В големия град Янгон пристигнах с полет на тайландските авиолинии от Банкок. Тези хубави хора летяха на цени от 20 до 70 долара. Как да не ги обичам. И не само ги обичах, ами всичките си преходи организирах чрез тях.
И веднага осъзнах, че се намирам в космополитен град. Високи сгради, много автомобили. И мръсничко, и калничко.
И така до първия златен храм. Всъщност, в Мианмар бяха наблегнали на централните огромни и златни пагоди. И покрай тях изграждаха храмовете си с извитите покриви и змиите покрай стълбищата.
И първа беше Пагода Суле. Разположена в сърцето на центъра на Янгон, тя заема не центъра на града, но и важно пространство в съвременната бирманска политика, идеология и география.
Построена, според местните, преди повече от 2 600 години, тя винаги е играла роля в живота на бирманци. В съвсем новата история на страната, пагодата е било отправна точка както на значимото въстание през 1988 г., така и на шафранската революция през 2007 г.
Според бирманска легенда мястото, където сега се намира пагодата Суле, някога е било дом на мощен нат (дух), на име Суларата (Суле Нат).
Някога, в древни времена, царят на Нац, Сака, пожелал да помогне на легендарния цар Окалапал да построи светилище за свещена реликва на Буда. А желанието на Окалапал било това да се случи на същата площ, на която били погребани в отминалите векове свещените мощи на три предишни Буда.
За съжаление, тези събития се били случили толкова отдавна, че дори Сакра не знаел къде точно са погребани мощите.
Суле нат обаче, който бил толкова стар, че клепачите му трябвало да се подпират с дървета, за да остане буден, бил свидетел на голямото събитие. За това боговете, нациите и хората от двора на Окалапал се събрали около Суле Нат и го попитали за святото местоположение. С много усилия той си го спомнил. И на това място издигнали пагодата на Суле.
Явно онази древна пагода е претърпяла някакви неприятности през вековете. Защото днешната е на малко повече от век.
Реставрирана от лейтенант Александър Фрейзър, който по времето на второто военно правителство заедно с бенгалските инженери създава днешната улична подредба на Янгон скоро след британската окупация в средата на 19 век.
И буквално на няколко десетки метра открих невъзможно богата пагода. На толкова огромна площ беше разположен храма, в който се намираше, че дълго време обикалях из дворчетата му. Зад всеки ъгъл изникваха все нови пагоди и пагодки. Накрая се почувствах като в лабиринт. Имах чувството, че никога няма да изляза от там.
Всеки един храм беше пълен с хора. Виждаше се, че са страшно бедни. Облечени в дрехи, изхабени и с помръкнали цветове. Някои вече на границата на приличността от вехтост, но идваха с дарове – паничка с плодове и цветя.
Като гледах тази ярка диференциация, не можех да спра да мисля колко е редно това.
От една страна, нали именно храмът трябва да показва най-голямата състрадателност и грижа за хората. А се позволява хората да живеят в мизерни копторки, а в храма да се строят все нови и нови златни статуи.
От друга страна пък, колкото и да е беден един човек, именно душата му е тази, която го държи буден. И именно в такъв богат и прекрасен храм тази душа може да повярва, че има добро и смисъл да изтърпи мизерстването на тялото си.
В Мианмар се сблъсках и с нещо друго.
Диференциацията на битовизма, намиращ изражение във финансовото състояние на различните хора вече бях виждала в много бедни държави.
Тук, обаче, ме потресе диференцията между хората. Между обикновените хора и тези, работещи в храмовете. Обикновените хора, които непрекъснато срещах по улиците и контактувах с тях в ежедневието си на турист, бяха невероятно мили и добри. Целите бяха една усмивка. Бяха готови да ми помогнат с каквото ми е нужно. Доста често виждах, че дори не ме разбират. Въпреки това отделяха време и внимание да ми услужат. След като бях заобиколена от такива хора, очаквах, че работещите в храмовете ще са още по-любезни и внимателни. Сблъсъкът ми с тях, обаче, ме докара до пълен шок. Очакванията ми бяха работещите на това духовно място да са състрадателни, добри и готови да помогнат. А се сблъсках с груби и неприветливи хора. Мислех си, че това е в конкретния храм. Не, във всеки един храм това явления се повтаряше. Всъщност, сега като се замисля, това бяха единствените крещяши човешки създания в цяла Азия. Повишаването на тон беше напълно несъответстващо на аиатската култура. И, явно, беше запазена привилегия само за храмовите служители.
