Утрото, отредено на посрещане на френския остров Мартиник посрещнах в леглото. Поради тъмнината в каютата не можех да се ориентирам защо и в колко часа съм се събудила. Имах едно странно усещане. Поради все още сънената си унесеност не можах веднага да се сетя. Не ме люлееше! Така приятно приспивното люлеене на кораба беше престанало. Значи сме акустирали. Колко е часа? По програма това се предвиждаше за 9.00 ч. Не мога да повярвам, че съм проспала до толкова късно. И съм пропуснала да снимам острова отблизо.
Бегом в банята, бързо миене на зъби и на откритата палуба. По пътя видях, че часът всъщност е 7.20. Значи, сме пристигнали по – рано. Дано успея за снимки. И тук както се казваше, ме чакаше една добра и една не дотам добра новина. Добрата беше, че островът си беше на прилично разстояние от кораба и снимките се получиха.
Не до там добрата новина беше, че островът си беше на прилично разстояние от кораба. Което означава, че няма как да сляза, без да платя тур. А туровете за този остров започваха от 80 евро. Еми, в крайна сметка не е самостоятелна държава, да речеш. Една френска колония. Дори да сляза на брега, няма да мога да отметна една държава повече. Във Франция вече съм ходила. Какво пък, ще си направя поредната лимонада. Ще си прекарам приказен ден на кораба. Изцяло в разположение на моя Коста.
Тръгвайка по утъпканите пътеки на изработеното ми разписание, се насочих към закуската. След това фитнес и спа. После щях да се отдам на почивка. И в същия ред възнамерявах да го следвам до вечеря.
Закусих в по – вътрешната част на салона и не успях да видя какво ми е приготвил Коста. Седнах съвсем до прозореца, за да изпия сутрешния си чай, част от аристократични ритуал който си бях изградила. Ами да, минаването по два пъти на ден през „стълбата на истинския аристократизъм”, просто изискваше да пия чай на закуска. То не може аристократизъм само на стълбата.
Та, зареяла поглед през прозореца, отново не можах веднага да стопля какво се беше случило. Познаващите ме по – отблизо са наясно с нивото на моята разсеяност. Както винаги съм казвала, дано да не се наложи да свидетелствам някога. По – лош свидетел от мен няма. Разсеяността ми е пословична. В този ред на мисли, доста минутки ми отне осъзнаването какво виждам. А виждах сградите на града съвсем наблизо. Значи сме на самия бряг. Я, Коста се е приближил! Погледнах часовника. 9.00 ч. Ами да, това беше обявеното време за пристигане. Всичко е точно. Вместо друг път да тичам още сънена по палубата и да правя прибързаните си заключения, ще се доверявам на моя Коста. Като истински джентълмен, беше спазил обещанието си и ми беше осигурил нужното за прекрасно провеждане на деня.
С напълно спокойно сърце се оправих към фитнеса. Имам цял ден да се наслаждавам на острова и отдалеч и от близо.
Вече в спа центъра по леките капчици спускащи по стъклата му разбрах, че навън превалява. Тъй като небето си беше все така светло, явно не беше нещо друго от кратък тропически дъжд. Ето това е следващото и никак немаловажно предимство на обикалянето без предварително платен тур. На платения тур освен че те водят като бяла маймунка на каишка и пиеш и пишкаш под команда, тръгваш и се връщаш в уреченото време. И което е по – неприятно, обикаляш платената забележителност в каквото време хванеш. Както в случая, по време на дъжда вече трябваше да съм из острова. И целия следващ се слънчев ден щях да прекарам на кораба, тъй като турът щеше да е приключил. А така спокойно се отдадох на парата в парната баня.
И едва след като той, дъждът, си отиде трайно, аз слязох на сушата.
Вярна на природата си, тръгнах в обратна страна на човекопотока. Първо щях да си направя моята обиколка по обикновените улици и тогава щях да се впусна да се наслаждавам на сътворената за туриста красота. Оказа се, че Мартиник си е доста красив от където и да го погледнеш. Първото ми впечатление беше за изключителен ред. Огромни колони от коли. Никой не изпреварваше безумно и не се опитваше да мине през тротоара, или в насрещното. Наистина ли бях още на Карибите?
Ляв волан. Най – после. Французите още са тук. Определено! Цените в евро. И евтино като във Франция. Огромен кроасан в малка сладкарничка 1, 50 евро. Евтинийка. На фона на 5 евро за парче кекс от не дотам чиста улична количка в Куба. Оферти за пиле от 5 евро. На фона на пиле с ориз в Куба и Ямайка за 10 евро. Не съм вярвала, че някога по принцип високите европейски цени ще ми се сторят така евтини и достъпни! Чак съжалих, че съм така добре нахранена. С удоволствие щях да изхарча 2 -3 евро за нещо, което в Куба и Доминиканската република щеше да ми струва поне 15.
