Част седемнадесета – Ава и мостът У Бейн

В ранния следобед водачът ни остави отново до реката. Този път самостоятелно и с лодка трябваше да я преминем. Няколко пъти ни повтори часа на последната лодка на връщане и ни изпрати по живо, по здраво.

И през канала Мийнтге, акустирахме ние на брега на Ава-още по-древната столица на Мянма.

И сякаш не реката преминахме, а времеви портал. Изстреляхме се директно назад във вековете. При хората, които живееха в дървени къщи, издигнати на дървени прътове. За да не влизат змии и други животни.

При хората, които за снабдяване с вода ползваха ръчна помпа в двора си.

И други, които нямаха късмета да притежават подобно  научно техническо съоръжение и перяха, и се снабдяваха с вода директно на и от реката.

Не мога да не спомена, значи, как с интерес наблюдавах къпането на един от мъжете. Онзи, зад перачките. Не че нещо, такова, каквото си мислите. Аз такива нечистиви помисли нямам. Особено по  време на пътуване. Умирах си от любопитство как хем ще спази приличие, хем ще си облече полата. Като е такъв гол кат пушка във водата. Сами разбирате, че нямаше как да му се озверя насреща и да чакам щастливото събитие. Та се поразсейвах с гледане наоколо и не видях конкретният миг. Но с такава ловкост и бързина  излезе от водата и влезе в полата, че направо не успях да мигна. Отработени с векове движения са това, не е шега работа. Изстиска си изпраната пола и се подхвана с мокрите крака по прашната пясъчна пътека нагоре към селото.

Оказа се, че до реката днешните жители са си струпали малко селище. А Ава е една идея по-навътре. И за да не се бъхти уважаемият турист, местните бяха приготвили каляски с конски впрях.

За моя радост, французите бяха от моята кръвна група и драснахме пеша из древните пътища. Хич не ми се искаше да се съобразявам с препирането, или желанията на водач. Докато ми обясни кое е по-добре да видя, аз ще си видя, за всеки случай, всичко.

И първото „всичко“ се показа съвсем след малко. Стари храмове и пагоди. Коя повече, коя по-малко запазена. За реставрация засега нямало много ресурс.

А по пътя към следващите останки от Ава, течеше съвременният живот на местните. Нещо ми подсказваше, че не се различава силно от онзи на древните им предшественици.

Чак сблъскали се крави видяхме. Милите, не стига че кльощави. От къде пък сили и мераци и за бой.

Нова порция старинни храмове.

И отново местните. Много обичаха милите дечица да позират. Видяли бяха, явно, че така правят добрите туристи. И искаха по нещо да приличат на тях.

Дали завиждаха? Дали искаха да живеят по-различно? Или не знаеха какво е различното и заради това не се стремяха към него? А може пък, макар, в мизерия, да си живееха с любовта на близките. Пък и в спокойствието на природата. И да   се чувстваха достатъчно щастливи. Та да нямат и порив за завист.

Нямаше и как да питаме. Не знаеха английски. Пък и странен щеше да е разговорът. Хайде да ги оставим да си живеят. Стига туристически проучвания.

А животът им беше сякаш  нарочно режисиран в подходящите декори. Та, уважаемият турист се чувстваше в напълно реално пресъздаденото минало. Богатите и красиви сгради на дворците и богатите и лъскавите храмове. И схлупените дървени къщурки на мизерстващия народ. Че, то не може всички да са добре. Тези огромни постройки пари струват. И някой трябваше да ги изгладува, явно.

А като гледах ежедневният им живот, вече достоверно ми звучеше прочетеното, че основните оръдия за обработка на земята тук са  сърпът, плугът и браната, както и впрягът на  бикове и биволи.

И в  същото това време, редом до плуга и браната, в Мианмар се добиват 90% от рубините в света. Както и голяма част от сапфирите. И не само това. Ами и изключително ценния императорски нефрит с тъмно зелен цвят, който се цени особено много в Китай и други страни от региона.

За пореден път. Е, как бе, значи? Как успява явно тази малка и твърде богата прослойка да живее безхаберно на гърба на тези полуголи и кльощави хора. И как успяват тези полуголи и кльощави хора да са толкова усмихнати. И примирени, че да си орат земята и да добиват скъпоценните камъни безропотно и почти безплатно.

Еми, хей така. Както стотици пъти в друго време и на друго място в Историята.

Освен по скъсаните дрешки, в миналото социалният статус се е показвал и с татуировки. Или по-скоро с техния цвят. Високопоставените хора използвали син и червен цвят. А за  обикновени пък можели да се татуират  само в синьо.

Понастоящем този обичай бил в процес на отмиране.

Хубаво си тичахме ние от комплекс на комплекс. А времето и то си тичаше редом с нас. Все по-често си поглеждахме телефоните и пресмятахме времето до последната лодка. Накрая мъдро се покачихме на една карета и отпрашихме към брега.

Останалите няколко минути до лодката използвахме да се отбием в заведението на брега. Местните младежи играеха на нещо като табла. Оставихме ги да си играят. И  надникнахме в тъкаческия цех в съседство.

Порещна ни водачът на другия бряг. И ни поведе към  тиковия пешеходен мост У Бейн.

Въпреки че  в книгата за рекордите на Гинес като най-дълъг дървен мост бил посочен японски мост Хорай, този в  Амарапура  бил два пъти по-дълъг от него. И е действителният най-дълъг и най- стар мост в света, направен от тик. А минава над езерото Таунтоме и свързва град Амарапура с неголямо поселище – квартал.

Дължината му е 1,2 км. Състои се от два отрязъка от 550 и 650 метра, разположени под ъгъл примерно 150° един  към друг. Изграден е от 1 086  трупи. Обаче дървени. И понеже дървото има свойството да гние, на места съвсем изгнилите трупи са заменени с бетонни  стълбове.

По продължението на моста са изградени няколко покрити  веранди с пейки. И местните удобно са ги превърнали в места за продаване на какво ли не – от храна до дребни сувенири.

А за лодките са предвидени девет прохода под моста.

Мостът  бил построен около 1850 година от тиково дърво. За  строителството му било  използвано останало дърво от бившия кралски дворец в Ава.

От край време мостът   имал важно пешеходно значение за  местните жители. Особенно през юли и август, в сезона на  дъждовете. А зимата  езеро почти напълно пресъхвало.

Покрай езерото, на брега си изградили местните заведения с изглед.

А в езерото едни търсят прехрана. Други пък  го ползват като романтично място за сватбени снимки, например.

А и като пешеходна магистрала си се ползва и до днес. Жителите на поселището идват в „града“ и сядат в неговите крайбрежни заведения. Посещават крайбрежния пазар. Или пък се отдават на духовни занимания в изградения до същия този бряг храм.

Посрещнахме с французите залеза на моста. Благодарихме си за чудесно изкарания ден и се прибрахме за нощния си сън.

Те щяха да останат още десетина дни. А аз на другия ден тръгвах към Тайланд.

Докато заспивах, прочетох нещо за съвременен Манделей.

След получаване на независимост от Великобритания през 1948 г., до началото на 1990-те години градът разполагал с единствените три висши учебни заведения в Горна Бирма. Заради това  студенти  от региона получили  висшето си  образование именно в Манделей.  Днес, обаче, правителството променило това като поставило изискване студентите да учат в местните университети, за да се намали концентрацията на студенти на едно място.

Дали заради опасността от бунтове на младите прогресивни умове?