Основната особеност на будистките и индуистките храмове е свещенността на вътрешната площ на храма. Всичко, което е зад външната стена, се приема за свещено. И като такава, по тази площ се ходи бос. Заради това пред всеки такъв храм се наблюдават цели купища обувки. На места имат шкафчета, или рафтчета в преддверието, където можеш да си оставиш обувките. Но в по-голямата си част всички си оставяха обувките просто пред външната врата на храма. В няколко храма се опитах да си взема обувките в ръка и така да вляза. Не ми разрешиха. Е, комбинативната мисъл на бае ви Ганя измисли вариант. Прибирах си ги набързо в чантата и така пътешествах във вътрешността. Проблемът не беше в страха да ми ги откраднат. Не знам дори дали е необходим този страх. Настройката ми е да не си вкарвам излишни страхове и да не се съмнявам, че другите хора биха ми направили нещо, което аз не бих им направила. Но не можех да преодолея жежката температура, която се развиваше върху любезно оставените ми под жаркото слънце обувчици. Дори след две три минути пряко печене, в тях беше невъзможно да се влезе. А след дългото време, необходимо да се обходи всеки от огромните им храмове, се страхувах, че даже лепилото ще се разтече, или че въобще ще са разложат.
С преноса на обувките се справих. В името на уважението ми към светостта на религията и храмовете за хората, преодолях дори неприязънта си към доста сериозната мръсотия, по която ми се налагаше да стъпвам в свещените храмове. Боса. Интересното е, че не ми разрешаваха да ползвам нито чорапки, нито калцуни, нито каквито и да било други хитринки. Само боси крака. Разбрах, че трябва да се движа с цял арсенал мокри кърпички. След излизане от поредния храм, следваха няколко минути дезинфекция на краката. Каква чернилка излизаше, не е за разказване.
Справих се и с невероятно високата температура на напечения под, по който трябваше да стъпвам. Голяма част от пространствата, по които се движех боса, си бяха под палещото слънце. Научих се да притичвам, да гоня всяка малка педя сенчица. На края на пътешествието ми стъпалата ми спокойно можеха да се конкурират с нестинарските такива. На места по тези пространства бяха постелили дълги черги. Те може и да са предпазвали за някакво време. Но след първия половин час пряко и жежко печене, придобиваха същата тампература на асфалта под тях.
С грубостта на хората, обаче, не можах да се справя. На места условие за влизане в храма беше посетителят да е покрити краката и ръцете. Тъй като жегата околовръст изискваше да ходя разголена на границата на приличието, бях се научила във вълшебната ми туристическа чанта да си нося два шала – с единия си покривах ръцете, а другият го препасвах като дълга пола. На много места това беше достатъчно. На други, обаче, бяха преценили, че от тази дейност могат да се изкарат пари. И не ми позволяваха да си слагам моите шалове, а трябваше непременно да ползвам техни – мръсни, окъсани и ползвани от няколко поколения, без да бъдат изпрани. Разбира се, срещу това удоволствие да опаша върху голите си крака пълните с чужди рогови клетки, капчици пот и какво ли още не, мръсни шалове, трябваше да заплатя определена цена. И за да им заплатя тази цена, правеха истерии и се бореха да не си слагам моите си шалове. Как беше „изгонете търговците от храма“.
Опитах се на няколко такива злостни хорица да им обясня, че храмът е свещено място и в него няма място за подобна агресия и парилюбство. Както често в моя живот, ми се даде да разбера, че желанието ми да обясня води само до натрупване на разочарование в моята душа. Насрещният просто си иска малката дребна благинка и хич не го интересува дали изобщо му говоря насреща.
Чак сега се сещам, че можех просто да си слагам моите си шалове и върху тях да препасвам техните. Ех, пусти опит, не винаги навреме идва. Нищо, ще го ползвам по-нататък.
