С такава радост слязох от кораба! Най – после ме пускат на свобода. Не ме разбирайте погрешно, на Коста ми беше страхотно. Но и златната клетка поражда желание „ вырваться наружу”- да излезеш навън. Вече нямаше предупреждения. Вратите на кораба бяха свободно отворени и аз изхвърчах като лелеяло свобода пиле.
От изхвърлена кутия за храна видях, че и тук основната част за прехрана си остава неизменният ориз. Само дето бобът от Куба и Ямайка беше заместен с други бобови култури -царевица и грах. А отсъствието на комунизъм беше прибавило към тях вече и други зеленчуци.
Това добре. Излязох и от уличката и се гмурнах в града – столица на тази островна държава. Чисти улици. Поддържани нискоетажни къщи. Нови коли. Задръстване. Тесни улички. Деца с униформи. Местните, изключително само чернокожи, говорят помежду си на английски. И хора. Много хора по улиците. Явно тук безопасността е в прилични граници. Щом и хората са по улиците, а не се крият като на Сейнт Китс и Невис.
Ами, поредната малка държавичка, чието население белите колонизатори бяха изтребили. На тяхно място бяха посадили чернокожи от Африка. И след като са им построили една приказна страна и уредили доста добре държавата, са им подарили и независимост. И сега тези бивши роби се возят на скъпите си коли, ползват се от създаденото вече от белите. Всъщност, единствената им задача е да се наслаждават на подареното. И да гледат да не го развалят много бързо. Признаци за последно, за жалост вече се наблюдаваха из града.
Някога здравите мостчета над градския канал на места вече бяха със стърчащи арматурни железа. Фасадите в по – крайните кварталчета вече не бяха така лъскави. А от отворените къщни врати прозираше разхвърлян безпорядък.
Както отбелязах в Куба, мизерията идва не от немотията, а от манталитета. Подарена прекрасна държава. И няколко години след независимостта и оттеглянето на омразните господари – бели, вече е в разруха. Не че това се отразяваше на цените. Или поне на тези, които се изискваха от белите туристи.
По вида на местните мога да кажа, че не се отразяваше и на техния живот. Те не бяха недоволни.
Може пък това да е редното за това време и място.
Е, аз го видях по този начин.
Благодаря, че бях!
