Всъщност, по повод на този тур разбрах, че глезенето на кораба си има своята леко неприятно страна. Резервирах този тур / посещение на тропическа гора и водопад в Гваделупа/ още в първия ден от качването си на борда. След като се запознах с листа с много изкусителни турове, някак си ми се прииска да бъда участник в поне някои от тях. Под влиянието на първоначалния си туристически порив, изтичах до рецепцията на туристическия офис и резервирах този тур. Че даже се и притеснявах да не са свършили местата. Типично в мой стил, след като поискам нещо, си умирам от страх да не би да има пречка по пътя към получаването му. Е, места имаше. Добрите хора с много голяма усмивка и пространно красиво обяснение на съдържанието на тура ми издадоха бележка за резервацията. Цената от 40 евро също ми се оказа изключително разумна. Все пак, гора, водопад. И туристическо настроение.
И ето ми поредният урок в живота. Явно този още не съм го научила. За първи път Мара ми обърна внимание на тази моя припряност. „Баба Мара”, както с любов я наричаха колегите. С нея бяхме един състав в районен съд Пловдив няколко години. Тя чинно / и трудно за нея/ следваше бързия ми ритъм, но си позволи няколко пъти да спомене, че такава припряност не е нужна всъщност.
И както именно се случва, след като си осъзнал проблема, започват да ти се представят уроци. Па дано го преодолееш. А както казваше един приятел, от кой път ще си научиш урока, си зависи от собствения ти мазохизъм. Явно към този урок ми е останал малко запас от последния.
В какво се състоеше прибързаността ми този път? Резервирах си тура преди да се запозная с обстановката. Мислех си, че корабът няма да спира по пристанищата, а ще остава близо до тях и туровете ще са задължителни, за да слизам на брега и да разглеждам все пак нещо. Още повече, любезният все още господин от рецепцията с радост и почти под сурдинка ми каза, че специално в Мартиник корабът ще спре на самото пристанище, а то е в града, така че мога да сляза от кораба. При изтъкване на това изключение, привикналата ми към логическо мислене душа, прие, че в останалите случаи това явно ще бъде невъзможно. Пък и водопад. Определено с радост го резервирах. А и любезният господин не ми обясни повече нищо. Може би, ако ми беше споменал условията по анулиране, щях да се замисля. Но в случая той няма вина. За да има измамници, трябва да има балъци. Неговата работа в случая беше да си напълни автобусите.
След тази резервация минаха няколко дни. Видях, че навсякъде корабът спираше на самото пристанище. То, ако се бях замислила повече от няколко секунди, и сама би могла да стигна до този извод. Ама пусти туристически режим. Мозъкът като премине в него и автоматично започва да работи на хигиенния минимум. Пък и нали затова е почивката, в крайна сметка и той да си почине.
На всичкото отгоре видях, че изключая Сейнт Китс и Невис, в общи линии особени проблеми с безопасността няма. Специално за Гваделупа дори не получих предупредителни лист с евентуалната престъпност. В крайна сметка, част от Франция и Европейския съюз.
И така, в края на предхождащия тура ден, яхнала добрите си впечатления от Мартиник, взех твърдо решение да си отменя този тур. Още повече, два водопада вече бях отметнала в Куба и в Ямайка. Тропическа гора бях видяла и на двете места. Не очаквах кой знае каква разлика за 50 евро. Пък и започнах все по – уверено да предполагам, че към тези 50 евро непременно ще има някой вход на място. Освен че не ми беше ясно в каква валута ще бъде, хич не ми се разделяше с подобна сума.
И тук започна демонстрацията на другото лице на любезността. Любезни докато те впишат в дългия списък плащащи, в този ден на плащане туристическия офис работеше през целия ден. Днес, когато вече всички бяха резервирали своите турове, работеше единствено от 18 до 20 ч. Ако искаш. Помолих на рецепцията на кораба за друг вариант за връзка. Имат и телефон, може и да им пишете, но единствено по време на посоченото работно такова.
Какво да се прави. Съкратих си малко престоя в спа центъра и в 19.45 ч. се строих пред офиса. Разбира се, нямаше никой от служителите. Само опашка. След известно време благоволиха да излязат. И вече без онази любезно усмивка, но с твърдост в гласа ми обясниха, че турове могат да се отменят само по медицински причини. За доказване на същите, трябва да посетя медицинския център. Който сега, по необясними причини, не работел. И за да извикат лекар, трябва да заплатя 100 евро. И ако докторът ми напише някаква причина, тогава ще ми го отменят. Както се казва, измислили са го. Интересно ми стана само как изобщо можеше обективно да бъде осъществена горната хипотеза. Ако наистина имам медицински проблем, то той непременно ще предполага намесата на доктор. А наличието на такъв е сред задължителните условия на тура. Достъп до медицинска помощ. Ако наистина имам медицински проблем, може да нямам възможност да го търся, да чакам да дойде. А и защо да плащам, след като достъпът до медицинска помощ е сред условията на тура. Все едно въпреки че храната ми влиза в платения пакет, да ме накарат отново да я плащам. Разбира се, никой не пожела дори да дискутира с мен изложената тема. Просто отново ми казаха, че ако донеса бележка от лекар, само тогава ще ми отменят тура.