Друга проява на досаждане на туриста бяха местните, които искат да изкарат пари от всеки турист, който в захлас разглежда каквато и да било забележителност. И те битуваха особено в храмовете. Научих се да се освобождавам леко и с усмивка от досадните навлеци, които постоянно ме преследват с желанието да ми „помогнат“ за каквото и да било ненужно за мен срещу заплащане на тях, разбира се. Като помощта им често е да ме заведат до забележителността, към която съм тръгнала. Тя се намира на не повее от 300 метра и вече се вижда, но непременно трябва да бъда заведена до там.
Особено е дразнеща тази форма на досада в храмовете. Не веднъж споменах, че те са толкова великолепни и огромни, че обиколката ми из тях обикновено извършвах в пълен захлас. А увлечението ми по учението на будизма намери тук и време и място да се потопи изцяло в тази далечна, до този момент, атмосфера.
И нямаше нищо по-дразнещо от това в такъв момент на захлас, в който времето е спряло, от това състояние на забвение да ме изведе следната реплика „Мам, искате ли да ви покажа статуята на еди кой си“. Научих се да преодолявам неприязанта си и любезно да обяснявам, че не, не искам. И че предпочитам да съзерцавам това, което съзерцавам. Нещо повече, научих се да ги карам да възприемат нежеланието ми от не повече от 5-6 ми отказ. Това за тамошните георгафски ширини си беше голям успех.
Но подмолните удари под кръста не успяха да спират да ме възмущават. Другите поне си казваха, че искат пари. А този дядо дойде при мен с благата си физиономия на тибетски мъдрец. Изчака ме да се насладя на поредната статуя и ме заговори. Попита ме от къде съм. Показа ми, че знае действителното географското разположение на България. Посочи ми съседските ни държави, определи София за столица. Бях явно доста впечатлена. И той продължи като ме попита в кой ден от седмицата съм родена. След като му отговорих, че това е събота, той ми каза, че в този храмов комплекс има статуи на различни божества, които закрилят родените през различните дни на седмицата. И аз непременно трябва да отида и да полея с вода божеството, което закриля родените в събота. Така ще си гарантирам щастие и дълъг живот. Поливането с вода на някои статуи наистина беше ритуал, за който явно се вярваше, че постига много добри резултати, та често се практикуваше.
Имах си мой план за разходка из храмовия комплекс.
Тук е моментът да уточня защо беше толкова важно да следвам собствения си план при тези храмови разходки. Колкото и време да отделях на всеки храм, времето ми като цяло си беше доста ограничено. А сами по себе си храмовите комплекси бяха така огромни и с толкова много завойчета, нови дворчета и нови храмове зад тях, че трябваше да следвам някаква посока. Първо, за да не се изгубя съвсем и после, за да видя максимално много от комплекса за максимално кратко време. Да обуя обувките и да тичам към следващия храм, градина, или езеро.
Та, този благовиден старец ми наруши този план, което неминуемо възбуди раздразнение в душата ми. Но си казах, че в името на добрите нрави и за да не обидя този добър старец, трябва да отида с него, въпреки че се отдалечавам от желаната разходка. Виж го колко е добричък, пък и колко ли му остава. Какво ли ще ми струва да му покажа малко внимание и да зарадвам старческата му душа. Тръгнах след него. И на всяка крачка си припомнях онази мъдра еврейска поговорка „Съжалиш ли някого, ще станеш по-зле от него“. Пот се лееше от мен, вече бях на път да припадна от жегата. Но следвах моя старец. При това пряко под слънцето, без моите забежки и чупки в търсене на малкото сянка.
Оказа се, че моят съботен бог е на най-отдалеченото място, от там, от където тръгнахме и лабиринтите, през които минахме, за да го достигнем, не ми вдъхваха кураж, че лесно ще мога да се върна. Но все още доста успешно се борех с нарастващото ми вътрешно раздразнение. Стигнахме до симпатичната статуя с още по- симпатично шкембенце. За радост на добрия старец изчаках опашката от хора пред статуята на божеството, полях му шкембенцето няколко пъти с вода. И тъкмо си мислех, че вече съм отчела доброто си дело за деня, обърнах се към стареца и с най-широката си усмивка му благодарих за проявеното внимание.
