ЧАСТ ЧЕТВЪРТА – БЕЗХАБЕРИЕТО НА ТУРИСТИЧЕСКАТА АГЕНЦИЯ

Следващият ден беше отреден за посещение на построения през 2005 година огромен храм Акшардам. Разположен на площ от 400 декара, съвременните му строители  били водени от желанието си да създадат място, излъчващо мир, красота, радост и божественост. Затова построили десет арки на входа, символизиращи десетте принципа в индийската култура и ведическото усещане за посрещане на добротата от всички страни.

За този съвременен храм  индийците казвали, че е уникално място, където може да се усети индийският дух, гордеещ се с миналото си, вярващ в настоящето и благославящ бъдещето.

Само че тук отново се намесиха неписаните закони на организираното от туристическа агенция пътуване. И за посещението си в Индия бях избрала такова. Уплаших се от разказите на два приятелки, посетили огромната страна преди мен. Не ме стреснаха разказите им за висящите от всякъде крака и багажи из влаковете на Индия. В крайна сметка, това си е начин на предвижване. А е натоварен според географския му район на предвижването. Притесни ме разказът им за закъснение на един от влаковете с 15 часа. И то не конкретно самото закъснение, а начинът му на случване. Обяснимо, никой не им е съобщил с колко време точно ще закъснее влака, за да си организират съответната почивка в подходящо място. Просто едни 15 часа просидели на перона, ведно с останалите пътници. Без яснота и перспектива.

Та, избягването на подобни неудобства реших да реализирам посредством услугите на туристическа агенция. Пък и Индия е толкова проходена дестинация. Какво пък толкова могат да объркат?!

Е, организирането на пътуване без грижа към пътуващите, винаги намира начин да обърка и необъркваемите неща.

И този път така. Случихме се в Делхи в дните неделя и понеделник. И понеделник беше отреден за този величествен храм Акшардам. Само дето ние не се случихме, а предварително, месеци по-рано беше определено да бъдат тези дни. И не от друг, а именно от туристическата ни агенция.

Е да де, ама в неделя следобед от местния екскурзовод българският ни водач разбра, че на следващия ден – понеделник – храмът Акшардам е  затворен.

Няколкото ми пътувания с туристически агенции ме убедиха в идентичността на поведението на служителите им. С нищо не ги опровергаха служителите и на тази туристическа агенция. Типично за представителите на тези  незаинтересовани организатори на  чужди пътувания, и този път, по микрофона ни беше съобщено, че уважаеми пътуващи, просто храмът не работи, така че видите ли,  ние утре сутринта си се оправяме към Акра и няма да видим храма Акшардам.

Очакваните извинение, обяснение, или обезщетение не само не се споменаха от българския ни водач. Най-вероятно не е било и предмет на нито една нейна мисъл. На место това с властнически тон отреди: „Какво да се прави, на път всичко се случва“.

То така де, то наистина се случва. Ама под „случване“ все пак се разбира СЛУЧВАНЕ. Има една тънка разликата на случването от обикновената незаинтересованост. А тя се състои в това, че  „случването“ носи елемента изненада. А незаинтересоваността относно работно време си беше чисто и просто безхаберие. Което би било прекрасно да е спестено чрез също така просто събиране на информация.

Ще речете, работното време на храма може да е плаващо. И аз така си рекох в автобуса. Само дето, прибирайки се в хотела и ползвайки общодостъпната услуга „wi fi“ , влязох в също толкова общодостъпния сайт на храма. И знаете ли, оказа се че информацията относно работното време на храма не е никак апокрифна и тайна такава. Фактът, че в понеделник храмът не работи си беше написан в сайта. При това не някъде с най-малките букви, както често се случва с важната информация в договорите на туристическите агенции. Не. Стоеше си там, изписана с нормални букви и  нормален шрифт. Които обективно биха могли да бъдат възприети от всеки един желаещ да ги възприеме.

И тук идва тънкостта. От желаещите.  Явно, представителите на нашата туристическа агенция не бяха сред тези желаещи.

А и защо да са желаещи? Работеха си по старите утвърдени правила. Пишем го това посещение на храма в програмата, за да привлечем туристи. Уверяваме ги, че ще го посетим, докато им взимаме парите.  Пък като не можем да го посетим, хвърляме вината на неправилната подредба на звездите, обвиняваме пътниците в нетърпимост  и с гордо вдигната глава продължаваме напред. В крайна сметка, какво тук значат доброто настроение и почивка на човекоплатците?! Те нали са си платили!