Такива ленти бяха обичайни за латинска Америка. Но в европейска държава / все пак Мартиник си е част от Франция / такава лента виждах за първи път. Нямаше я и в другите карибски острови, които посетих. Интересно компилация, но определено добра. Изобщо, тази средна лента се оказва доста добър вариант за градовете, в които няма метро. Обезопасена за случаен достъп на заблудени пешеходци и дори автомобили, тази лента позволяваше на градските автобуси да развиват доста прилична скорост като по този начин успяват да обслужват нуждите на градското си население от предвижване.
Колите бяха напълно и изключително само нови. Дори една „стар нов внос” не видях. Къщите ниски, максимум двуетажни. Чисти. Малки дворчета. Никакво разстояние между къщите. Няма място. Внушително високи огради покрай някои от тях. Тесни улички, стръмно виещи се из стръмния остров. Теснотата им се компенсираше с въведеното почти навсякъде еднопосочно движение.
Населението отново беше изцяло от черни. В общи линии, първите петнадесет минути странях от тях. Все пак бях наплашена от престъпната природа на туземците. Но след първите ми няколко срещи с тях и любезното „Бонжур”, отправено към мен, някак си отпуснах душата и с още по-туристически тръс забродих по улиците.
Най – голямата забележителност из явно жилищните райони, в които бродех, се оказа една истински голяма църква. Храмовете са това, което много ме привлича навсякъде из пустата му чужбина. Може би защото си страдам искрено за вкопаните в земята наши църквички. Затова видя ли истински голяма църква, не пропускам да вляза. И тази беше такава. Всъщност, цялата беше в ремонт. Но размерите й бяха подобаващо на истински храм.
За целите на службите, временно бяха опънали една палатка пред църквата. След като й хвърлих бегъл поглед, а също и на часовника, реших, че е време да търся красивия център. Опитах с английски поставен въпрос за посоката. Е, не срещнах англоговорящ. Не се и надявах. Все пак Франция. А за френския шофинизъм едва ли някой не е чувал. Те поне са принципни. Не се объркват в сложен расисъм. Делят хората на французи и други. Дори през ум не им минава, че би могло да научат някой чужд език. Според мен, просто не им е хрумнало дори за причина целият свят да не говори френски.
Очакваемо, възрастната дама, която попитах за посоката към центъра, не можа да ми отговори. Логично за французойка, макар и черна. Необичайното последва непосредствено след това. Каза ми да я последам и ще ме заведе до човек, който говори английски. Слабите ми познания по отдавна учения френски ми позволиха да я разбера. Но искрено се учудих на проявената любезност. Определено не беше присъща на французите. Отидохме при този човек. Също възрастен господин. На изключително слаб английски, но с много голяма усмивка и още повече жестове ме упъти. Липсата на общ език помежду ни явно не беше достатъчна причина да не прояви добрината си. Попита ме как съм, как съм дошла в Мартиник. Пожела ми „бон воаяж”. Това вече беше впечатлително! Тези черни туземци май ще се окажат големи късметлии. Взели най – доброто от френската цивилизация и запазили добротата и човечността си, толкова нетипични за бившите си господари.
Следвайки упътванията на любезния господин, стигнах до зеления център. Въпреки че се бях настроила на най – малко очаквани добри впечатления, Мартиник за пореден път ме порази.
Чисто и приветливо. Усмихнати хора, пълна безопасност. Французите определено си бяха направили една прекрасна задморска градина. Дадох си обяснение защо още не й дават независимост. Прекалено красиво местенце. Като малко съкровище, скрито сред пиратските си карибски съседи.
И като си помисля, че дори не исках да слизам на брега. Все пак, като част от Франция, не можех да я преброя за нова посетена държава. Така че както се казва, слязох на брега ей така, съвсем безкористно, без задни мисли. А се срещнах с такава приказна страна. За малко да успея да простя на гъсто населилите кораба французи, представители на новото им простолюдието за арогантността и грубостта им.
Съгражданите им на този малък остров показват, че който трябва, знае и го прави както трябва. А останалите за какво и дали ще го ползват си е техе избор. Как беше, животът не е справедлив.
Аз се радвам, че слязох и се потопих, макар за няколко часа, в тази красота.
Мартиник, дано когато получиш своята независимост, успееш по – дълго да съхраниш красота си. Благодаря, че бях!