И тогава миловидният старец ми отвори един каталог с цени. Обясни ми, че той е бивш университетски преподавател по история и може да ме разведе из целия храм като ми разкаже най-подробно за всяко негово кътче. Обясни ми, че екскурзоводските услуги са доста скъпи, а той като бивш преподавател по история взима още по-скъпо, но аз непременно трябва да го наема и най-вече да му патя за тура до съботния бог.
Вече наистина се раздразних. За пореден път доброто ми отношение беше излъгано и насочено в неправилна посока. Само като си помислих, че под палещото слънце този мил човек ще ме води до всяка от хилядите статуи да ми разказва балалайки. И че си загубих времето в името на неговия комерсиализъм. Цялото ми добро отношение и възпитание не бяха в състояние да приема подобна оферта. Още повече се почувствах и излъгана. Събрах целия си стоицизъм, дадох му някаква малка сума за екскурзията до съботния бог и с усмивка се отдалечих.
В един от дните, преодолявайки досадниците по пътя си, отчетох как вече няколкото ми пътешествия из Азия, са дали отпечатък върху смиреността ми и настройката ми философски да приемам човешката низост.
Но поредният сблъсък с дребна и вредна зла женица ме довърши. А ми се случи в централната Пагода Шведагон в Янгон. Пристигнах там по време на най-силното слънцепечене за деня – един часа по обяд. Само като погледнах напечения свещен асфалт, по който трябваше да ходя боса, застанах на входа в размисъл дали изобщо да си го причинявам и най-вече дали обективно ще мога да го издържа. В това време дребната вредна зла женица, изобщо не разбрала причината за моето чудене, се насочи към мен и започна да ми крещи, че първо трябва да платя вход за влизане в храма, а след това трябва да платя такса за мръсен шал. ( Таксите за влизане на чужденци – туристи в иначе отворения и действащ храм, е нещо, което силно ме дразнеше, но което вече приемах с мъдростта на будистки монах).
Подтикната от първосигналния ми стремеж да обясня, започнах да й обяснявам, че е доста горещо и се чудя дали да влизам. Попитах също дали не са измислили някакъв вариант да претърпят жегата. Тя, разбира се, дори не искаше да ме чуе, а вече доста истерично ми крещеше, че трябва да платя всички такси. Дори си позволи да ме хване за ръка и да ме задърпа към касата. Това окончателно ме докара до твърдото ми желание да си тръгна, пък този храм, макар и най-големият, както се казва, ако ще.
Обърнах се ядосана и рязко тръгнах надолу. След две крачки поетата азиатска мъдрост се надигна в мен и ми припомни, че все пак съм платила самолетния билет, за да видя и този храм И е глупаво да се оставя на управлението на нараненото си его. Пък и глупостта и низостта на една проста личност не бива да ме ограничават в собствените ми желания. Като по чудо яда в душата ми излезе и замина нанякъде. И невъзмутимо се върнах до входа, за да проверя работното време. Може пък да работи след залез и тогава да успея да се преборя с жегавата земя.
И тогава за пореден път се уверих както че тази зла женица ми е пратена за духовен учител, така и че има и добри посланици на Вселената. Явно, нашата разправия е била наблюдавана от един достолепен мъж. Като ме видя да се връщам, той тръгна към мен и сам започна разговор. Попита ме дали се притеснявам, че земята е много гореща. Казах му, че именно това са притесненията ми. Той каза, че това наистина е проблем, но храмът си заслужава да бъде посетен. Посъветва ме да дойда след залез. Обясни ми, че за да разгледам спокойно храмовете в Мянма, по принцип трябва да си избирам като време или рано сутрин, докато още не е напекло съвсем, или времето след залез. Тогава, макар и топло, земята леко изстивала, доколкото вече не е под пряката слънчева топлина. Обясни ми, че всички храмове отварят още преди изгрев и затварят късно след залез. След разговора с този мъдър и благ човек си направих именно такава разстановка на посещенията по храмове. Тъй като видимо беше добре разположен към мен, споделих с него впечатлението си от грубостта на работещите в храмовете. Той ми даде някакво мъгляво обяснение от типа, че това били простички хора, уж добри по душа.
