И тръгнах аз на туристическа обиколка. Първата ми цел беше стария площад „Дурбар“ в Катманду. Всъщност „Дурбар“ означава „царски“. И поради това, че е бил царски, на него бяха разположени множество пагоди, храмове, старият кралски дворец „Хануман Дхока“ и триетажната резиденция на живата богиня Кумари. От студентските си години изповядваща постулатите на будизма, при вида на толкова будистки храмове, пагоди и ступи, бях като отвързана. Направо притичвах по малките улички и снимах като невидяла това безкрайно множество от покривчета на по-малки и по-големи храмове и статуи на различни богове. Направих цял чувал снимки. Както се казва, най- страшното в такива случаи е, да не вземе да остане някой незаснет ъгъл. Както казваше брат ми – Биляна първо само снима. После, като си разгледа снимките, разбира къде е била и дали й е харесало. Ми да, тези изводи мога да ги правя винаги. А да снимам мога само в този кратък период. И се раздадох.
Изобщо не обръщах внимание на бутащите се в мен хора и преминаващите моторчета. И в Бангладеш ги имаше, но там след като ги изтърпявах, най-много да стигна до някоя прашна джамия. А тук такова богатство от архитектура и цветове! Храм до храма и пагода върху пагода.
Само дето в такива моменти инстинктът ми за самосъхранение напълно отстъпва пред фотографския ми порив и опазването ми от прелитащите от всякъде моторчета оставя само на волята на висшите сили.
Но пък усещането от разходка из тези древни сгради, покриваше напълно поетия риск.
Крачейки към къщата ми за гости след успешния лов на кадри, си мислех, че всъщност не видях някакви разрушения след земетресението през 2014г. Помня, че писаха, че цели храмове са били разрушени. А сякаш всичко си беше на място.
В градинката на къщата порових малко из старите сайтове и намерих снимки от преди 2014г. Действително, нищо не липсваше. Явно, писанията за цели разрушени храмове, бяха преувеличени. Но, наистина бяха доста по-порутени от преди четири години. И бяха загубили от блясъка си. Сега си обясних дървените прътове, сложени сякаш да подпират сградите. И странните метални скелета пред всяка сграда. Явно не ги бяха разположили специално да ми пречат на снимките, а с цел съхранение.
С една добра реставрация лесно можеха да върнат старото величие на храмовете. Но като видях колко други, далеч по-належащи задачи имат за решаване, едва ли ще е много скоро. Все пак изпитах дълбоко удовлетворение, че всички постройки са си на мястото. Наистина бях останала с впечатление, че столетните паметници, устояли на капризите на времето и хората, са пометени от едно вдишване на земята.
Част от древните сгради днес са превърнати в съвсем прозаични сергии за продаване на какво ли не, или просто в паркинг на занемарените рикши.
С живата Богиня буквално е пренасена древната приказка в нашето отдалечено от приказки съвремие.
Тя е жива и съществува и до днес. Дори може да бъде видяна. Всеки ден в ранния следобед, красивото момиче, определено за жива Богиня, нагиздено като кукла, надничала иззад резбованото прозорче в своя храм-дворец. От там махала на желаещите да я видят.
Аз не успях да я видя. А след като прочетох за всъщност, изключително нерадостната й съдба, наложена от задоволяване на желанието на поклонници и туристи за досег с подобно приказно същество, вече и нямах желание за това.
Заслушах се в разказите на местен екскурзовод.
Почитта към тази невръстна Богиня датира още от 17 век.
И както всяка легенда, няма твърдо обяснение, а поне две версии на възникването на тази почит. И двете еднакво не толкова приятни.
Първата версия разказва за един зъл крал, който в древни времена изнасилил съвсем малко момиченце. За жалост, то починало. Но това пък накарало злосторникът да осъзнае злината на стореното. И породило у него желание за изкупление. Като израз на това си желание въвел в страната култ към невръстните богини.
Втората версия ни отвежда при крал Джаяпракаш. Който, отново в древни времена, играел табла с Богинята Талежу. Неговото деяние останало само в сферата на пожеланието. Без да извърши никакви реални действия, той пожелал да прелъсти Талежу. И нищо чудно, Богиня все пак.
