, в който един монах би мандалото за обяд, и заприиждаха цели върволици облечени в бордо монаси. С неизменните си пръстени гювечи в ръце.
Само просто да спомена че не си измиха ръцете. Не че нещо, само го видях.
И започнаха да влизат при предварително наредените маси. А пред помещението – столова бяха поставени няколко огромни казана с варен ориз. Нали основната храна, пък и монасите няколко хиляди. Размерът в този случай определено имаше значение. До казаните, обслужвани от монаси, се бяха наредили граждани с последни порции храна, предназначени за дарение.
И започна ритуарът по обредното обядване. Минаваха монасите покрай казаните с ориз, взимаха си по малко и сядаха върху кръстосаните си крака до масите. На масата поставяха купичката с ориз. А гювечът с дарената храна поставяха пред себе си до масата. И си хапваха ориз. И бъркаха в гювеча за нещо по-вкусно явно.
А ние им снимахме устите. Абе, това туристите сме, какво да ви кажа. Не че не съзнаваме, че трябва и граници да имаме. Ама пусти интерес. Пък и желание да го покажем по-късно. Че то само на едните разкази не става цветно обяснението.
А докато ги снимах, не преставах да размишлявам. Нали моят мозък спокоен не може да стои и само да си гледа. И все размишления му дай да размишлява.
Та си мислех. Цял полуден, от ранни зори до обяд обикалят тези момчета. И купища народ им дава храна. Поне това виждах. А и това ми казваха местните. Тоест, няма да е малко събраната храна. Какво я правеха? Можеха ли да я изядат? Не виждах да оставят част от нея някъде, за общо ползване. Въпреки че от друга страна, това са млади момчета, в разцета на биологичния си растеж. И определено имат нужда от повечко храна. А обикалят един път на ден. Тоест, това е храната им за целия ден. И все пак се събира в един гювеч. И то в разни пликчета. Тоест, не е хомогенна маса и обемът й е зачително по-малък от гювеча. Дали пък за едно растящо момче няма да е наистина подходящо това количество. Плюс, разбира се, купиката ориз. Пък и се присетих, че за будистките монаси е неприемливо да се хранят след ранните часове на следобеда.
До тук в общи линии се съгласих със себе си. Обаче друг въпрос ме замъчи. А как стои въпросът със споделянето? Значи, очакват всички да споделят с тях. А те не споделят с никого. Нито си предлагаха един на друг на масата. Но и това горе-долу е обяснимо. Все пак, храната, която всеки е събрал, е почти идентична. Едни и същи хора я подават. Пък и нали ми бяха казали, че имало правила за приготвянето и вида на дарената храна. Та, едва ли ще е безкрайно различна. Пък и момчетата в тази възраст не са и толкова претенциозни. Важното е на количество да я докарва.
А и всъщност те не очакват другите да споделят с тях. Нали в будизма няма нищо задължително. И не очакваш нищо от никого. Дарителите доброволно и без очаване за благодарност даряват. Така че дарените не се чувстват длъжни от своя страна да споделят.
И пак до тук добре. А какво става с тези монаси, които не обикалят да събират. А си стоят в манастира. Както тези, които днес видях. Те какво ядат? И за тях нямаше отделена храна. Купичката с ориз, ясно. Тя на входа се получава. А след нея? Или има и друг дарителски канал, директно към манастира.
Това вече не можах да го измисля.
По-късно хостелиерът ми каза, че монасите, връщайки се със събраната храна, оставяли част от нея в общ казан. И именно тя била предназначена за останалите. Явно, само аз не го бях видяла това действие. Но пък дава някакво обяснение на питанията ми.
А в манастира оставихме момчетата да се нахранят, без да им присяда от туристическите светкавици и тръгнахме из пустия манастир да поснимаме.
Още след обхода на първия, стомасите ни подсказаха, че не напразно сме наблюдавали обредния обяд монашески. И ние, нищо че не сме монаси, ама също да се храним трябваше.
А въпросът с храната мианмарци го бяха решили генерално. Храна имаше просто навсякъде и, както се убедих, по абсолютно всяко време.
Така че още пред входа на храмовия комплекс ни приготвиха по една люта, ама люта салата.
И за пореден път ще отбележа различното люто на Азия. Аз съм от тези странници, които не обичат да ядат люто. Въпреки че след всички обиколки из Азия, взех да му посвиквам. Че взе и да ми харесва, беля.
Но нашето люто е различно. То ме хваща за гърлото и започва един поток сълзи и прочее, не ви е работа. Докато азиатското люто е малко по-различно. То ми запалва устата, но през гърлото преминава напълно безпроблемно. И сякаш по-леко го понасях.