Този път, обаче, човекоплатците в групата не бяха от много намачканите в детството си и издигнаха глас в защита на правата си.

Каква беше реакцията на  българския ни водач на възраженията на част от нашите пътници, че всъщност те са тръгнали на това пътуване именно за посещение на този храм. Пък беля, и много държат да го извършат. Ами, всички тези възражения  предизвикаха у  нашия български водач единствено досада и цял куп ненужни реплики „Е, стига с тези капризи! Това, хората, сте толкова капризни! Как да угодиш на всеки? Има толкова други храмове, които ще посетим.“

То, като се замислиш, наистина  на всеки не може да се угоди. И да, определено  капризите  не са приятно нещо. Но, в случая Каприз ли да беше желанието да бъде изпълнена  предварително обявената програма?! И в крайна сметка, неизпълнението на договора  пък колко да е Каприз. А като се замислиш още малко, и установяваш, че това  неизпълнение с лекота би се  предотвратило с една проста проверка в общодостъпния интернет сайт.

За моя радост,  участниците в групата бяха напреднали с граденето на демокрация. И  този път не бяха никак склонни на подобни кощунства с техните пари и време. Категорично настояха да се посети храма в работещ ден.

След много фръцкане и обиди от страна на нашия български водач и множество проведени разговори с офиса в София, ни заяви, че ще пътуваме все пак до Акра. Ще се настаним там и в ден вторник ще пътуваме обратно до Делхи за посещение на този храм.

Това чудесно. Само дето предложеното ни упражнение предполагаше ставане в ранни зори във вторник, пътуване на 200 км в едната посока и 200 километра в другата. В Индия! При движение, което е напълно непредвидимо и като  бързина и като възможност.

Лично за себе си взех твърдо решение да си спестя подобно приключение. Пък и мъдростта на годините ме доведоха до заключението, че нищо не бива да се случва на всяка цена.

Слава Богу, в автобуса мнението ми беше споделено и от  други пътуващи. Не се сподели, обаче от нашия български водач.

Отново чухме лекцията за безкрайните капризи на туристите. Към нея този път бяха прибавени и нови елементи. За това как не знаем какво искаме.

Лекцията завърши с безпрекословното заключение „Пътува целия автобус. Няма да ви търся сега друг превоз“.

Безпрекословно и удобно за туристическата агенция. С риск да се покажа безкрайно несхватлива, пак минаха през моето съзнание едни такива въпроси от типа – Не трябва ли да е удобно и комфортно всъщност на пътуващите?!

След още известно време, което ние отне да обясним чрез вмъкване на кратки реплики в безкрайния й поток от думи и обиди, че ние всъщност знаем какво искаме. Искали сме го в България, преди да тръгнем, искаме го и сега. А именно да се спази програмата, но да се опази и нашето здраве и добро настроение, ако не е много против правилата на туристическата агенция.

Последваха поредните заплахи от съдебни спорове относно неизпълнение на програмата и след още дълги нови обиди, мрънкания и цупене от страна на българския ни водач и нови  консултации с българския офис. Разбира се, цялата тази плеяда не допринесе за по-доброто ни настроение. По време на платената от нас, и то почивка.

За щастие допринесе за нужното разрешение на въпроса. Ненужно беше само изхарченото време за това и отправените обиди.

И така, в ден вторник желаещите щяха да се върнат в Делхи. А останалите с по-малък микробус щяхме да бъдем  извозени  до следващото място по програма. И там щяхме да се съберем с останалите.

Ненужните реплики и обиди пък предстоеше да бъдат  компенсирани с посещение на стар храм, наречен  маймунски поради много маймуни, обитаващи днес територията му.

В крайна сметка, безкръвната ни революция доведе до разумен резултат.

А случилото се  в тези няколко часа, прекарани в автобуса, ме накара за пореден път да затвърдя убеждението си,  че Демокрация в действителност се гради чрез настояване за опазване на права. И борба за тях.

Само дето беше ненужно  грубо, грозно и развалящо отношенията. Но пък  началото беше положено.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език