Тя, обаче, като истинска Богиня, успяла да отгадае тези му нечестиви помисли, и, разгневена, напуснала света на смъртните. Но с благородството на истинска богина се съгласила да продължи да проповядва на земята мъдростта си. Като за целта ще се показва на хората в образа на малко момиче.
И така се родила Кумари Деви – богинята девица, превъплъщение на богинята Талежу / наричана още Дурга/. Буквалният превод на „кумари” е „младо, неомъжено момиче”.
Но да е млада и неомъжена не са единствените условия към живата богиня. Пълният брой на условията е 32. А едно от следващите е никога в живота си да не е виждала кръв. За да се избегне нараняването й, което би могло да доведе до проливане на кръв, малката богиня днес живее при почти стерилни условия като почти не докосва земята. Въпреки всички тези предохранителни мерки, все се стига до момента на първия й цикъл. И вече видът на тази кръв я превръща в обикновена простосмъртна и се налага да се избере нова жива богиня.
След като се прибрах в къщата за гости, прочетох останалите условия и се озадачих от къде хората в Непал изобщо намират подходящи кандидатури.
Ето част от останалите условия:
Момиченцата да са на възраст преди да им е паднал първият млечен зъб.
Семействата на бъдещата богиня задължително да са най-малко от три поколения от кастата на бижутерите Бара от народа Невари.
Хороскопът на момичето-кандидат да се съчетава с този на държавата, описан в древните книги и с този на управляващия крал. Тук дойде време за бърза справка и информационните сайтове. Да, правилно знам, че от известно време / според сайтовете от 2008 година, когато е детрониран от комунистите-маоисти / Непал не се управлява от крал. А и такъв няма изобщо. Явно не са успяли да променят своевременно правилата. Или са ги подложили на подходящо тълкуване, защото, за разлика от крал, в Непал жива богиня има.
Следват няколко условия, свързани с външността на момичето. Тя трябва да има гладка кожа без никакви белези – нито родилни, нито придобити. Да е с големи, черни очи. Не само това. Те да са леко изпъкнали. И, сякаш не е достатъчно, разстоянието между тях да е точно определено. Зъбите им да са много бели и добре подредени. Гласът да е звучен, усмивката да е красива, ръцетеда са дълги с нежни и деликатни длани. Значение има дори формата на ушната мида.
Имайки предвид миловидността на малките момичета, горните условия все някак биха могли да бъдат постигнати. При това не толкова трудно. И тук, както във всяка приказка, идва трудното изпитание.
След като се намери подходящо дете-кандидат, това миловидно и добро дете трябва да прекара съвсем само цяла нощ в храма Хануман Дхока. И сякаш самотата и тъмнината не е достатъчно страшна за малките деца, в тоиз храм, където ще остане само детето, то ще бъде заобиколено от змии и статуи на демони. И за да стане ужасът напълно пълен, в полутъмната зала, която ще стои самотно малкото миловидно момиченце ще са разпръснати и прясно отрязани глави на биволи и овни. Те ще са принесени в жертва пред богинята Дурга. А изпитанието се състои в това малкото дете да не прояви какъвто и да било страх. Обратното автоматично я изважда от списъка с кандидат-богините.
Въпреки странните условия, явно има деца, които ги изпълват. В този случай детето-победител избира някои от принадлежалите на предишната Кумари дрехи, които се поставят пред нея на купчин. И застава на своя божествен трон.
Освен че е голяма чест да бъде жива богиня, тази „длъжност“ води до сериозни ограничения.
Тя няма право да общува с никого, освен с прислугата, свещеници, и членовете на собствената си фамилия. Много рядко й се разрешава да играе кротки игри с няколко внимателно подбрани връстници.
Кумари няма право и да излиза навън. Единственото изключение са фестивалите. За щастие, в Непал те не са никак малко. Но дори тогава, от страх от нараняване и вида на кръв, краката й не бива да докосват земята. Заради това малката е носена на ръце, или на паланкин (тържествена носилка за короновани особи).
