Част четвърта – новата част на Катманду

Колкото повече се отдалечавах от площада Дурбар, толкова по-малко древни паметници виждах. Новите къщи и кооперации владееха все по-преимуществено тези  територии. Накрая пейзажът стана съвсем съвременно кварталски. С жилищни сгради и търговски центрове. А по сергиите на малките магазинчета вече се продаваха ежедневни дрехи, а не неизмените трекинг принадлежностите и сувенирите от историческия център. И продукти за насъщната вечеря.

А по тесните улици мирно съжителстваха хора, животни и локви.

Съвременният град все повече се разрастваше и, загърбвайки миналото величие, се устремяваше в бъдещето. И с бавни стъпки излизаше от дребните дървени постройки и влизаше в по-високи, също толкова занемарени, но определено по-съвременни кооперации.

Имаше вече и нови търговски центрове, заменили старите сергии от найлони върху земята.

И съпътстващите ги паркинги. Е, засега на моторчета. Но затова пък огромно множество от тях. И вече   паркинги на новите превозни средства – леките коли.

Но пък, строителите на новия град вече предвиждаха територии за междублокови градинки. Да отморят трудовите хора сред зеленината на няколкото дървета.

За бъдещето на нацията се изграждаха и големи училища. И те, занемарени като всичко наоколо, но пълни с будните умове на нацията.

Навсякъде из кипяха строежи. С лопати, маркучи, кошници и много уморени мускули, новото настъпваше.

А настъпваше с цената на тежкия и евтин човешки труд. Все още основното преместване на тежестите в пространството се извършваше с простите човешки усилия. За разлика от други народи, които ги пренасяха върху главите си, непалци имаха свой начин. В огромни касети, положени на гърба, чиято тежест разпределяха по цялото тяло посредством въже, минаващо през челото на носещия.

Тези гледки  ме покъртиха до дъното на душата ми. Твърде  често по улиците виждах хора, носещи разни товари. По сгъването на тялото на носещите съдех, че товарите не бяха никак леки. А на няколко пъти успях да видя процеса на товарене. Човекът, предназначен да послужи за пренос, сяда на земята. На гърба му се прикрепва товарът. И за да се изправи, му помагат двама души. При това само от усилията им ми призляваше. След като двама души с мъка вдигат натоварения, каква ли тежест носи той?! На всичкото отгоре, вече имаше достатъчно много колела с малки талиги и моторчета с такива. За да използват все още човешки труд за пренасяне на товари, колко ли е евтин той?! Какъв живот водят тези хора. Мъкнат по цели дни, за да изкарат някакво ядене. И те имат семейства и деца. Прибират се и носят малкото парици. Боже, все едно влязох в роман на Виктор Юго! В нашето съвремие. Много мъка има все още по света!

След тези покъртителни гледки се  насочих към улиците в новата част. А те  бяха далеч по-широки. Сградите далеч по-високи.

Имаше си и автогара с огромна зелена площ пред нея.

Не отстъпваха пред нищо единствено трафикът, шумът и прахта. Но отново нито едно от тях не предизвикваше стрес у местните. Как го правят, защо ние толкова се оплакваме от шума и натоварването. Как може тази гмеж от хора, автомобили, моторчета и прах да не ги дразни. Явно толкова векове предците им са живели в състояние на нирвана, че спокойствието им е генетически заложено.

Задръстването не беше овладяно дори от значително по-широките улици. А какво ли ще стане, когато управляващите моторчета се замогнат и всеки от тях подкара по един лек автомобил.

Мислех си, че пазарите са неизменна част само на туристическите улички. Оказа се, че пазари имаше буквално навсякъде. Всеки някъде продаваше нещо. А кой и как печелеше пари, за да купува, някак си се губеше в цялата картинка.

Обикновено пазарите бяха на малки пространства и разположени в подблоковите пространства на новите жилища.

Разходката ми из новата част на Катманду ме доведе до истински голям покрит пазар. Леко зловещо  изглеждащ, наистниа.

За сметка на това, си бяха изградили прекрасен оазис насред прашния град. Градината на мечтите /Garden of dreams/

Не напразно беше посочена в туристическите справочници като задължително за посещение място. Срещу скромна сума за вход посетителят получаваше истинска отмора сред красивите и зелени градини.

Разхождах се безцелно из улиците на нов Катманду и просто гледах. А той ми поднасяше какво ли не. Местен пазар с козички. Простор с пране до реката.

Къща за здраве на непалската полиция. Храм. Също с простори пране.

Съвременен лъскав комплекс. Стара неугледна аптека без стени и прозорци. Древна ступа в стар ров.

И ме доведе до увеселителен парк. Умилително покъртителен. С гъски в локвите до увеселителните колела. Може би в тяхна чест беше префразирано името на известното кафе. На претенциозната табела върху порутената постройка с красиви букви беше изписано „Starducks  coffee“.

Целият парк беше прашен и неугледен. Но носещ радост на също толкова прашните и неугледни граждани на столицата. Както и да живеят, хората имат нужда от своята, макар и мъничка, порция забавление.

Дългата разходка ме доведе и до нуждата да помисля за храна.

И дойде времето да разкажа за начините за снабдяване с храна в Непал.

Обичайното за Азия хапване навън, тук беше сведено до три възможности. Съвсем малки и умилително непретенциозни гостилнички на закрито. Както навсякъде, готвенето беше изнесено отпред, а навътре беше разположен салонът с посетителите.

Съвременното развитие на туризма беше довело и до развитие на ресторантьорска мрежа. Дали в самия хотел, или къща за гости, дали по улиците. Разбира се, ресторанти могат да се нарекат доста условно. По-скоро малки бистра. Засега, по улиците, са успели да запазят автентичния вид на храненето, каквото е било от векове. Съвременните бистра съществуват достатъчно скромно и ненатрапващо се.

Други малкиа гостилнички се разполагаха на открито, на самата улицата.

И разбира се, къде без малките подвижни и неподвижни колички. Или просто разположени съдове с храна в кръг на земята. И продавач в средата.

Продуктите, предназначени за готвене, отново се продаваха в най-добрия случай просто навън, или на земята. А обичайно, непосредствено в калта.

Не мога да подмина и продавачите на колело. С кантар, познат ми само от историческите снимки, отмерваха екзотичните плодове. Кантарът се вееше като ветропозакател, но той казваше – Виж, мам, едно кило. Мам пускаше широка туристическа усмивка и плащаше „намалената“ цена, три пъти по-висока от нормалното и все пак достатъчно ниска за европейските ни стандарти. Но пък Мам има атрактивна снимка и в крайна сметка ще яде манго / а то е мнооого вкусно/. Туризъм.

За край на разходката бях оставила реката. И за пореден път романтичните ми очаквания от река и крайбрежна разходка в Азия завършиха с изглед на  най-мръсното място от града.

Връщайки се към къщата ми за гости се сблъсках с поредния неизменен контраст на живота.

Красив парк.

Всичко имаше в Катманду. И стари сгради, и много мизерия, и красиви паркове. Истинска представителна извадка от живия живот. Може би именно тук, в центъра на азиатската мъдрост и й беше мястото на тази представителна извадка.