Следобедът на първия ми ден получих в личната си пощенска кутия много специално съобщение. Адресирано лично до мен. На лист хартия ме уведомяваха, че съм много специален техен гост и ще се радват ексклузивно за мен да посетя магазините им за диаманти и прочее украшения. Леле, колко специална се почувствах! Именно аз от всички гости съм им вдъхнала доверие, че мога да им изкупя диамантите. Пък и каква съм специална! Оценили са ме хората!
Не си мислете, че не ми мина мисълта, че подобни съобщения са получили всички до един гости на кораба. Мина ми. Но с голяма бързина си и замина. Наричат ме специална! Коя съм аз да ги оборвам?! Решено беше! Само аз съм го получила и само от мен се очаква да пазарувам диаманти. И то не че няма да стане. Просто ще бъде друг път. Ей, това богатството на българските изразни средства е ненадминато!
По съвсем различен начин ми подейства листа с дейностите за следващия ден. Предстоеше ни да акустираме до островната държава Сейнт Китс и Невис. Предварително се бях осведомила от туристическия офис на кораба, че пристанището е леко отдалечено от града. Заради това от кораба ще осигурят шатъл-и до градчето срещу 7 евро. Зарадва се пестеливата ми туристическа душа! Само за 7 евро ще я отметна тая държава, ей. За какво наистина да плащам екскурзия, при положение, че мога като една волна птичка да си обикалям нужните ми забележителности. Така мислех до момента на получаване на този лист. А в него пишеше, че на Сейнт китс и Невис дребните престъпления са възможни. До тук добре. Свикнала бях с подобни предупреждения. То и за България така пише в туристическите справочници.
Тъкмо да го отбележа това предупреждение като игнорирано и се зачетох по – нататък. „Кайндли”, сиреч любезно, та чак мило, молят всички пътници да не взимат със себе си никакви пари и ценности. И да си оставят телефоните и паспортите в сейфа на кораба. Да, ситуацията загрубя. Не че нещо, ама без телефона не мога да снимам. От една страна, ми е нов и на него е цялата информация за пътуването ми до сега, че и от тук до края му. От друга, че то ако не снимам, за какво да ходя. И започна едно леко смущение да се прокрадва в душата ми. Но все още можех да го удържам. Последното изречение вече обърна цялата ми настройка. „В случай на нападение Ви приканваме да не оказвате никаква съпротива”-пишеше в листа.
И така, неусетно някак си, ме мотивираха да се разделя с още 23 евро. За 30 евро щяха да ме посадят като бяла маймунка в защитен бус и щяха да ме показват на местните от далеч. На мен пък щяха да показват същите тези местни.
Разбирам, че всичко написано най – вероятно се дължеше на доста добрия им мениджмънт. За жалост, аз пък вече се бях сдобила с определен недобър опит в Замбия и Папуа и Нова гвинея. А оттам и смелостта и безразсъдството ми бяха сведени до ниво на действие на здравия инстинкт за самосъхранение.
Осигурила подробностите за следващия ден, спокойно се отправих към вечерното шоу в театъра на кораба. И докато бях там, в нежно очакване на предстоящото шоу, моят Коста неуморно се грижеше за комфорта ми и задоволяваше нуждата ми от нови предизвикателства. Докато аз просто си се наслаждавах на шаренийките и музиката на сцената, той пореше вълните със сила страшна. Мъкнеше своя товар нежно и грижливо към следващия остров. За да мога утре сутринта, добре отпочинала, да закуся пред гледката на остров Сейнт китс и Невис. Какъв джентълмен!
А шоуто си беше истинско вълшебство! Научена от предишния ми круиз, вече си знаех с какво ще започне първото за круиза шоу. Ама, колко съм веща по въпросите на круизите! И то само от два преживени такива. Както се казва, опасността да умра от скромност, мисля да не я вписвам в застрахователната си полица. Та, както обикновено, шоуто започна с представяне на целия екипаж на кораба. На сцената бяха поканени всички шефове на отдели, които се грижеха денонощно за доброто ни изкарване.
Защо ли така явяването на главния готвач предизвика най – бурни овации?! Явно удоволствията минават през стомаха не само при мъжете.