Всеки ден на малката богиня се прави много сложен грим. И тя се показва от прозореца си на тълпата. И им оказва честта да бъде обсипана с внимание и дарове. Срещу което пък тя им поднася своята благословия.
Тежките ограничения се възнаграждават като голяма част от предметите, жертвоприношенията и паричните дарения остават за нейното семейство.
Това обожествяване и обгрижване рязко приключва в деня, в който невръстното божество придобие първия си цикъл. При това без предупреждение, или период на аклиматизация. В същия този ден Кумари напуска храма и бива хвърлена в реалния живот.
Че фамилията вече не се радва на почит е обяснимо и не толкова стресиращо, освен може би за нечие его. Истински стрес преживяват децата, на които досега е било забранено да общуват с връстниците си, когато от следващия ден трябва да тръгнат на училище и да се грижат сами за себе си. Отново без да са научени на това.
Като благодарност за годините, прекарани в храма и компенсация на преживените ограничения правителството отпуска на напусналата Кумари пенсия в размер на 80 долара на месец. Което за изключително ниския непалски стандарт си е напълно чудесна сума.
Всъщност, днес в хималайската страна живеят три Кумари три. По една във всеки от царските площади Дурбър – Катманду, Патан и Бактапур. „Кралска” наричат, тази живееща в Катманду. Тя е и най-почитана от трите.
Ровейки се из безбрежното множество информация, намерих спомените на една от една от бившите живи богини Рашмила. В тях тя разказва: „В продължение на 8 години аз служих на страната си, участвах в церемонии, помагах на болни деца. Имах достъп до тайни мантри, които могат да произнасят само най-посветените. Някои от тях ще повтарям до смъртта си. Сребърният обръч „нага” – един от атрибутите на Кумари, ми даваше свръхмощ – не чувствах нито глад, нито жажда, нито топлина, нито страх. За тези 8 г. аз нито веднъж не се разплаках, нито се разболях. Въпреки че имах прислуга, стотици кукли и телевизор, понякога се чувствах самотна.
Беше ми ужасно трудно да усвоявам най-обикновени битови действия. Ненавиждах „чуждите хора” – собственото си семейство, с които трябваше да живея, мразех дома си, който силно се отличаваше от двореца. Не знаех как да се облека сама, как да изляза на улицата. На 13 години тръгнах в първи клас с 5-годишния си брат и не разбирах нищичко. Не ми се отдаваше нито един предмет, дори азбуката не знаех. Беше ми трудно, но победих Кумари в себе си“.
Рашмила е и първата от бившите Кумари, успяла да получи образование и днес работи като програмист. Какъв преход от древната приказка в технологичната сива реалност на съвременния прогрес!
Оказа се, че в момента в Непал живеят девет бивши живи богини. Най-възрастната от тях – Дил, е на повече от 90. Въпреки поверието, че който се ожени за такова момиче ще се спомине, тя има деца и внуци и съпругът й си е съвсем жив на преклонна възраст. В дома й има стая, в която не влиза никой друг. Там под портрета си отпреди 80 години тя повтаря мантрите, усвоени в храма. А когато някоя от внучките я попита на какво се е научила, докато е била богиня, Дил отговаря само с една дума „Търпение”.
Напуснах с нежелание тази красива приказка на площада Дурбър и тръгнах по нетуристическите улички разбира се. А те си бяха продължение на стария град. Явно за туристическа атракция беше отредена някаква централна част от стария дворцово-храмов комплекс. В доста голям диаметър наоколо постоянно се натъквах на част от храм, малка пагода, или просто свещени фигури. Необходимостта от жизнено пространство на настоящите жители на Катманду, не можеше да позволи отделяне на повече пространство за целите на музеи и беше вплело тези древни паметници в битието. До пагодата се извисяваше висока къща. А на перилата на храмовете бяха разположени стоките за продан. Но пък това донасяше нова пъстрота на кадрите. Приземните етажи на старите къщи бяха превърнати в работилнички, гостилнички и всякакви магазинчета.