Ядосах се, разбира се. Но тъй като определено този урок си бях вече научила, дадох на яда си само няколко минути. Няма да им позволява да ми развалят почивката. Сега ще се насладя на вечерта, а сутринта, заредена с поредната лимонада от предоставените ми лимони, ще се спретна към автобуса. В крайна сметка, така е трябвало. Може да е за добро.
И така се и оказа. В смисъл, за усвояване на урока ми.
Акустирахме и в уречения сутрешен час тръгнахме към тропическата гора.
В момента, в който спряхме на изходния пункт към пътечката за водопада, започна да вали. Отново небето показваше, че ще е един от кратките тропически дъждове. За сметка на това си беше доста обилен. И защо ли да не го изчакаме? Моят опит от няколкото посетени тропически гори в този сезон, а именно сухия, ме беше научил, че се касае за едни 15 – 20 минути. А за живеещите тук тази информация би следвало да б де напълно усвоена вече. Е, да, ама не. Защо да го чакаме? Нали вече си бяхме платили. Вече нямаше нужда да ни се угажда. Пък и заради какво да ни чака 15 минути. За наше удоволствие. Ама ние вече си бяхме платили. Омръзна ми да ме броят за човекоплащаш, чието единството предназначение е да си даде паричните знаци. Оттам нататък никой да не се интересува дали съм получила нещо срещу това немалко плащане. Отново казвам, ако тези хора поне за два дни отидат да копаят, или да изкарват по друг начин масата пари, изкарани от нас, щяха да гледат по друг начин на изпълнание на задължанията си.
Но това си беше моят урок.
Слязохме от автобуса в големия дъжд. И туристическия бизнес тръгна. Първа спирка на прибежки до първата будка. В нея продават дъждобрани. Каква изненада. Разбира се, всеки един турист си купи по един. 15 минути по – късно нямаше да ни трябват. Заради това явно беше много важно да се избърза.
Вече мокри, запечатахме първоначалната си мокрота, между найлона на навлечените дъждобраните. И, плуващи в собствен сос, драснахме нагоре по тропическата пътека. Камъни. Хлъзгави от дъжда. Коренища на вековни дървета. Хлъзгави от дъжда. Кал. Хлъзгава и кална. От дъжда. Леките ни сандали, вече намокрени и хлъзгави не само от страната на подметките от заобикалящата ни действителност, но и хлъзгави във вътрешната си част, непосредствено под стъпалата ни. И по тази неравна повърхност трябваше да вървим, преодолявайки на първо място глъзгавината в собствените ни обувки, а след това глъзгавата пътека. И това, бързайки, за да се включим в отреденото ни време от няколко минути.
На края на тура гида с най – ведрия си тон ни обвини, че сме ходили, забили поглед в земята и не сме успели да се насладим на тропическата гора. Ами, може би защото валеше и бяхме заети да не си оставим костите по хлъзгавата пътека. Пък че е точно гора и то тропическа, за сега нямахме време и сили да забележим. Най – обичам вместо на ми се извинят за приненото ми неудобсто,да ме карат да се чувствам виновна. За платените от мен пари и за неполученото качество на услугата.
20 минути в този кален ужас. И очакваемо, дъждът спря. Изгря Слънчо. И настъпи парниковия ефект. Това състояние може да разбере единствено човек, който се е оказал под палещо слънце, опакован в мокър дъждобран, предварително измокрен от времето преди да успее да го навлече. Към първоначалната мокрота вече се беше прибавила и потта. Няколко минути по лицата на всички беше изписан стоицизъм. Ще издържим! Не издържахме. На тясната пътечка се започна едно неистово извиване на тела в опит да свалят мокрите дъждобрани от вече потните си тела. И към водопада пристъпихме под ласкавите слънчеви лъчи, мокри, потни и изморени. Трябваше просто 20 минути да ни изчака. Е, предварително платен тур.
Всеки от нас беше до такава степен смесил мокротата от дъжда и собствената си пот, че направихме по няколко наистина бързи снимки и избързахме по пътеката надолу.
А водопадът не че не беше красив. Но на практика нещо особено на фона на видяните вече в Куба и Ямайка, си беше едно пръскало.
Добре де, отпивайки от приготвената от поредните лимони лимонада, може да се каже , че беше хубав. И най – важното, входът му беше 2,50 евро. Поне евтинийка.