Възгласите пък на публиката по време на шоуто, за пореден път ме убедиха в правотата на наблюдениата ми. Французите определено преобладаваха на кораба. В техния черен съвременен вариант.
След нощната разходка по най-горната открита палуба и отправяне пожелание за лека нощ към тъмното море, се прибирах към каютата по лъскавата осветена стълба на триетажния бар.
Сутринта се оказа, че до остров Сейнт Китс и Невис ще пристигнем след кратко време. И, спазвайки установеното вече разписание, се отправих към фитнеса и спа центъра. Завърших сесията с излягане на онези вълшебни керамични шезлонги с изглед към безкрайното море.
Пред с нищо обезпокоявания ми поглед, спокойно зареян в безвремието на морето и небето, изведнъж прелетяха две – три птици. Тъкмо си помислих колко е хубаво да ми допълват по този прекрасен начин картината, мозъкът излезе рязко от отпускарскрия си режим. Щом има птици, значи сушата е наблизо. Добре. Предстоеше ми душ, обличане, обяд. Време беше да напусна комфорта на спа центъра. Обещавайки му, че довечера пак ще се видим, се насочих към каютата си.
Бърз обяд и съм готова за срещата си с първия ми остров.
Първата ми екскурзия. Резервирах я в деня на самата екскурзия. И някак си не ми стана ясно и сега какво да правя и къде да ходя. Умореното девойче от рецепцията на туристическия офис, с последни сили стараейки се да запази нужната й любезност, ме увери, че ще получа инструкции в пощенската си кутия. Ми да, ама ние с Коста акустирахме, а инструкции някак си така и не получих. Ще му кажа да си стегне персонала! Аз сега разбирам, че той е един много ангажиран дгентълмен и само защото има да извършва какви ли не важни дейности, ме пуска такава сама и неориентирана на брега. Но като свикнах веднъж с вниманието на един джентълмен, който мисли изцяло за моя комфорт, някак си минах в режим „обгрижена жена”. А в този режим съм забелязала, че мозъкът автоматично изключва. И при тази рязка смяна някак ми е трудно да започна да мисля със собствения си мозък. А той, милият добре, че кротко си стоеше на мястото и чакаше само да му обърна внимание. Все пак, не често изпадах в този режим на „обгрижена жена”, та се налагаше сама да се грижа за нуждите и комфорта си. Съвсем кратък диалог ни трябваше с него, за да се сетя, че в случай на пълна дезинформация, е хубаво да се насоча към рецепцията на кораба. Туристическият офис удобно беше затворил. Но за сметка на това, явно голяма част от туристите мислеха като мен и пред стълбите на трета палуба се спрях в цяла тълпа туристи. В ръцете на повечето се намираха валчери като моя. Спокойно! Не сме на правилното място. Но без толкова много туристи няма да тръгнат. Така че седим и чакаме. Все ще ни потърсят. Заслушах се в съобщението по радиостанцията. А от там не се уморяваха да ни съобщават, че тези, които искат да слязат на брега, следва да се отправят към изхода на кораба. И тъй като съобщението се отправяше на четири езика, по реда на смяната на езиците, различните групи, явно говорящи току – що прозвучалия език, се насочваха надолу по стълбите. Вече бях сигурна, че и аз трябва да направя така. Все пак за да излезеш от кораба, си е някак най – логично това да бъде извършено именно чрез изхода. А той определено се намираше на най – долния етаж. Отделно от това, вече бях чула едно съобщение, което ме беше насочило към изхода. Но тъй като бях на почивка, реших да не тормозя до такава степен мозъка си. Друго си е да стигна за трети път до същото заключение. Бог любит троицу. В случая се случиха две едновременно. Съобщението на английски беше последно по ред. Затвърди информацията, че трябва да отида на изхода. В това време вече целият човеко поток се беше впуснал по стълбите надолу. Мисля, че повече потвърждения не ми трябваха. Все пак бях просто в отпуск. Не си
бях изгубила мозъка насъвсем.