Мокри и потни, се качихме в автобуса. Разбира се, че ще надуят климатика. Не съм и допускала друго. То, като се качат платилите потни туристи, най-нормалното е да им се пусне климатика. Иначе как ще се разболеят? Определено този следобед щеше да е на медицинския пункт. Интересно, след като лекарят вече щеше да бъде извикан, дали щяха да вземат по 100 евро за извикването му от всеки следващ.
Определено не харесвам организираните турове. Най-хубавото на този беше, че свърши.
Мокра и изморена от усилията да не се пребия, само си мечтаех за топлината на парната баня. Искам си на кораба. Искам си при моя Коста! Защо ми трябваше да го напускам с тези групи.
Стараейки се с все сили да си върна доброто туристическо настроение, пуснах погледът си да се блуждае в отминаващите зад прозореца на автобуса картини.
Най – после на кораба, при любимия ми Коста.
Бърз душ да се стопля. Това да простинеш насред тропическата жега, могат да го постигнат само в платените турове. Истински непосилно усилие си е.
Още по – бързо разсъждение. Верно, че съм леко разсърдена и освен в спа центъра, другаде не ми се ходи. Ама в Гваделупа едва ли ще дойда пак. Та не е лошо, докато така или иначе съм в нея, да сляза и да я разгледам. Все пак, имах още половин ден.
Е, при тези разумни аргументи какво друго можех да направя? Убедих дори себе си. В крайна сметка, Слънчо трайно се беше установил на небето. Единствения кратък дъжд за деня така или иначе беше минал.
И влязох в града.
Още сутринта, докато го гледах на закуска, в мен се създаде усещането за един напълно бял град. Отдалеч изглеждаше, сякаш всичките му сгради бяха напълно и само бели. Това усещане ми се запази и при пешеходната му обиколка. Не че нямаше и други цветове по фасадите. Но не бяха много и бяха в бледи цветове. И преобладаващото бяло беше оставено като пълновластен господар на палитрата.
Отново изцяло черно население и изцяло френски говорящо. Друг език не чух. Валутата си беше евро. Цените евтини като във Франция / за разлика от останалите карибски острови/. Придобих странното усещане за „де жа вю”. Сякаш за втори път бях в Мартиник. Само че няколко години по-късно. Същите улички, същите сгради. Същата кръгла градинка пред пристанището с яхтите. Католическа църква.
Имаше, обаче, нещо различно. Нямаше го реда и чистота. Имах чувството, че Гваделупа е била същата френска колония като Мартиник, но вече отдадена на самоуправление на местните. И резултатите не закъсняват. Напукани тротоари, дупки по асфалта, мръсни и запушени крайпътни канали. Мизерията наистина идва от манталитета им. И нах тях им е била построена една приказна страна, но за разлика от населението на Мартиник, са успели да я осерат. Вървят покрай боклуците и дори не ги забелязват. Просто стъпват върху тях и продължават. Как беше, можеш да изготиш кучето от селото, но селото от кучето никак. Дори след като си му дал възможност да живее в прекрасна градина и после просто му я подариш, не се получава. Мизерията на тези хора им е в душите.
На големите площади вече си бяха разположили мръсните сергии с плодове. Външният им вид беше такъв, че ме хващаше яд за тропическите плодове. Цялата им приказност се беше обърнала в една обикновена мръсотия. И тук се виждаха закритите пазари, които все още работеха и в Мартиник. Само че там създаваха усещане и визия за чистота и ред. А тук, в Гваделупа, стените им вече бяха разрушени. Сергиите свободно плъзваха по улиците в цялата им мръсотия. Кофите с мръсна вода се ливваха директно в уличните канали. Ся, дали ще измокрят някого, нямаше значение. А съдейки по реакциите на местните измокрени, наистина нямаше значение. Та нали досега си бяха газели в мръсотията. Някаква си мръсна вода нямаше да промени коренно положението. Мизерийката си е вкоренена в черната душа. Където и да ги посадиш, каквото и да им създадеш, те ще си ги докарат до познатото – калта и клона над нея.
Толкова голяма беше разликата между двете френски колонии, че докато се разхождах по улиците на Гваделупа, в мен все повече растеше убеждението, че съм пропуснала историческия факт на получаване на независимост от страна на тази островна държава. Като се качих на кораба и придобих достъп до интернет, първата ми работа беше да проверя статута й. Не, не беше мой пропуск. Все още си беше френска колония и като такава част от Р Франция и Европейския съюз. Какво се беше случило? Как така в Мартиник бяха успяли да запазят всичко хубаво, а тук го бяха съсипали?
Неясно. И жалко. Била е хубава градина. Все още можеше да се види кое какво. Но вече не толкова здраво и не толкова чисто.
И все пак, благодарна съм че слязох и видях. Каквато такава, посетих Гваделупа. Благодаря, че бях.