Подредих се зад една от видяните от мен табели с номер 10 и се оставих да ме влачат и насочват. На всичкото отгоре, се оказах с личен екскурзовод. Целият останал бус беше пълен с французи. От белите такива. Отбелязвам го не за друго, а защото сблъскалите се с подобни представители на френската нация са наясно, че именно белите от тях никак, ама никак не обичат светът да не знае френски. И моите спътници бурно отреагираха на потвърждението на гида ни, че знае само английски. Не че това не беше вписано в условията на тура.
Липсата им на разбиране на езика на гида, обаче, трайно ги дезинтересира към него. И се впуснаха в необезпокоявани и шумни разговори помежду си. А колко са шумни франсетата, мисля че имах възможност вече да спомена. Та, от личния ми гид можех да разбера нещо единствено след излизане от буса и след отдалечаване на добро разстояние от шумната френска група. Добре, че не трябваше да ходим на Ниагарския водопад. От този шум изобщо нямаше да му чуя страховития тътен.
Насред основната група шумящи французи, двама от тях превеждаха на останалите думите на гида. При това го правеха независимо един от друг, но на достатъчно висок тон, че да заглушават и гида и сами себе си. А дядото, седящия най – отпред, от време на време се провикваше „Пер фаворе”. Не стана ясно какъв му е случаят и зов за какво беше този негов периодичен крясък, но това явно не го спираше да го издава.
И така, в шеги и закачки си пътувахме из острова.
Зад затворените прозорци на туристическия бус, градчето си изглеждаше напълно спокойно. Нови коли, добре изглеждащи къщи. И странно, обаче, почти пусти улици. Тук – таме минаваше по някой. Пак казвам, опитът ми беше показал, че не винаги жегата гони хората от улиците. Не един път бях посещавала истински топли и влажни страни, в които хората пъплеха по улиците на цели рояци, независимо от температурите. Току – що бях в Куба, чиито улици просто бяха препълнени и от местни, и от туристи. На места местните буквално изпълваха улиците и тротоарите. При това при същите климатични условия.
Явно тази пустота тук намираше обяснение със сигурността.
Пък и едва ли ще да е случаен факта, че дори не ни пуснаха да излезем от бусчето. Единствената ни спирка беше горе, на върха на тепето, в отдалечената от простолюдието и охраняема колонизаторска къща.
При подобни туристически обиколки спирките обикновено бяха не само за направа на снимки. Разбираемо е, че такъв пропуск не би заинтересувал местните екскурзоводи. Но да ни изпуснат като пазаруващи. Това вече беше леко плашещо. Почти не се е случвало да няма „шоп стоп“. Тоест, да стоварят туристите в зона с купища сергии и ненужни сувенирчета, че да могат същите тези туристи да се разделят с удобно за местните количество валута. А тук се бяха отказали дори от това. Явно със сигурността не всичко беше както трябва. За пореден път ми се затвърди това усещане в момента, в който видях оформена шопинг зона пред самия кораб. Бяха донесли сувенирчетата и шарените роклички до самия кораб. В този момент си помислех за онези, които бяха взели шатъл-а до града на стойност 7 евро. Едва ли щеше да има неоцелели. И като зададеш въпрос, получаваш отговор. Шатълът бил до другата част на пристанището. Там в момента бяха атустирали два други круизни кораба. И там имало обособено изкуствено поселище, състоящо се от кафененца и магазинчета. Та, шатъл-ът бил до там. В града на никой не минаваше мисъл да пусне туристите.
Да, явно добре бях похарчила тези 30 евро. Все пак видях града, разказаха ми малко история. Французин ми показа възхищението си и ме целуна. Но за това малко по – късно.
Сейнт Китс и Невис е островна държава, разположена на два острова. Сейнт Кристофър с площ от 169 km² и Невис с площ от 93 km². На тази площ е разположено население от 50 000 души. Основното население се състои от чернокожи, докарани от Африка като роби от белите колонизатори.
По- впечатляващото е, че на тези 50 000 души имаше 23 училища. Действащи и разположени в спретнати и много симпатични ниски постройки. И болници. За краткия ни двучасов тур минахме покрай две. Отново, спретнати, чисти, ниски постройки. Като си помисля за нашите… Само външният им вид може да доведе болестта до летален завършек. И не само болници. Имаха си медицински университет. Да им се ненадяваш! Май за пореден път бъркам представите си за туземци.
След историческия център ни качиха към върха на острова. Там имаше нещо като мини планина. Или, по пловдивски казано, обикновено тепе. Тук, високо издигнато над плебеите, беше обособен богаташки квартал. Малки прекрасни къщи. Дворчета. Също толкова прекрасни и зелени. Гаражи. Чисти улици. Нови коли отпред. Красота!
Пътното движение беше с десен волан. Явно последни са минали англичаните. В потвърждение на това минахме през огромна Англиканска църква. Интересно, защо няма индийци?
На остров Мавриций така ми бяха обяснили – Първо дошли не помня кои и изтребили местните. След това дошли французите и довели негрите от Африка. Щото местни вече нямало. А пък имало работа за работене. След тях се заселили англичаните. Те пък си довели индийците като обслужващ персонал. И неизменното дясно движение, разбира се.
Явно и тук събитията са следвали подобна хронология. Само без индийци.
Като влязох в къщата, се възхитих на изключително запазената колониална архитектура. И докато оглеждах с възхита наоколо, усетих с периферното си зрение, че аз пък от своя страна съм станала обект на възхита на един мъж. Френски аристократ. Французинът, за който споменах преди малко. Така се беше загледал в мен, че чак залитна. За малко да падне. Чудех се да го подпра ли. Ще вземе да се затрие. Пък не всеки ден разни французи показват така бурно възхищението си от мен. Обзета от тези мисли, тръгнах към прекрасното дворче. Моят французин ме последва. Поиска да ме снима. Явно възрастта си казва думата! До скоро поглеждах с пренебрежително изпепеляващ поглед подобни желаещи. Като след подобен поглед непременно следваше отказ. Явно, изживените години си казаха тежката дума. И се съгласих. Нагласих се, пък се и усмихнах. Французинът изрече „Белисима”. И ме целуна. Е как да не се почувствам невероятно?! Толкова пък да съм прекрасна!
Не пропуснах да поискам селфи с този мой обожател. Пусто професионално изкривяване. Все събирам доказателства.
Е, все пак явно още мога да разчитам на определена категория фенове. Успокояваща е подобна мисъл. Ставам! Честно казано, минавала ми е тази мисъл, че никак не е лошо да срещна посред многобройните си пътувания някой вълшебен принц. Явно не бях уточнила възрастовата граница. Пък нали напоследък са модерни едни книжки, в които ясно се казва, че пожеланията трябва да са винаги конкретни и ясни. Да няма после „Внимавайте какво си пожелавате”.
С тези размисли се върнах в къщата. А тя си беше действително прекрасна. Богата къща на местния колонизатор. Предците му изтрепали местното население, поселили острова с евтина негърска работна ръка от Африка. И този колонизатор си вдигнал прекрасна къща. Нещата от живота. И в историята остава именно тази къща. На снимките са просторните й стаи, зелената й градина. Дори доведените негри. Днес вече като нейни стопани. Изтребените туземци ги няма. Никой дори не говори за тях. За пореден път посещавах подобно място. Тяхната земя беше населена от два вида нашественици. Белите, дошли по – рано и вече почти напуснали острова. И черните, доведени от белите като роби. И сега останали като пълновластни господари. Пък после искам животът да е справедлив.
Кратък релакс след зеленината на колонизаторския двор и на буса. Обратно към кораба. И отново градчето зад стъклото.
Явно поради липса на място, министерството на финансите беше разположено точно преди входа на летището. А може и да спазват древната традиция облагащите с такси пътя да са разположени на самия път. И тъй като в съвременни условия това беше министерство на финансите, защо пък да не заеме подобаващото му се място.
Е, Сейнт Китс и Невис. Малко островче. Малка държава. Постигнала независимост. Има си население, живеят си. Повечето може би дори не съзнават, че извън техния остров има цял един свят. Почувствах се за миг като външен наблюдател на малкия принц. И той си има остров и Роза. И това си е неговият свят.
Благодаря, че успях да посетя света на Сейнт Китс и Невис. Беше красиво!
Довел ме до острова в ранния следобяд, Коста ме отведе от него чак късно вечерта.
Сутринта посрещнах острова на палубата. Вечерта наблюдавах отплаването от стаята за релакс в спа зоната. Да, животът е прекрасен! Благодаря!
